В Шотландия я наричат „целувката от Глазгоу“. Няма нищо романтично в нея. Това е внезапен, жесток удар с глава в лицето на противника, който може да сложи край на всеки спор за част от секундата. В страната, известна със суровия си характер и страстта към футбола, подобни прояви отдавна са част от уличния фолклор. Но на един априлски следобед през 1994 година най-известната „целувка от Глазгоу“ не се случва пред някоя кръчма, а на терена на „Айброкс“, пред повече от 40 000 зрители. Авторът ѝ е Дънкан Фъргюсън, огромният и избухлив нападател на Глазгоу Рейнджърс, а жертвата – защитникът на Рейт Роувърс Джок Макстей. Съдията дори не показва жълт картон за случилото се, но няколко месеца по-късно футболистът се озовава зад решетките.
Това е началото на една от най-необичайните истории в британския футбол. История, в която се преплитат огромен талант, необуздан темперамент, пиянски сбивания, съдебни дела, затворнически кошмар и невероятна любов от страна на привържениците. За едни Фъргюсън е символ на безразсъдната агресия, за други – последният представител на старата школа нападатели, които никога не отстъпват пред съперника. В родната Шотландия действията му го превръщат в многократно осъждан нарушител на закона, докато в Ливърпул той постепенно придобива статута на култова фигура. Иронията е, че докато Фъргюсън успява да изгради успешна кариера след инцидента, животът на човека, получил удара с глава, поема в съвсем различна посока.
Още преди да се превърне в едно от най-скъпите попълнения в британския футбол, Дънкан Фъргюсън демонстрира необикновено съчетание между талант и неспособност да контролира емоциите си. Той започва кариерата си в Дънди Юнайтед, където още като юноша впечатлява с физическата си мощ и отличните качества във въздуха. На 18 години получава възможност да дебютира за първия отбор, след като легендарният мениджър Джим Маклийн го пуска като резерва при победата с 2:1 над Рейнджърс на „Айброкс“ през 1990 година. Младият нападател бързо показва, че притежава качества за големия футбол. Още през първия си сезон отбелязва решаващо попадение срещу Сейнт Джонстън, с което изпраща Дънди Юнайтед на финала за Купата на Шотландия. Там отборът губи от Мъдъруел, но бъдещето на Фъргюсън изглежда повече от обещаващо.
Проблемът е, че извън терена той непрекъснато се забърква в неприятности. Джим Маклийн е известен със строгата си дисциплина, а младият нападател сякаш прави всичко възможно, за да изпитва търпението му. Фъргюсън получава толкова много глоби, че по-късно се шегува как постоянно е оставал без пари. Неговият съотборник Морис Малпас го описва като честен, наивен и незрял младеж, който може да бъде изключително полезен на терена, но често взема абсурдни решения. Според Малпас големият проблем е, че Фъргюсън така и не успява напълно да преодолее тази незрялост. А неприятностите не закъсняват.
Още на 18 години нападателят чупи пръст на крака си, след като рита врата на тоалетна по време на скандал в заведение в Дънди. Причината е спор за жена, който прераства във физическа саморазправа. Любопитното е, че при този инцидент самият Фъргюсън става жертва на удар с глава. Неговият противник, значително по-нисък на ръст, по-късно обяснява, че е решил да атакува пръв, преди огромният футболист да стане от стола си. Подобни истории започват да изграждат репутацията на Фъргюсън като човек, с когото не е препоръчително да влизаш в конфликт.
През февруари 1991 година идва и първата му присъда. Младият нападател е глобен със 100 паунда за удар с глава срещу полицай в Стърлинг, както и с още 25 паунда за нарушаване на обществения ред. Вместо това да послужи като предупреждение, следва нов инцидент. Фъргюсън пребива 19-годишен пощальон, който по това време се придвижва с патерици, след конфликт на опашка за такси. Съдът му налага глоба от 200 паунда, а самият футболист признава, че е ударил младежа с юмрук и впоследствие го е ритнал в ребрата, докато лежал на земята. Като обяснение твърди, че се е почувствал застрашен и е предположил, че другият мъж може да посегне на приятелката му.
Най-шокиращото в този случай е отношението на Фъргюсън към собствените му действия. Когато е попитан защо не е прекратил нападението, след като другият човек вече е бил на земята, той отговаря, че е продължил да го рита, за да не му позволи да стане. След това заявява, че никога през живота си не е отстъпвал от конфликт. Години по-късно, когато журналисти го питат дали би постъпил по различен начин, нападателят отговаря, че вероятно отново би направил същото. Това е характерът, който постепенно започва да определя не само поведението му извън терена, но и начина, по който футболната общественост го възприема.
