С мята се, че омарите отдавна са изучавани от науката. Учените обаче наскоро откриха, че тези десетокраки ракообразни теоретично са безсмъртни, съобщава „The Big Think“.
Те не остаряват, не губят репродуктивната си функция и апетита си, а са винаги активни и пълни с енергия.
„Именно това, че живота има край, го прави толкова красив“, казва философът Джони Томсън.
От незапомнени времена хората мечтаят за безсмъртие и търсят еликсири за вечен живот. Омарите и един вид медуза ни дават известна представа за това как може да изглежда безсмъртието в природата. Еволюцията се бори да разкрие тайните на дълголетието, а философията ни учи, че именно ограничеността на живота го прави особено ценен.
Едно от най-старите запазени литературни произведения в света е "Епосът за Гилгамеш". Лесно е да се изгубим в тази древна творба - с всички нейни митични говорещи животни и героични битки - но в основата ѝ е една от най-фундаменталните и универсални идеи на всички времена, а именно търсенето на безсмъртие. Същността на епоса се свежда до това, че Гилгамеш иска да живее вечно.
От поезията на древна Месопотамия до "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход", от златната ябълка до философския камък, хората винаги и навсякъде са се опитвали да открият тайната на вечния живот.
И може би тайната на безсмъртието не е толкова неуловима, колкото си мислим. Вместо да търсим свещени реликви или да се обръщаме към научната фантастика, може би трябва да обърнем внимание на животинското царство, за да видим как природата отговаря на този древен въпрос.
Безсмъртни ракообразни
Ако някога попаднете в ресторант "Червен омар" или сте на път да изядете руло от омар, спрете за момент и помислете за това, че може би ядете ключа към вечната младост. За да разберем защо, трябва да разберем как протича процесът на стареене.
С напредването на възрастта няма как да не забележите, че тялото ви започва все повече да „скърца“ и да се сбръчква, че дори простите задачи изискват все повече усилия и че вицовете за махмурлук вече не ви карат да се смеете весело. Телата ни са конструирани така, че с течение на времето започват да отслабват и да се износват. И това износване, т.е. физиологичното стареене, се случва на клетъчно ниво. В определен момент клетките на тялото ни спират да се делят, но остават в него живи и активни. Клетките трябва да се делят, защото по този начин растем и се възстановяваме от наранявания и болести. Например, ако сте били обрязани или сте тренирали на машини с тежести във фитнеса, механизмът на клетъчно делене ви помага да замените увредената тъкан и да се възстановите от нанесените щети. Но с течение на времето клетките спират да се делят. Те продължават да функционират, правейки всичко възможно за нас, но - подобно на хората като цяло - клетките започват да работят по-бавно и да допускат по-често грешки. В резултат на това остаряваме.
Не така стоят нещата с омарите. В нормалния процес на клетъчно делене "щитовете" в краищата на хромозомите, наречени теломери, се смаляват и след всяко следващо клетъчно делене защитават ДНК малко по-слабо. Когато този процес достигне определена точка, клетката навлиза във фаза на физиологично стареене и спира да се дели. Тя не се самоунищожава, а просто продължава да съществува такава, каквато е. В същото време омарите имат специален ензим, наречен теломераза, който помага теломерите на клетките да останат толкова дълги и безупречни, колкото са били винаги. Клетките на омарите никога не навлизат във фазата на физиологично стареене.
Еволюцията обаче дава с едната ръка, а с другата отнема. Постоянният растеж на тялото означава, че рано или късно те неизбежно надрастват екзоскелета си. Поради това те трябва постоянно да се отърсват от старите си черупки и да отглеждат нови. Това, разбира се, изисква огромен разход на енергия, а когато омарът достигне определен размер, той просто вече не е в състояние да консумира достатъчно калории, за да израсне нова черупка с размерите на добро имение. С други думи, омарите не умират от старост, а от изтощение (както и от болести и от ръцете на рибарите).
Медуза, която преобръща цикъла на живота
Макар че омарите все още не са успели да постигнат безсмъртие, ние имаме какво да научим от тях.
Но има още едно животно, което е постигнало по-значителен напредък от омарите, и то е единственото същество, което учените признават за наистина безсмъртно. Това са медузи от вида Turritopsis dohrnii. Това са дребни същества - най-голямата медуза е с размерите на муха - но са усвоили блестящо един интересен трик: те са способни да обръщат жизнения си цикъл.
Всичко започва с оплодена яйцеклетка, която се прикрепя към някаква повърхност и започва да расте. На този етап те се разтягат и започват да приличат на всяка друга медуза. В крайна сметка те се отделят от тази повърхност и се превръщат в зрели, напълно развити медузи, готови да се размножават. Дотук всичко изглежда нормално.
Но медузата Turritopsis dohrnii може да прави нещо изненадващо. Когато околната среда стане неблагоприятна - например при недостиг на храна или прекалено агресивна среда - тези медузи могат да се върнат към един от първите етапи на жизнения си цикъл. Като жаба, която се превръща в попова лъжичка, или муха, която се превръща в ларва. Сякаш някой възрастен изведнъж е казал: "Писна ми от тази работа, ипотеката, стресът и тревогите. Ще се превърна отново в бебе." Или сякаш някой старец е решил отново да се превърне в ембрион - за да живее още един живот.
Разбира се, тази мъничка медуза с размер на нокътя на пръста не е точно безсмъртна в смисъла, който й придаваме. Може да бъде смачкана и изядена като всяко друго живо същество. Но способността ѝ да се връща към по-ранни етапи от жизнения си цикъл ѝ позволява да се адаптира по-добре към определени промени в околната среда, което означава, че теоретично може да живее вечно.
Защо искаме да живеем вечно?
Въпреки че търсенето на тайната на вечния живот е старо колкото човечеството, примери за безсмъртие се откриват изключително трудно, дори в толкова разнообразния животински свят. Истината е, че еволюцията не се интересува от това колко години живеем, стига да успеем да живеем достатъчно дълго, за да предадем гените си на потомството и да осигурим на децата си основни грижи. Всичко останало е без значение, а еволюцията не се интересува от ненужното дълголетие.
Далеч по-философският въпрос обаче е защо искаме да живеем вечно? Всички имаме желание за живот и всички - поне в някакъв момент от живота си - се страхуваме да умрем. Не искаме да оставяме близките си, искаме да довършим започнатите проекти и всички предпочитаме живота, който познаваме, пред един неизследван живот след смъртта. Но смъртта има своя собствена цел. Както твърди немският философ Мартин Хайдегер, смъртта придава смисъл на живота.
Ако пътуването има край, то придобива стойност. Трябва да кажем, че играта е забавна само защото не продължава вечно, всяка игра задължително трябва да свърши, а думата придобива значение само с произнасянето на последната ѝ буква. Философията и религията ни учат от векове: memento mori, или "помни смъртта".
„Именно това, че живота има край, го прави толкова красив“. Ето защо омарите и малките безсмъртни медузи изглеждат направо скучни.
*Източник: vesti.bg
