- Алена, част сте от новия игрален филм „Дълговете на инспектора“. Разкажете ни за лентата, кога дойде поканата, изпитахте ли колебание, преди да приемете ролята?
- „Дълговете на инспектора” е най-голямото, без да преувеличавам, предизвикателство за мен. Неслучайно казвам “е”, а не “беше”, защото, надявам се, всичко тепърва предстои. Относно поканата - малко след един концерт с групата бях поканена на кастинг за ролята на Ники. Истински треперих тогава, защото бях с извадено рамо и шина, в самата сцена от кастинга действието се развива в кола, съответно карането за мен беше една идея по-сложно. Бях много притеснена от Теодора Маркова, която тогава не познавах, нямах идея, че ще се превърне в един от най-важните хора в живота ми. Известно време след кастинга разбрах, че съм го спечелила - но само за демото на филма. Започнахме репетиции, след което март месец го заснехме. Около месец - ни вест, ни кост. Април месец имам рожден ден, поканих Теодора и нашия продуцент Кристина Деспотова. Те се появиха с плик в ръка - казах им, че искам да обърна внимание на тях и ще разгледам подаръците вкъщи, но Теодора настоя да го отворя сега. Секунди по-късно пред очите ми беше целият сценарий на “Дълговете на инспектора” и една картичка, на която пише “Честит рожден ден, Ники”. Оказа се, че Кристина е снимала през цялото време, до ден днешен имам видеото - внезапен, но продължителен шок.
- На екран сте в обувките на безкомпромисна млада събирачка на дългове, какво още се крие зад образа ви?
- Не зная как ще успея да синтезирам Николета Жанова Желева, но ще опитам да пресъздам поне част от нея, в рамките на един абзац, без да издавам. Ники е на 23 години, от Перник, живее и работи там. Тук държа да кажа, че съм адски благодарна и щастлива, че имах възможността да живея един цял месец в Перник. Запознах се с него, заобичах го и ако е готов да ме приеме отново, бих прекарала известно време там. Безкомпромисна е много точно определение за нея. Ники винаги има какво да каже, много добре знае как и на кого, това е една от най-силните й защити срещу страха. Тя винаги се стреми да бъде най-добрата и е готова да премине през всичко и всички, без да й мигне окото. Безумно честна е, мрази да я лъжат, не търпи да я мамят, не понася да се гаврят с нея. Хитра, ловка, умела. Ники може много, а когато не може, научава се да може. Когато не може - знае си го само тя. Тя е безпощадна. Знае всичко за всеки. Знае ахилесовите пети на целия град, но никой не знае нейната.
- Снимките стартираха в началото на септември. Кои бяха основните предизвикателства на терен?
- Прибирах се само за представленията в театъра и след това обратно в Перник. Не съм сигурна кои предизвикателства преобладаваха - физическите или психическите. Да вляза под кожата на Ники и да й позволя да влезе под моята беше сякаш номер 1 - приликите между нас са сравнително малки, но разликите ни са в изобилие. Не бих могла да подходя като нея в повечето ситуации, тя е много по-смела от мен, дръзка, брутална, бойна и можеща. От бойна и жестока сцена скачахме на ранима и болезнена. Физически - пистолет, бойни сцени и каскади, километри спринт, докато ме гонят, и целият екип заедно с оператора са качени в багажника на пикапа, на сантиметри от мен, работата с деца, рев до дупка, смях до дупка, ножове, каскади, дрифтове с коли и не искам да издавам повече, че ще се изпусна, без да искам. Само да добавя още нещо физическо - споменах, че се доверявам на Теодора на 100 - за “Дълговете на инспектора” подстригах косата си, пробих носа си с истинска обица и надебелях 8 килограма. Смятам, че всичко си заслужаваше.
- Партнирате си със Захари Бахаров, лесно ли се сработихте? Каква е връзката между персонажите ви?
- Той е брилянт. Познавам го от малка, но никога не съм имала възможността да се срещна с него работно. Още когато разбрах, че той ще играе испектор Спасов, шубето започна. Никога не се старая да впечатлявам колегите, но искам те да знаят, че могат да разчитат на мен. Искам да бъда добър партньор, за мен това е изключително важно в тази професия. Със Захари се работи невероятно искрено, чисто, приятно и вдъхновяващо. Той е впечатляващ партньор, на когото винаги можеш да се довериш, само с поглед разбираше, когато имах нужда от помощ. Никога не ме е наставлявал, винаги беше честен и много ме успокояваше. Някак вярваше в мен. А чувството му за хумор е просто фантастично, за мен това е от голямо значение. Безумно благодарна съм за тази възможност и зверски щастлива. Смятам, че лесно се сработихме, минахме през бая неща заедно, потичахме доста километри, че даже и на спринт. Един път в живота е да си партнираш с такива актьори.