През ноември 1992 година Фъргюсън отново попада пред съда. След церемония за връчване на футболни награди той влиза в хотелски бар в рибарското селище Анстратър. Според свидетелските показания носи дамска копринена ръкавица, обеца и цвете зад ухото. Докато поръчва напитки, местен рибар започва да го провокира. Напрежението бързо ескалира и нападателят отново използва физическа сила. По-късно разказва, че усетил как другият мъж се готви да стане от стола и решил да го изпревари. След първоначалния удар последва истинско сбиване, а двама души трябва да изхвърлят футболиста от заведението.
Когато полицията пристига да го търси около четири часа сутринта, открива Фъргюсън в състояние, което трудно може да се опише като достойно за професионален спортист. Той лежи на диван, напълно пиян, практически гол, облечен единствено с розова шапка. По лицето му има червило, а от предишната му ексцентрична премяна са останали обеца и копринена ръкавица. Самият нападател години по-късно разказва историята с чувство за хумор, но тогава ситуацията е изключително сериозна. Съществува реална опасност да бъде изпратен в затвора, тъй като това вече е третото му нарушение на закона. В крайна сметка получава едногодишна пробация.
За ръководството на Дънди Юнайтед търпението постепенно се изчерпва. Джим Маклийн е бесен от непрекъснатите скандали, а отношенията между клуба и младата звезда се влошават до такава степен, че Фъргюсън е изваден от състава. В официално изявление Дънди Юнайтед обяснява, че нападателят отказва да спазва вътрешните дисциплинарни правила и няма да бъде използван, докато не гарантира, че ще промени поведението си. Въпреки това интересът към него остава огромен. Лийдс предлага около един милион паунда, Челси също е свързван с възможността да го привлече, но в крайна сметка се появява Рейнджърс. Грандът от Глазгоу плаща четири милиона паунда – рекордна за британския футбол сума по онова време.
Трансферът трябва да бъде началото на голямата кариера на Фъргюсън, но вместо това се превръща в катастрофа. Нападателят пристига на „Айброкс“ с огромни очаквания, но още в началото е преследван от контузии. Проблем със задното бедро забавя дебюта му, а последвалите физически затруднения му пречат да намери постоянство. Самият той признава, че начинът му на живот също има вина. Като млад футболист, който внезапно разполага със сериозни пари, Фъргюсън се увлича по нощния живот и прекарва твърде много време с по-опитните си съотборници Али Маккойст и Иън Дюрант. По-късно признава, че е започнал да се държи като голяма звезда, преди изобщо да е успял да докаже, че заслужава подобен статут.
През април 1994 година Рейнджърс приема Рейт Роувърс на „Айброкс“. Фъргюсън има едва шест участия в първенството за отбора на Уолтър Смит, но получава възможност да играе. Домакините водят с 1:0, когато нападателят влиза в единоборство със защитника Джок Макстей близо до наказателното поле. Двамата започват да се блъскат и дърпат, а съдията отсъжда нарушение в полза на гостите. В същия момент арбитърът отвръща поглед и пропуска случилото се непосредствено след това. Фъргюсън удря Макстей с глава в лицето, като ударът е достатъчно силен, за да предизвика кръвотечение.
Въпреки протестите на гостите нападателят не получава наказание за удара и остава на терена. Нещо повече – в началото на второто полувреме успява да отбележи първия си гол за Рейнджърс. Иронично, той все пак получава жълт картон, но не за нападението срещу Макстей, а за прекалено бурното си празнуване след попадението. На пръв поглед инцидентът изглежда приключил със съдийския сигнал. В следващите дни обаче телевизионните кадри и снимките от случилото се обикалят британските медии, а натискът върху властите постепенно се увеличава.
Шотландската прокуратура взема необичайното решение да повдигне обвинение срещу Фъргюсън за нападение, извършено по време на футболен мач. Това се случва въпреки факта, че нито Джок Макстей, нито Рейт Роувърс са подали официална жалба. Шотландската футболна асоциация също предприема действия и налага наказание от 12 мача – най-тежката санкция за единичен инцидент в историята ѝ до този момент. За Фъргюсън ситуацията е особено сериозна, тъй като все още се намира под пробационен надзор за предишното си нарушение.
