Д имитър Бербатов отдаде последна почит към своя ментор и откривател Димитър Пенев. Легендата на българския футбол почина в събота, а поклонението е днес на Националния стадион „Васил Левски“.
„Разбира се. Ние докато идвахме с Марто (Мартин Петров – б.а.) насам и с момчетата, си спомняхме за историите, които сме имали с него и за позитивните неща, през които минахме заедно и шанса, който даде на всички нас, за да може да стартират нашите кариери. Поклон пред всичко това, което направи. Съболезнования на близките му, разбира се. Ще имаме възможност сега да изкажем нашия респект. Тъжен ден. Сърцата на всички ни плачат и аз не мисля, че имаше някой човек, който може да каже нещо лошо за Старшията. Независимо от кой отбор играеш, какви възгледи имаш за футбола, кой подкрепяш – той беше като обединител и под някаква форма винаги остана верен на себе си. Суетата му беше чужда, както може би сте забелязали, и това го държеше здраво на земята. И като баща на всички нас – млади момчета, които едно време тръгвахме да катерим нашите си върхове, той наистина беше като втори баща за всички нас“, каза Бербатов.
Той се върна към спомените от първата си среща с Пенев..
„Аз бях на 18 години и тогава ме бяха дръпнали от юношите и отивам горе в базата на Панчарево и виждам как Старшият идва към мене. Разбира се, спомените от 94-та тогава бяха толкова силни, че все едно чувствах в тоя момент, че виждах, че идва Господ към мен. Направихме си здрасти: „Мите, готов ли си? Как си?“ – нещата, които са нормални. И това винаги ще остане в съзнанието ми. Впоследствие вече връзката, която развихме и шанса, който ми даде, за да мога аз да покажа какво мога и впоследствие да продължа в моето си развитие. Но наистина днес е тъжен ден за всички нас и се надявам колкото се може повече хора да присъстват, защото това беше човекът, който заслужава почитта, уважението, която той приживе си беше заслужил с постиженията като футболист, като треньор и като човек, разбира се.“
Попитан за най-ценния урок от Пенев, той каза: „Затова казах, че на него суетата му беше чужда. В свят, в който в момента живеем и се развива, всички сме подвластни по някакъв начин на суетата и това води до различно поведение, докато при него си мисля, че това липсваше и въпреки успехите, които постигна и начина, по който всички го виждахме, той си беше нашият баща всъщност – на хората, с които ние го познаваме. И начина, по който се грижеше за нас и отношението, което показваше към нас, всъщност беше самият урок – че трябва да се отнасяме добре към всички – с усмивка, с шеги, с закачки. Ние затова се опитваме, въпреки че е тежък, тъжен ден днес, на моменти да се усмихваме, защото той това щеше да го иска да е така. Винаги, когато го виждахме впоследствие, винаги имаше шеги, закачки, а и дори да не си говорихме, просто бяхме заедно, прегръщаше те Старшия: „Какво става, всичко наред ли е?“. Неща, които впоследствие обаче те карат да мислиш за живота като цяло – че всички вървим в тази посока, важно е как живеем живота и всъщност да показваме нужното уважение на хората, които са го заслужили с това, което са направили.“
