Изкуството винаги е провокация: срещу своето време, срещу историята, срещу събитията, случващи се покрай него, казва писателят в интервю пред "Монитор".

Изкуството винаги е провокация: срещу своето време, срещу историята, срещу събитията, случващи се покрай него, казва писателят в интервю пред "Монитор".

- Василий, вашият последен роман „Москва в понеделници” излиза на съд пред българския читател. В него има много любопитни изказвания за събитията в края на ХХ и началото на ХХІ век, на които сте били свидетел. Москва, Берлин, ЩАЗИ, Лубянка… Пишете и за Московския университет, в който някога сте учили. Означава ли това, че и героите в романа са реални личности?

- Това съвсем не е важно. По-важно е те да изглеждат като реални. „Москва в понеделници“ е абсолютно художествен текст. Не само създаден с определен вкус, но и написан за читателя, който търси подобен вкус. Психологичните нюанси в него имат по-голямо значение от автобиографиите на героите и хронолoгията на събитията. В крайна сметка всичко на този свят е илюзорно. А всичко, намерено от читателя в книгата, е измислено. Героите на романа трябва да имат пълна свобода на действие и на самоизразяване и нямат право да потъват в стереотипното безличие и предубежденията. Иначе кой ще им повярва? Само при това условие „съдбата“ на образите ще бъде по-дълга от съдбата на техните прототипи.

- В този роман вие описвате две държави, които вече не съществуват – Източна Германия и СССР. И двете са се разпаднали пред очите ви. Било ли е това по някакъв начин трагично лично за вас?

- Досега нямам еднозначен отговор. И все пак по-скоро да, отколкото не. Удивително е, но се оказа, че повечето от хората, които тогава най-горещо се радваха на смяната на режима, след свалянето на Стената не станаха по-щастливи. Въпреки че сред тях има и такива, които по-късно станаха реално богати. Значи, духовност все още съществува и се намира не на последно място. Независимо от това, че материалният фактор, уви, окончателно се застълби като официален критерий на качеството на земния живот. Особено ме впечатляват московски свещеници, каращи коли за по 100 000 евро. Или надути еврочиновници, разсъждаващи за борбата с корупцията. Плюс-минус е едно и също по целия свят. И аз мисля, че това едва ли ще се промени, преди да гръмне следващата глобална революция. В края на краищата махалото не може да не се върне в обратната посока.

- Днес е друго време. И все пак неведнъж чуваме: „Никой не е забравен! Нищо не е забравено!”. Това само лозунг ли е? Ако „нищото” не е забравено, то не се ли връща в един момент като бумеранг срещу нас?

- Обществото така е устроено, че помни само това, което му е изгодно. Победителите не спират да маршируват по парадите, а пък загубилите не искат да признаят своите загуби. Всичко е пропаганда: и на Запад, и на Изток, и на Север, и на Юг. Хората не са братя. Никога не са били. И никога няма да станат.

- Какво все пак трябва да бъде забравено, за да продължим напред?

- За да се движим напред, наистина нямаме право да забравяме. Но при това да не се срамуваме да го признаваме. И не заради красивия лозунг, а заради оцеляването. Според мен не толкова за доброто трябва да се споменава, а преди всичко – за злото. Защото само ако не повтаряме грешките на своите предшественици, има шанс да продължим човешкия род.

- Каква е на практика съдбата на толкова много обвързани със службите хора от бившия соцлагер? Има ли ново начало за тях?

- За тях нищо не е свършвало. Те продължават да служат под крилата на новите си стопани. Външният образ може да се променя, същността – никога.

- Вие член ли сте на „обществена” организация?

- Не, моят егоизъм не ми позволява. Доверявам се повече на човешката психология или дори на физиологията, отколкото на една написана от група платени пропагандисти идеология. Европа отдавна се превърна в едно електорално блато. А партиите представляват по-скоро финансови проекти. Ако имаш пари за спонсорство, ще те чакат във всеки „отбор“. Това, разбира се, не означава, че аз лично нямам идеология. Напротив, имам, но тя е индивидуалистична и никак не е свързана с популизъм. Не понасям тълпата в какъвто и да е вид, дори и да изригва демократични лозунги. Защото тя повече декларира, отколкото има намерение да ги следва. И което е най-отвратително – винаги се ръководи от „пълководци“, скрити в сянка.

- А дали за последните години литературата е станала по-дълбока и по-морална? Или вече отдавна тенденцията е обратна?

- Според мен литературата винаги стои над морала. Затова й е позволено да прави с него всичко, каквото позволява писателската фантазия, дори и да не му обръща внимание. Защото литературата сама по себе си е морал. В нейния случай тя е интелектуален, а не идеологически продукт. Тя е индивидуална творба, а не събирателна, колективна, често променлива от властническите капризи. Да, авторът може да се изрази максимално лично, да сгреши, но това е негова лична грешка. Докато грешката на обществото често балансира на ръба на престъплението. Борбата на съветската система срещу дисидентите е ярък пример в историята на културата. Затова е логично, че най-големите таланти се проявяват именно в тоталитарното пространство. Където „моралът” играе роля преди всичко на насилствен инструмент. И все пак човек има право да чете това, което го влече. Случайни книги може и да има, но случайни читатели няма. Така че предпочитам да има „аморални“ книги в магазина, отколкото писатели в затвора.

- Ако ви разбирам правилно, литературата има право да престъпва границата, да се превръща в провокация?

- Граница няма. Изкуството винаги е провокация. Срещу своето време. Срещу историята. Срещу събитията, които се случват покрай него. С една дума – срещу всичко. Щом не ти стигат сили за провокация във висш смисъл, тогава занимавай се с нещо друго. За съжаление банални четива по магазините – колкото искаш...

- Така може лесно да се стигне и до вакханалия?…

- Едва ли… Вакханалия е дума, която отдавна се е преселила в политическия речник. И се използва от политиците изключително за техни амбициозни цели.

- В какъв стил е текстът, над който работите сега?

- До края на годината се надявам да завърша нов роман, който „мъча” повече от 3 години. По принцип работя бавно. „Come on baby light my fire (Сибир)”. Това ще е названието в оригинал. Пак драматична човешка история. Пак интрига и провокации. И пак в моя любим стил – измислен реализъм.

- Какво бихте казали на своите нови читатели?

- Живейте... Мечтайте… Постигайте нови тайни... Хората не бива да воюват с химерите в себе си, за да не се унищожат като вид.

 

ВИЗИТКА:

* Василий Димов е роден на 7 януари 1957 г. в Бесарабия, кръстен – в Грузия, любими градове – Москва и Берлин, закъсняло пристрастие – Пирин

* Завършва журналистическия факултет на Московския държавен университет (1978) с дипломна работа в катедрата за литературна критика

* Известен е с интелектуалния си роман „Алюзиите на св. Посекел“ (номинация за руски „Букър“, 1997). Немското издателство DuMont купува световните права на романа за 25 години и представя немския превод на Панаира на книгата във Франкфурт на Майн.

* Автор е още на романите „Тбилисимо“, „Москва в понеделници“ (номинация за руски „Букър“, 2014), на сборника с повести „Профил в слепено огледало“ и др.