У важаеми фенове, знам, че този сезон беше труден за вас. Изобщо не се доближихме до това, което заслужавате. Не достигнахме нивото на вашата подкрепа.
Като капитан на Манчестър Юнайтед аз, Бруно Фернандеш, поемам цялата отговорност. Този клуб не е просто нещо, за което да пишеш в поредния пост в социалните мрежи. Той е много повече и го обичам с цялото си същество.
Никога няма да забравя онзи момент преди четири години, когато дойдох тук за първи път. Бях в нашата спалня в Лисабон. Агентът ми се обади към 10 часа вечерта, а дъщеря ми тогава беше на 3 и беше време за сън. Влязох в гардероба, за да пазя тишина. Винаги съм казвал на агента ми: „Не ми разправяй за трансфери, ако сделката не е на 100% сигурна”. Не исках да чувам за нещо, което може да не стане. Затова бях сигурен, че щом е тръгнал да ми звъни по това време, значи има нещо сериозно. Когато чух за какво става въпрос, отвърнах. „Бъзикаш се с мен“. Обясни ми, че е сериозен и аз имам последната дума. Не успях да кажа нищо. Усетих как сълзите ми потичат. В онзи момент жена ми Ана влезе в спалнята, отвори вратата на гардероба и ме видя. Попита ме: „Какво правиш вътре?”.
Съдба
Трябва да ми влезете в положението. И предходното лято имаше слухове за интерес към мен от клубове от Висшата лига, но единственото конкретно запитване беше от Тотнъм. Сега ми е странно, но тогава беше много вълнуващо. Една от мечтите ми беше да играя във Висшата лига. Чувството беше странно, защото аз и в Спортинг се чувствах добре и се наслждавах на любовта на феновете. Но това не беше моята съдба. Казах на Ана: „Това е Манчестър Юнайтед”. През цялото време агентът ми беше от другата страна на линията. Казах му: „Отиваме в Юнайтед”.
Фернандеш изведе Юнайтед до триумф за Купата на Англия на Уембли срещу градския съперник Манчестър Сити.
Затворих телефона, прегърнах жена ми и се наревах от щастие. С Ана сме заедно от времето, когато бяхме 16-, 17-, 18-годишни. Станахме гаджета, но аз не печелех от футбола. Добре, че Ана имаше добра работа като футзал съдия. Трябваше да свири по три или четири мача всяка събота, за да можем да отидем на кино в неделя. Тя плащаше билетите, пицата, всичко. Когато заминах за Италия, бях на 17 и живеех в тренировъчната база, но Ана ме последва. Беше до мен и в деня, когато завърших училище на 18 и се дипломирах. Тя винаги е била до мен и от първия ден сме преследвали мечтата заедно.
Помня как спортният директор на Удинезе ми каза пред целия отбор по време на обща вечеря, че клубът не се нуждае от услугите ми и съм свободен. Много ме беше срам, че го направи пред всички. Напуснах веднага, прибрах се в хотела и плаках от обида. Нямах резервен план, нямах втора възможност. Помня, че докато бях в училище, едва успявах да дочакам обедната почивка. Единственото нещо, което исках, бе да изскоча навън и да стигна до футболното игрище, преди да са го заели по-големите момчета. Сега ми е смешно, като гледам днешните деца. Те се вълнуват от мода, как изглеждат, какво да облекат за училище. По мое време носехме всеки ден единствено дънки и маратонки и не ни пукаше от нищо.
В парка
До нас в Порто имаше парк. Това беше първият парк в Португалия с изцяло изкуствена настилка. Сега, когато понякога се връщам вкъщи, минавам покрай него. Когато видя някой татко да рита топка със сина си, винаги си спомням как играехме като деца. Гонихме топката и всеки подвикваше: „Аз съм Кристиано. Аз съм Меси. Аз съм Деко. Аз съм Фиго”.
Още от дете на онова игрище аз мечтаех да играя в Юнайтед. За всяко португалско дете, израснало в ерата на Кристиано, със спечеленото европейско първенство през 2004 г. и Шампионска лига през 2008 г., това беше мечта. Ето защо, когато преди четири години ми се обади агентът, се разплаках.