- Кино, театър и музика... Как върви животът „по ноти“?
- Моят живот не върви по ноти по простата причина, че аз не зная да чета ноти. Свиря само акорди, свиря по слух, вече поназнайвам тоналности благодарение на Нина Николина, която също е значителна личност в моя живот. Песента, на която съм проходила, е “Ти” на Нина Николина. Николина е фурор, тя е магията. Трудно ми е да го повярвам, но 24 години по-късно пях с нея на една сцена. С женската ми група САГА изкарахме невероятно лятно турне, обиколихме Българското Черноморие с две китари, едни барабани, един бас и няколко микрофона. Заразихме хората с нашата любов и смятам, че ще продължаваме да го правим. Да, още е рано, но февруари 2027 г. ни предстои концерт. Театърът върви с пълна сила, смея да твърдя.
- По-рано реализирахте „Приключваме“ и „Нощта умира сама“. Последният ви проект дойде през април и носи името „Още” – как се реализира от идея до факт?
- „Още“ е вдъхновена от реални човешки взаимоотношения и болезнени лични преживявания. От неприятните случки и истории винаги излизат най-смислените текстове… Искам хората да усетят истината, че всичко всъщност е наред. А относно посланието – не трябва да позволяваме на никого да определя собственото ни щастие. Видеоклипът към песента визуализира идеята за времето и любовта чрез три различни възрасти на героинята, изиграни от мен, както и от изключителните актриси Стефка Янорова и Пламена Гетова.
- Парчето се „ражда“ край Арапя... Крие ли се лична история зад проекта, какво ви вдъхнови?
- „Още“ се ражда край Арапя, както всъщност се раждат повечето ми лични текстове. Морето е много специално за мен. Свързана съм с него още от бебе и сякаш то е единственото място, на което мога да споделя целия си живот, без да се страхувам, че ще бъда съдена. То просто ме изслушва. Има нещо в шума на вълните, което не мога да сравня с нищо друго. Дори единствената ми татуировка е делфин - но това вече е друга история, която отново ме връща към морето. Арапя е моето сакрално място. Там съм израснала, там е семейството ми, там е моята енергия. Вложила съм толкова много от себе си в това място, че допускам до него много малко хора. Може би малко егоистично пазя тази част от света само за себе си, но вярвам, че не всяка енергия трябва да бъде споделяна с всеки.
- Работите ли по следващ проект?
- Ако говорим за театър, както вече споменах, в момента работим по „Брак по италиански“, в театър „Българска армия“. Предполагам, че повечето хора познават филма, но театралната постановка е нещо, което много очаквам. Мога само да кажа, че предстоят хубави неща.
- Играете в много и различни роли, една прави особено впечатление – тази на Нели в пиесата „Истината или се осмеляваш“ от Щефан Лак под режисурата на Васил Дуев-Тайг. Какви са емоциите на сцена?
- Това е една фантастична пиеса, която засяга темата за първия сексуален опит - нещо толкова естествено и човешко, което обаче все още обвиваме в срам и неудобство. А всъщност в тези теми няма нищо срамно. Това е животът. Още по-вълнуващото е, че ги виждаме през очите на две деца - петнайсетгодишната Нели и шестнайсетгодишния Дейвид. През техните преживявания говорим за порастването, любопитството, страховете и онези въпроси, които всички сме си задавали, но невинаги сме имали смелостта да изречем на глас. В това представление си партнирам с Ахмет Исмаил, който е фантастичен актьор. Още от първия ден намерихме общ език и мисля, че именно тази връзка между нас е много важна за спектакъла. Играем го два пъти месечно и всеки път изпитвам огромно вълнение, защото реакцията на публиката е изключително интересна. Тийнейджърите разпознават себе си в Нели и Дейвид, а по-възрастните сякаш се връщат към собственото си минало.
