- Васко, кое е по-стресиращо - в Афганистан или в линейката, когато отзад се вози човек, който буквално умира?
- Между Афганистан и България няма база за сравнение като работа, защото са две различни дейности. В едното охраняваш нещо, в другото спасяваш живот. Докторите, парамедиците, шофьорите на линейки, екипът, те не са богове, правят всичко по силите си, за да може човекът да живее.
- Има хора, които много се притесняват от все по-честите случаи на ударени кораби от дронове в Черно море и може ли, ако не дай боже стане напрежение у нас, да бъдем защитени. Според теб трябва ли да се върне казармата?
- Моето лично мнение е, че трябва да има казарма, но не във вида, в който е била едно време - две години наборна служба. Трябва да има военно обучение, трябва да има младото поколение досег с оръжието, трябва да има някакво обучение, за да защити сам себе си. Не говорим вече за родината, а за това да можеш сам себе си да опазиш. Мога да ви кажа и че Спешна помощ е в системата за национална сигурност и работещите в нея са освободени от запас. Тя работи постоянно, дори и във време на война.
- Ще имам специални въпроси и за линейките, но нека започнем хронологично. Кога замина за Афганистан и защо?
- Заминах през 2017 г. и бях там три години - до 2019 г. Много хора се чудят и питат защо. За пари. Всичко е за пари. В наемничеството не работиш за слава, за медали, за благодарности и грамоти. Всичко е за пари. Казвам така, до 2016-а, мисля, че юни месец, когато напуснах армията, а там работихме за слава и за медали. Видяхме, че семейство не се гледа с благодарности. Взех решението, напуснах, излезе оферта за Афганистан. Веднага я хванах и заминах.
- Семейството ти опита ли да те спре?
- Баща ми беше върло против. Жена ми беше 50 на 50. Имаше драми, но всичко мина. Понеже ме попита къде съм служил, сега ще ти кажа хронологично. Кариерата ми започна в гражданската защита в Горна Оряховица. Бях 19-годишен. После я военизираха и се преместих във военно поделение. През 2003 г. кандидатствах за пожарната, одобриха ме и станах пожарникар. 90% от трудовия ми стаж е в системите на МО и МВР. Последно завърших в ракетното поделение в Костинброд. Подадох рапорта за напускане и по-късно заминах за Афганистан.
- Успя ли да изкараш парите, за които замина?
- Да, доволен съм. Парите в сравнение с българските заплати, които вземах в армията, бяха в пъти повече. Купихме си материалните неща, които искат всички хора, но без жилище, защото си имахме.
- Заслужава ли си да стоиш 3 г. в Афганистан, за да си направиш ремонт, да си купиш кола, почивки?
- Разбира се, но има и друг контекст. Ако съм ерген, несемеен, няма да изкарам три години, даже бих изкарал и повече. Но имам семейство и в един момент да не се окаже, че имаш пари, а нямаш семейство.
- Коя беше най-тежката ти ситуация в Афганистан и с какво бяхте въоръжени като наемници?
- В Джалалабад като отидохме, мениджмънтът беше английски. И англичаните типично по български купили въоръжението от местните. Оказа се после в течение на службата и на работата, че американците са дали пари за ново въоръжение, за американски пушки R-15 и пистолети. Англичаните бяха купили от талибаните калашници. От един контейнер с автомати едвам сглобихме 200 автомата, да имаме да работим. И като го научиха американците, на момента смениха мениджмънта.
- Налагало ли ти се е да стреляш с калашник?
- Един път съм стрелял. Имаше ситуация, в която на местен нарекли брат му „куче“, той се обидил и решил да се самоубива, но да стане мъченик, тоест да убие някои от нас. И застава в един храст срещу базата, започва стрелба. Обявиха тревога в цялата база. Питахме по станцията имаме ли разрешение за стрелба - „Имате“, и стреляхме.
- И го убихте?