Никога няма да забравя първия си мач на „Олд Трафорд“. Излязох за загрявката, а стадионът беше полупразен. Казах си, че може би това е нормално. После се прибрахме в съблекалнята, за да получим последни напътствия. Когато излязохме отново, беше магично. Чувах невероятен звук. Беше като ръмжене, нещо като „Хххххххррррррррр”. Като стъпих на терена, усетих пеперуди в корема. Всичко изглеждаше много по-голямо от мечтите ми.
От онзи първи мач усетих вашата подкрепа. Вие застанахте безрезервно зад новия играч, който беше дошъл от Португалия. Казах си: „Няма връщане назад. Излез и докажи, че ставаш за Ман Юнайтед.”
Песен
Помня, че когато се прибрах в съблекалнята, си включих телефона и видях, че имам съобщение от брат ми: „Чу ли песента?”. Не разбрах какво пита. „Твоята песен. Феновете са измислили песен за теб“, обясни ми той. Изпрати ми клип и едва тогава разбрах за какво говори. Всички хора, които на полувремето отиваха да си вземат нещо за пиене, си припяваха песен за мен. Шашнах се, защото бях подписал с отбора преди едва три дни. Откъде знаеха, че съм добър и ставам? От YouTube? Но там всички са страхотни. И как изобщо бяха измислили текста на песента за по-малко от четири дни?
От онзи ден нататък, когато видя човек с фланелка с моето име и номер, ме изпълва едно специално чувство. Хора ми пращат снимки от Хонгконг или Нигерия, на които позират, облечени с моя екип с номер 8. Спомням си, че миналото лято, когато ме направиха капитан, се върнах у дома и казах на Ана. „Днес се случи нещо, което не мога да си обясня”. Тя попита: „Какво?”. Казах: „Случи се нещо, за което дори не смеех да мечтая”.
Като капитан се опитах да си остана същият Бруно. Не исках да бъда друга личност или да копирам някоя легенда.
По-добри
Целият ни изминал сезон беше тежък. Спечелехме ли някой голям мач, си казвахме, че трябва да надграждаме. Но просто не ни се получаваше. Така и не успяхме да бъдем постоянни в представянето си, а ние трябва да бъдем и да ставаме още по-добри заради себе си, заради клуба, заради нашите фенове.
Подкрепата при гостуванията ни е впечатляваща. Всички видяха какво стана на „Селхърст парк“ (б.р – на него играе Кристъл Палас). Паднахме 0:4, а феновете останаха до края и не спряха да пеят през цялото време. Не можех да играя заради контузия и трябваше да гледам мача вкъщи по телевизията, което винаги ме е подлудявало. Чувах песните и много ми се искаше да бъда там, на терена, за да ви аплодирам заради всички ла**на, които ви сервирахме през сезона, заради контузиите, загубите. Феновете винаги се раздаваха до последно за нас.
В края на този сезон аз поемам моята отговорност и обещавам не просто да се раздаваме, а да го правим още и отново. Всичко ще започне от мен и ще започне от утре.
Ако питате когото и да е от феновете, ще чуете едно и също нещо: „Искам да се борим за първенството, искаме да играем в Шампионската лига, искам финал за купата“. Това искам и аз, това заслужавате всички вие. Искам да продължа да се бия, искам да остана тук, семейството ми иска да останем тук. Когато дойдох тук преди четири години, дъщеря ми Матилда беше само на три, а синът ми Гонсало дори не беше роден.
Капитанът със семейството си съпругата Ана, дъщерята Матилда и сина Гонсало.
Матилда е причината за моята запазена марка – жеста „Не ви чувам”, когато вкарам гол. Когато беше малка и я карах да си прибере играчките, тя викаше „Какво??? Не те чувам, тати”.
Сега иска да е балерина и да спечели олимпийските игри като гимнастичка. Имам обаче и син на 3, който иска постоянно да прави едно-единствено нещо и то е да играе футбол. Но има едно, за което сме единодушни, и това е песента, която да пуснем, докато ги карам до училище. Винаги една и съща песен. Синът ми е малък и още не може да изговаря всички думи, но сглобява свой собствен текст. Представете си тригодишно дете, което се дере от задната седалка в осем часа сутринта. Песента е следната: „Слава, слава Ман Юнайтед! Червените вървят напред, напред, напред! Ние сме момчетата в червено и отиваме на „Уембли“.
Заб. Писмото на капитана на Юнайтед Бруно Фернандеш е публикувано в сайта theplayerstribune.com в навечерието на спечеления финал за Купата на Англия срещу Манчестър Сити.
