В 1 часа след полунощ на 23 септември 1947 г. в подземията на Софийския централен затвор е обесен водачът на БЗНС и на опозицията Никола Петков. Той е осъден на смърт дни по-рано от т.нар. народен съд с обвинение в шпионаж. Безценни свидетелства за събитията в България и най-вече за скалъпения процес срещу Никола Петков ни оставя швейцарският журналист Волфганг Бретхолц, кореспондент на шведския вестник „Свенска Дагбладет“. Неговият документален разказ проговаря от случайно оцелелите архиви на БКП след подпалването на Партийния дом в София през лятото на 1990 г.
Но преди това да проследим накратко житейския път на Никола Петков до онези трагични събития, довели го до бесилото.
Сорбоната
Роден е на 8 юли 1893 г. в София. Баща му е лидерът на Народнолибералната партия Димитър Петков, а негов брат е Петко Петков, друг известен политически деец. И двамата стават жертва на драматичната българска действителност. През 1910 г. Никола завършва класическия отдел на I софийска мъжка гимназия и заминава за Париж, където записва право и политически науки в Сорбоната.
Подобно на хиляди други млади българи през 1912 г. той се завръща в родината и заминава за фронта в Балканските и Първата световна война.
После продължава следването си, през 1922 г. завършва Сорбоната с отличие и постъпва на работа в българската легация в Париж. През 1929 г. се завръща в София и се насочва към журналистиката - редактор е на вестниците „Земя“ и „Земеделско знаме“.
В началото на 30-те години Никола Петков поема трънливия път към политиката - през 1941 г. поема ръководството на БЗНС „Александър Стамболийски“.
Във властта
Още преди преврата на 9 септември 1944 г. Петков се очертава като противник на монархията - включва се в националния комитет на Отечествения фронт и в установяването на новата власт. В първото правителство на ОФ до 26 август 1945 г. е министър без портфейл. От януари 1945 г. оглавява Обединената опозиция, която все още храни илюзия, че България върви по демократичен път.
Като министър Никола Петков не само е свидетел, но и участник в репресиите срещу хиляди, свързани с бившата власт. В Държавния архив се съхраняват документите на Народния съд, които показват мащаба на репресиите. Само сред регентите, министрите, дворцовите служители и народните представители „народният съд“ произнася 103 смъртни присъди. Официално осъдените на смърт в процесите са около 2600. Истината е, че без съд и присъда са ликвидирани многократно повече. Като министър в тези месеци Никола Петков подписва наредбата закон за Народния съд и съдейства за създаването на лагерите. Тази част от биографията му е неоспорим факт.
Стенограма
На 23 декември 1945 г. от Кремъл нареждат правителството да приеме в кабинета си двама от опозицията, защото САЩ отказват да признаят новото българско правителство. Никола Петков и социалдемократът Коста Лулчев обаче отказват. В началото на януари 1946 г. Сталин изпраща в София заместник-министъра на външните работи Андрей Вишински, който да реши проблема. Посред нощ Вишински изпраща съветски офицер до дома на Никола Петков да го доведе в съветската легация. Той отказва с думите: „Нощно време с политика аз не се занимавам!”. Това разярява Вишински, който на другия ден се среща с Петков.
Стенограмите свидетелстват: Вишински: „Снощи аз настоях да се явите на среща с мен и Вие отказахте. Как се осмелявате? И кой сте Вие, та да се държите по подобен начин със специалния пратеник на генералисимус Сталин?”.
Н. Петков: „Аз представлявам най-силната политическа организация в България, БЗНС, организация на българските селяни. Ние не се занимаваме с политика през нощта, а през деня. Нощите повече подхождат за конспирации.”
Вишински: „Вие знаете ли кой съм аз?”.
Н. Петков: „Разбира се. Вие сте заместник-министър на външните работи на Съветския съюз.”
Вишински: „Вие трябва да се подчините на нашето решение и да се включите в състава на правителството!”