- В края на миналата година с музикалния си дебют поставихте началото на още един нов етап – женска банда, в която зад барабаните е Ана-Мария Пламенова, на китарата свири Йоана Шопова, а басът е в ръцете на Яна Миладинова (JinxY). Работите ли лесно в екип?
- Групата ни се казва САГА и неслучайно сме изцяло женска банда. Искам да ви разкажа малко за момичетата, защото всяка от тях е изключителна личност и съм истински щастлива, че музиката ни събра. Зад барабаните е Ана Мария Пламенова - освен че е нашата фантастична барабанистка, тя е и куклена актриса, учи магистратура и дори преподава в НАТФИЗ. Тя е от онези хора, които сякаш имат няколко живота и успяват да се развиват във всеки от тях. Изключително талантлива и многостранна личност, с която се гордея безкрайно. На китарата е Жени Шишкова - нашата деветнайсетгодишна хасковска дива! Намерихме я чрез кастинг и съм изключително благодарна, че именно тя се появи в живота ни. Жени беше приета в Музикалната академия, с което много се гордеем. Научи песните ни изключително бързо, веднага влезе в нашия ритъм и в нашето настроение и, честно казано, вече не искаме никога да я пускаме! Басът е в ръцете на Диана Димитрова - невероятна басистка и изумителна певица, която в момента показва таланта си и в „Гласът на България“. Всички сме безкрайно горди с нея. Дидка пее като змей и понякога започва да ме хваща срам, че аз съм вокалът на групата (смее се)! Но пък нямам търпение да развием нещата заедно и да направим фантастични двугласи, а защо не и триглас с Ани. Мисля, че гласовете ни могат да създадат нещо наистина красиво. Обичам тези момичета безумно и се надявам да продължим да вървим заедно още дълго.
- Предстоят едни от най-светлите дни през годината, как традиционно отбелязвате Бъдни вечер и Коледа?
- Може би Бъдни вечер и Коледа са любимите ми празници, защото моето семейство е изключително дейно. Всички сме работохолици, непрекъснато работим и все бързаме нанякъде, независимо дали е делник или празник. Но тези дни имат някаква магия - успяват да ни съберат, да ни накарат да забавим темпото и просто да се насладим един на друг. Семейството ми е на първо място и съм безкрайно благодарна, че имаме тези моменти заедно. За мен Коледа не е толкова в подаръците или в голямата празнична суматоха, а в усещането за топлина, уют и принадлежност. В това да седнем около масата, да разчупим питката, да прикадим, да се посмеем и да си припомним колко е хубаво, че се имаме. И, разбира се, имаме си една любима семейна традиция - гледаме „Наистина любов“ (Love Actually). Мисля, че вече е невъзможно да си представя Коледа без този филм. Обичам тези тихи, спокойни вечери, в които никой не бърза за никъде и не е необходимо да се случва нещо грандиозно. Достатъчно е да сме заедно, да ни е топло, да има любов и да знаем, че поне за малко светът може да почака. Може би точно това е Коледа за мен - възможността да спреш за миг, да погледнеш хората около себе си и да осъзнаеш, че най-ценното в живота ти всъщност вече е там, до теб.
- Ако върнем времето назад – кой е най-милият подарък, който сте получавали?
- До ден днешен вярвам в Дядо Коледа! Много обичам детското въображение и всичко, което е свързано с него. Може би и защото в нашата професия въображението е основополагащо. Ако говорим за материален подарък, един от най-ярките ми спомени е, когато родителите ми подариха PSP - PlayStation Portable, в онези години, когато все още рядко се срещаше в България. Получих го заедно с играта „Карибски пирати“, който беше любимият ни семеен филм. Спомням си коледните вечери след вечеря, когато вече бяхме гледали филмите и всичко беше притихнало. Топлех си краката в леген с гореща вода и сол, играехме „Карибски пирати“, а нашите стояха до мен и сякаш преживявахме приключението заедно. Може да звучи като съвсем обикновен спомен, но точно такива моменти остават завинаги. Но ако трябва да посоча подарък, който остави истинска следа в живота ми, това вероятно е Лир - моят черен лабрадор. Той беше много повече от домашен любимец. Беше най-добрият ми приятел и пълноправен член на семейството. Никога няма да го забравя и все още ми липсва. Мисля, че понякога най-ценните подаръци не са онези, които можем да приберем в кутия, а онези, който ни я е дал.
Стефани Тонева
