- Д-р Кастрева, след толкова години като част от образователната система, началник на РУО-София-град, какви проблеми останаха нерешени досега и дали въобще се работи по тях?
- Един от проблемите, който в последно време отново влезе във фокуса, това са учебните програми. Тъй като учебният план е, от една страна, важният стратегически документ и определя колко време ще се изучава един учебен предмет, по-същественият въпрос обаче е какво ще се изучава по този предмет. В интерес на истината още в стария закон за народната просвета беше заложен текстът, в който се казваше, че на всеки четири години учебните програми трябва да се осъвременяват. За мое съжаление обаче това не се случва и много често темата се превръща в сериозен политически мотив за управляващите. Сега, дори да не е залегнало като конкретен текст, за мен е изключително важно това, защото времето налага тези промени.
- Кой е главният проблем?
- Липсата на време или воля и смелост за промяна на учебните програми. Обикновено около тях възникват изключително много дискусии и много дебати. Няма как да се избяга от всичко това. Просто трябва да се „влезе“ в този проблем. Друг въпрос, който много сериозно стои, е мотивацията на учениците. Всеки има задължения, но е много важно доколко отговорно се подхожда при изпълнението им. Времето в училище е времето на растежа, времето на натрупване на знания, компетентност и умения. Успяваме ли обаче да мотивираме децата, че това е тяхното време на растежа? Това е един изключително сериозен проблем, който е многопластов, тъй като е много пряко е обвързан, от една страна, с работата на учителите, с тяхната квалификация. От друга страна, с ценностната система в обществото ни - доколко знанието наистина е изключителна ценност. И оттук нататък какво е отношението на родителите към този ангажимент. Така че за мен мотивацията е изключително сериозен въпрос. Тя е свързана не само с това всички деца да бъдат обхванати в системата, но и всички да останат в училище.
- Какво обаче е отношението на учениците и обществото към образованието?
- Това е друг сериозен проблем. Когато едно общество високо цени тази система като най-голямата инвестиция, то би трябвало да я постави както в държавната политика на много приоритетно място, така и във всичко, което се случва около нас. Не трябва училището да бъде оставяно само в решаване на проблемите. Всички заедно трябва да работим, защото в центъра на всички усилия стои детето и неговият интерес - защитата на неговото здраве - физическо и психическо, неговото личностно израстване. Именно затова училището не трябва да бъде оставяно само.
- В момента текат много бурни процеси в МОН. Част от тях засягат дисциплината, въвеждането на специалист по личностно развитие, взимането на телефоните в час. В правилната посока ли вървят и правилни ли са методите, които МОН използва?
- Това са стъпки. Това са мерки, които официално бяха обявени от министерството. В цялата им съвкупност аз ги подкрепям, защото те са в посока на решаването на проблемите. Ако децата и обществото нямат отношение към учебните програми, то министерството има отношение към тяхното осъвременяване и към всичко останало, касаещо дейностите и процесите в системата. Обявените мерки в случая имат по-дългосрочно въздействие, защото са част и от гражданското възпитание, а именно уважението към институцията и към правилата. В историята на българското образование ние имаме достатъчно много модели. Моделът за спазването на дисциплината и разбирането, че тя е предпоставка за успех, всъщност не е нищо ново. В първото българско светско училище правилникът е бил приет от Неофит Рилски по-миналия век - 1835 година. В него категорично е описано как спазването на дисциплината е едно от първите условия въобще, за да бъдеш ученик. Санкциите за неспазването на дисциплината не са само към ученика, те са директно към родителя. Ето отговорността, която имат всички, които участват в този процес, защото в българското училище няма как да се случат нещата без родителите. Не трябва да приемаме отношенията учител-родител като битка, като война между тях. Всеки един от тях си има важното място в развитието на детето. Много често казвам, че това са двамата възрастни, които водят детето в неговото развитие - през личния пример, през личната отговорност за това какво се случва. Така че тук нямаме друго решение, освен да вървим заедно.
- Като в спорта ли?
