В ремето минава-век след век, но буквите остават. Всъщност, май те ще се окажат най-трайното нещо. Преодоляваме кризи, неразбирателства, конфликти дори, пандемии, но езикът остава. Не случайно е наречен език свещен. Без него сме за никъде. Той е нашата индивидуалност, визитната ни картичка.

Времето минава-век след век, но буквите остават. Всъщност, май те ще се окажат най-трайното нещо. Преодоляваме кризи, неразбирателства, конфликти дори, пандемии, но езикът остава. Не случайно е наречен език свещен. Без него сме за никъде. Той е нашата индивидуалност, визитната ни картичка.

Толкова многообразен и звучен. Как щяхме да изразим емоциите си. Как щяхме да спорим, да се утешаваме дори, ако не е той. Щеше ли да я има литературата, онази, без която не можем. Как щяхме да се образоваме? Та нали заради това нашите предци са се борили да има и светски училища-за да образоват по-добре децата си, да учат повече предмети. Буквите са ценност или по-скоро неоценимо богатство. Нашето времеубежище. С тях можем да се върнем в миналото и да се скрием под крилото му или пък да мечтаем в бъдещето. А думите в речника ни се нижат ден подир ден. Замислете се само колко нови думи навлязоха в речника ни заради пандемията от коронавирус през последната една година. С тях рисувахме света, в който попаднахме. Изразявахме емоциите си, чертаехме планове. Та нали точно думите ни помогнаха да изразим кризата, в която се намираме.

Всъщност имаме нужда от време на време да се замисляме за всичко това, за да оценим какво имаме. Да си спомним за тези, които са ни въвели във вълшебния свят на буквите, които са ни помогнали да овладеем перото, майсторството на изразяването върху белия лист. А това не е никак малко. Напротив. Още помня първата ми учителка. Помня моментите, когато в началното училище ни водеше в парка и ни караше да по най-пъстрия начин върху тетрадката да опишем есента. След това гледаше кой колко синоними е използвал и езикът на кой от класа е бил най-благозвучен. Това е останало запечатано в съзнанието ми до днес. Помня и как се надпреварвахме с приятелките ми коя ще прочете повече книги през лятото. Благодарна съм на учителите, които са ме изкачвали по стълбата на живота, защото те имат определяща роля. Особено днес, когато ставаме свидетели на плашещи статистики, които показват, че днешните деца не разбират смисъла на прочетеното. Затова си мисля, че имаме нужда от пробуждане, от някой, който да удари будилника и да се събудим от онзи страшен сън, от летаргията, която ни бе обзела. Защото днешните деца трябва да осъзнаят, че езикът наистина е най-голямото богатство, а буквите едно от най-трайните неща на земята. Като въздуха и водата, без които не можем. И никой ютубър не е в състояние да запълни тези пукнатини. Само книгите и словото. В ден като 24 май си пожелавам днешните учители да бъдат нашите будители. Да имат волята и възможността за това. И да напомнят, че „и ний сме дали нещо на света и на вси славяни книга да четат“!

Честит празник!