Н. Петков: „Аз и моите приятели сме готови да влезем само в демократично избрано правителство.”
Вишински: „Вие нямате право да издигате каквито и да било условия! Това е нареждането на генералисимус Сталин.”
Н. Петков: „Аз не съм свикнал да получавам разпореждане, от когото и да било чужд държавник. Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и на своята организация.“
Вишински: „Много сте дребен за подобно нещо. Ще видите какво очаква онези, които се осмеляват да ни се противопоставят!“
Така пратеникът на Сталин издава смъртната присъда на Никола Петков!
Гражданство
На 28 януари 1947 г. в Народното събрание се разиграва любопитна сцена:
Георги Димитров: „Тук няма място за чужди агенти”.
Никола Петков: „Вие ли говорите за чужди агенти?! Аз никога не съм бил гражданин на чужда държава”.
Георги Димитров: „Аз бях гражданин на великия Съветски съюз. Това е чест и гордост“.
Никола Петков: „Вие станахте български гражданин два дни преди изборите“.
Георги Димитров: „Аз ще те науча тебе”!
Волфганг Бретхолц ни оставя свидетелство за срамната сцена, разиграла се на 5 юни 1947 г. в Народното събрание: „Цялата сграда гъмжеше от агентите на комунистическия вътрешен министър Антон
Югов. Пред зданието на парламента бяха заели позиция подсилени пеши и конни подразделения на униформената милиция.
В три и половина следобед се откри заседанието. Васил Коларов прочете писмото на главния прокурор, в което парламентът учтиво се умоляваше да отнеме имунитета на депутата Петков, за да може последният да бъде арестуван и изправен пред съда за държавна измяна...
Преди да му бъде снет имунитетът, Никола Петков се качва на трибуната за последна дума. Той държи най-страстната обвинителна реч срещу комунистическия режим, потопил България в кръв и нищета.
Димитров се надига от правителствената ложа и извиква: „Говори, говори и бездруго това е последният ти път, когато имаш възможност за това!”.
Речта на Петков завършва с думите: „Моето семейство вече даде две жертви в борбата за свобода, моя баща и моя брат. Знам, че ще споделя тяхната съдба, но съм решил да вървя по пътя, който те са ми предначертали със своята кръв“.
Слизайки от ораторската трибуна, той извиква с висок глас: „Долу тиранията! Да живее свободата!”.
Заседанието на събранието от 5 юни 1947 г. завършва късно след полунощ с кърваво сбиване между комунистите и привържениците на Петков, които искаха да защитят своя водач от посегателството на милицията. Едва когато повечето опозиционни депутати бяха пребити, палачите изведоха Петков с милиционерска кола в затвора.
Процесът
Бретхолц пише: „Точно два месеца по-късно, на 5 август 1947 г., започна процесът... Държавна измяна, участие в два военни заговора, насъскване на населението с речи и статии бяха престъпленията, в които го обвиняваха. Петков отхвърли всички обвинения и доказа, че повечето от мнимите му съучастници, които бяха подсъдими или свидетели, са дали показания срещу него, но той ги вижда за пръв път в съдебната зала...
В своята последна дума Петков потвърди, че гласовете при изборите, речите, които държал, и статиите, които обнародвал, били единствените оръжия, с които се е борил срещу правителството. Никога не бил участвал в заговор и не е призовавал за помощ от чужбина...
И когато председателят на 16 август „в името на българския народ” оповести присъдата – „смърт чрез обесване", Петков не губи самообладание и извиква: „Не, не в името на българския народ, а по поръчение на вашите господари в Кремъл. Българският народ, смачкан от кървавата тирания, която искате да префалшифицирате в правосъдие, няма да повярва на вашите лъжи”.
Войници и милиционери се нахвърлят върху него и го извличат от залата. До ден днешен не е известно къде е погребан Никола Петков.
Румен Жерев