- Да. Спортът какво е - правила и дисциплина, които не могат се редактират по лично желание. Същото е и в образователните институции. Всяка една от тях има възможност за собствена визия в рамките на закона. И всеки, който е прекрачил прага на училището, трябва да е наясно с тези правила. Въпросът е в партньорството. Когато правилата са писани заедно, те имат още по-голяма стойност. Тук трябва да си говорим за морал, за ценности, да говорим за правила и ред. Законът е над всички нас, което означава, че правилата са над всички нас. Ако някой не е съгласен, никой няма да го лиши от правото му на избор. Не ти харесва, можеш да излезеш от тези правила, излизайки от тази институция. Подкрепям това, за което говори министърът и екипът му по отношение на дисциплината, спазването на правилата и работата с родителите.
- Необходимо ли е въвеждането на специалист по личностно развитие, както предлагат от министерството?
- Отново ще се върнем назад в исторически план. Дали този специалист ще се нарича по този начин, дали е психолог, педагогически съветник, социален работник, няма значение, защото ние имаме много решения. Това е детайл, който не измества основната линия, което е добре. Този нов момент може да го възприемем като помощник на учителя. Учителят има основното задължение да обучава детето и да го възпитава чрез своето поведение, през личния пример, през методите на обучение, които е избрал. Той трябва да подхожда индивидуално към всяка паралелка, към всяко дете, да има сетивата да усеща потребностите на учениците. Обаче той не може да бъде сам. Ако до него е родителят - чудесно, а ако до него има и още един колега - специалист, който има основното задължение не просто да се подготви за часа, ние ще му дадем глътка въздух за това той да се посвети на тази си мисия - преподаването. Неформалното общуване с децата и с родителите може да бъде поето от другия колега, който дори е в една много по-добра позиция по отношение на комуникацията, защото той не е обвързан с оценяване, което овластява учителя и променя общуването с учениците.
- Наемането на нови хора обаче изисква допълнително финансиране.
- Така е. За да има такива специалисти в училище, трябва финансово да се обезпечи тази политика. В закона е записано, че образованието е обучение, възпитание и социализация. Тази трикомпонентна формулировка тогава ще се изпълни с още повече съдържание.
- Според вас има ли реален недостиг на преподаватели в системата?
- Кадрови дефицит има. Той е различно сериозен в различните краища на страната. Ако за София, където има струпване на много голям процент от населението, не е толкова страшно, защото тя предлага много възможности за допълнителна работа, то това не е така в страната. Така че картината е много пъстра. Това отново е свързано с финансирането, с допълнителни политики, защото в последните години и на това беше обърнато внимание. Но не само финансите са определящи в нашата система.
Трудът на учителя трябва да бъде оценен по достойнство, не само с пари.
Тук ще спомена Сдружението „Архитекти на бъдещето“, защото за мен беше голямо предизвикателство напускането на системата. Нямаше как да остана извън нея. За мен беше важно как ще се нарече нашето сдружение, защото всеки един от нас е архитект на собствения си живот, но всеки един от нас може с идеи да помогне за развитието на децата, на системата. Затова нашето сдружение се нарича „Архитекти на бъдещето“. Ние сме от хората, които ще помогнем да изградим системата, така че тя да бъде устойчива във времето. В крайна сметка образованието има много пряко отношение към всички страни на държавната организация. Няма икономика без квалифицирани кадри, няма сигурност без тях. Няма нито една сфера, която не опира до образованието. Учителите са абсолютната основа на държавната пирамида.
- Вече като част от Сдружението „Архитекти на бъдещето“ и гледайки от другата страна не като началник на РУО, допада ли ви образователната ни система такава, каквато е в момента? Какво бихте променили, ако можехте?
- На стола на началника е много по-трудно. Там трябва да работиш с всички, да бъдеш еднакво отдалечен от всички, еднакво близко до всички. Не можеш да избираш с кого да работиш. Там винаги действаш в рамките на закона. Понякога не съм била съгласна с някоя норма, но съм била длъжна не само да я спазвам, но и да отстоявам спазването ѝ.
Сега преимуществото е, че мога да избера в коя сфера да работя и с кого. В момента ние работим по три проекта на Столичната община. Радвам се, че в условията на силна конкуренция идеите ни получиха висока оценка и сме избрани да работим по съответния проект. За мен това е мотивация и в същото време отговорност. Ние сега сме съмишленици и партньори на системата. Как училището да работи за личностното развитие на учениците, да развива извънкласни дейности, да помага на учителите и родителите, ако няма с кого да го прави...