- Да, мачът свърши. Стреляхме много хора, така че... Аз съм отишъл на война, знам за какво става въпрос - или той, или аз. Нямам угризения. Този човек искаше да отива при девиците на небето, но там девици няма. Ние имахме и застраховка живот, някъде между 50 и 100 000 долара. След Джалалабад отидох в Кандахар, там беше по-спокойно. Само за добре дошли имахме ракетен обстрел. Но там с такава техника беше снабдена базата, че още в небето ги свалят такива ракети. Сега ако казваш, че си безстрашен, това е абсолютна лъжа. Имаш притеснение, но ако те е страх от мечки, не ходиш в гората. Това е положението.
- Сега много младежи играят всякакви военни игри, стрелят, тичат, гледат и такива филми. Кажи ми обаче каква е разликата между филмите и реалността?
- Нищо общо нямат. Играта си е игра, реалността е друга. Това, че стрелят в плейстейшъна, ако отидат в реална ситуация, не знам дали ще могат да се справят. Тези хора, с които заминах и съм работил, всичките са бивши военни, бивши полицаи, хора с опит, хора със стаж и сега казвам, че в една ситуация винаги бих тръгнал с тях и винаги бих се чувствал сигурен в тяхното присъствие. Но не бих се доверил на някого от младото поколение. Не може човек, хващаш го от улицата, даваш му автомат и отива да варди някой, да си играем на войници, не става така. Има хора, обичат да си играят, и нека си играят, затова има компании, предлагат еърсофт, ходят там, стрелят, боя с топчета, нека си играят. Но там не е игра.
- Кои бяха най-тежките моменти? Знам, че си си идвал у нас през половин година за по 1 месец.
- Най-тежкото е, че в ислямска държава няма алкохол (смее се) и жегата - 56 градуса. Прибирам се в отпуска тук. Сядаме на терасата. 35 градуса температура, а на мен ми е студено. Викам „Жена, дай ми едно елече да се облека“.
- Каква е разликата между нашата армия и американската, с която си работил на терен?
- Нека хората я знаят. Тя е от небето до земята. Срещу тях да тичаме 100 години не можем да ги стигнем. Цялото общество псува американците, но американците са светлинни години преди нас. Няма как да сравня нашата с американската армия.
- Сега ще те питам повече за работата ти в Спешна помощ в София като шофьор на линейка и скоро дипломиран парамедик. Коя е най-напрегнатата ситуация?
- Работата в спешна помощ е интересна, динамична. Хората са железни. Зная, че някои се сърдят, че линейката закъснява, но не отчитат факта, че за 2 милиона в София работят между 6, 10 и 12 екипа. 12 линейки, така да го кажа. И отговарят и за селата около столицата. Хората искат, като вдигнат телефона и на 2-ата, 3-ата, 5-ата минута линейката да е пред него.
- С колко най-бързо си карал?
- Имал съм много случаи с бързо каране. От „Люлин“ до „Младост“ те пращат в час пик. Като спрях линейката, пушеше отвсякъде – спирачки, накладки, дискове... кълбета дим. Повече от 130-140 км/ч не може да вдигне, това е бус. Изпратиха ни на катастрофата в Ботунец с гонкаджиите и рейса.
- Калашниците?
- Да. Оказа се, че съм возил баш главния виновник Васил. Но това го разбрахме чак като го закарахме в болницата и дойде следовател да го разпитва. Като пристигнахме, аз извадих носилката, гръбначната дъска, той повтаряше, че го боли гърбът.
- Виждаш хора, умрели в катастрофи. Как се запазваш?
- Не го мисля, забравям го. Както казах, това е положението, човекът е загинал, съболезнования за близките, но не можеш да трупаш всичко в себе си, защото в един момент ще изпушиш. Забравяш го.
- Много ли ви нападат на определени адреси?
- Има агресивни пациенти, но гледаш да извикаш полиция. Ние не сме полицаи, не можем да се бием. В махалата като влезеш, линейката ли да пазиш, докторката ли, себе си ли... Завърших за парамедик, слизам с докторите. Гледам, помагам, уча се. Това е опит за мен.
- Вашите заплати не са високи?
- Не е за пари. Тук вече работя за слава.
Виктория Пенкова