- Вие изграждате нови педагози, каква е разликата с университета?
- Едно от нещата, които за мен са от изключителна важност, е квалификацията на педагогическите специалисти. Важно е тя да не е само на хартия, а стойностна. Това беше огромно предизвикателство, което ме мотивира да подбера екип, с който да провеждаме такива обучения. От съществена важност е квалификацията, която дава добавена стойност, вдъхва увереност на колегите. В днешното динамично време не може да се разчита на това, което си учил в университета, дори и току-що да си завършил, защото попадаш в една съвсем различна сфера - не на теория, а на практика. Убедена съм, че през тази външна подкрепа е шансът на системата да стане наистина добра, устойчива и в същото време да се запази онова ядро, което има вековна история. Винаги казвам, че българското образование е почти връстник на държавата ни.
- Какви са проблемите на педагозите, които търсят обучение при вас?
- Колегите, които идват да се обучават при нас, споделят, че се чувстват несигурни и имат затруднения в комуникацията с родителите, а както знаете двустранните процеси са много важни. Един от големите проблеми в системата са и семейните войни, където най-голямата жертва е детето. Ето защо в училище това не трябва да се повтаря от страна на учителите, които не трябва да влизат във война със семейството. Друга много важна тема е оценяването, дигитализацията, публичният образ на учителя. Това, което обаче е най-опасното сред учителите, е бездействието и страхът - те убиват стойността на системата. Ако се страхуваш от промяната, то ти не си за тази професия. Страхът и бездействието са страхотен бич за образованието ни. Учителството е много различна и специфична работа, отдадена на децата. По принцип първото нещо в една работа е да я обичаш - тогава тя не ти тежи, не се страхуваш от предизвикателствата. За много млади колеги обаче това е проблем и се отказват от професията.
- И тук идват данните на PISA, които показаха, че един огромен процент от учениците са споделили, че за тях училището е загуба на време.
- Така, върнахме се към мотивацията и най-съществения въпрос в науката и живота - защо. Ако можем да си отговорим на този въпрос, значи имаме шанс да решим проблема. Един от важните казуси е свързан с това - какво учат нашите деца, как го учат, кой им преподава. Учебният план и учебната програма са рамката, но оттам нататък е учителят.
- Панацея ли е въвеждането на едносменния режим в училищата?
- Това е възможност. Проблемът единствено е в София и в някои от големите градове на страната. София има нужда от нови училищни сгради. Решението на проблема има немалко решения. Защо например не се обсъди възможността всеки инвеститор, който строи блокове, да бъде задължен да изгради и обществена инфраструктура – детска градина, училище, болница, читалище. Има ли проблем? Единствено законодателен. Едносменният режим е решение, което ще даде възможност за личностно развитие на всички деца. Той позволява, след като приключат задължителните учебни часове, учениците да се занимават с извънкласни дейности, чрез които могат да открият талантите си и най-вече да имат времето да ги развиват.
- Защо системата преди вадеше грамотни хора, а сега излизат с много дефицити?
- Времето е различно и ние трябва да сме в хармония с него. Не може да работим със същия аршин, с който сме работили преди. Учителите и родителите трябва да направят така, че децата да уважават училището, да идват с желание и да се чувстват добре в този дом на знанието. Важно е да припознаваме проблема и да работим в тази посока, родителите да са наши партньори, а не съперници за вниманието на децата.
Това е тя:
- Ваня Кастрева е родена на 5 януари 1960 г. в София
- Магистър е по история и образователен мениджмънт на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Доктор по педагогика на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“
- Работила е като учител по история в 119 СОУ „Акад. Михаил Арнаудов“
- От 1998 до 2006 г. е директор на 2 СОУ „Академик Емилиян Станев“
- От 2006 г. е началник на Регионален инспекторат по образованието – София-град, в два кабинета е заместник-министър на образованието. На 3 септември 2025 г. се оттегля от поста началник на Регионално управление на образованието - София-град.
- Понастоящем е председател на управителния съвет на Сдружението „Архитекти на бъдещето“
Владимир Христовски