Мениджърът на Рейнджърс Уолтър Смит реагира с огромно недоволство. Според него инцидентът е бил прекалено драматизиран, а наказателното преследване представлява необичайна намеса на съдебната система във футбола. Смит настоява, че подобни сблъсъци се случват редовно по терените и не бива автоматично да водят до присъди. Това мнение обаче не променя развитието на случая. Фъргюсън вече се намира в центъра на огромен обществен скандал, а бъдещето му в Рейнджърс изглежда все по-несигурно.
В този момент се появява Евертън. Уолтър Смит смята, че напускането на Глазгоу може да помогне на нападателя да започне отначало. Когато съобщава на футболиста, че най-доброто решение е да премине в английския клуб, Фъргюсън се разплаква. По-късно признава, че е изпитвал огромен срам, защото е разочаровал човека, който е вярвал в него. Чувствал се е като провалил се футболист, неспособен да оправдае доверието и похарчените за него средства. В този период пиел все повече и усещал, че постепенно губи контрол върху собствения си живот.
Преминаването в Евертън се оказва повратна точка. Първоначално Фъргюсън пристига под наем при Майк Уокър, но истинското му възраждане започва след назначаването на Джо Ройл. Още в първия мач на новия мениджър Евертън побеждава големия съперник Ливърпул с 2:0, а Фъргюсън има ключова роля за успеха. Срещу него са футболисти като Иън Ръш, Роби Фаулър, Джон Барнс и Стив Макманаман, но шотландецът показва, че не се страхува от големите имена. За привържениците на „карамелите“ това е началото на една необичайна любовна история.
Дори този триумф обаче е предшестван от поредната неприятност. Само дни преди дербито с Ливърпул Фъргюсън е заловен да шофира след употреба на алкохол. Вместо да се подготвя професионално за най-важния мач в календара на Евертън, нападателят прекарва част от нощта в полицейското управление. По-късно сам признава колко абсурдно е било поведението му – в събота вечер е излязъл да пие, в неделя призори е бил в полицията, а в понеделник е трябвало да играе срещу Ливърпул. Това е типичният Дънкан Фъргюсън – способен да бъде едновременно най-големият проблем и най-важният футболист на своя отбор.
През 1995 година Евертън печели Купата на Англия, след като побеждава Манчестър Юнайтед с 1:0 на „Уембли“. За Фъргюсън това е най-големият успех в клубната му кариера. Но почти по същото време идва и решението на съда за удара срещу Джок Макстей. Шотландецът е осъден на три месеца лишаване от свобода. Това е четвъртата му присъда, при това преди да е навършил 24 години. За един от най-разпознаваемите нападатели в британския футбол подобно развитие е безпрецедентно.
По време на съдебния процес Джок Макстей прави всичко възможно да не навреди допълнително на Фъргюсън. Защитникът дори представя инцидента като неволен сблъсък между двамата футболисти. Показанията му обаче противоречат на първоначално заявеното пред полицията и съдията го предупреждава, че рискува обвинение в лъжесвидетелстване. Макстей не желае нападателят да бъде изпращан зад решетките, но това не променя крайното решение.
Съдбата на защитника е една от най-тъжните части на тази история. Няколко месеца след удара Рейт Роувърс се разделя с него, а последвалите опити да възстанови кариерата си не дават желания резултат. По време на съдебния процес Макстей вече посочва като своя професия бояджия и декоратор. Години по-късно той признава, че е преминал през тежък период на депресия, продължил дълго след края на футболната му кариера. В продължение на 18 години е приемал медикаменти, а за проблемите му са знаели много малко хора.
Макстей не твърди, че ударът с глава е единствената причина за последвалите му трудности. Раздялата с футбола, разводът и други лични проблеми също оказват влияние върху състоянието му. Но признава, че случилото се е променило живота му и е разклатило увереността му. Особено болезнено за него било усещането, че клубовете започнали да го възприемат като увреден футболист, който вече не може да бъде полезен. Така докато Фъргюсън постепенно се превръща в любимец на „Гудисън Парк“, човекът, срещу когото е извършено нападението, остава с тежки спомени и чувство за загуба.
Самият Фъргюсън години по-късно продължава да омаловажава случилото се. В едно от интервютата си твърди, че почти не е докоснал Макстей и че двамата са продължили да играят без проблем. Според него, ако ударът е бил толкова тежък, колкото се твърди, последствията щели да бъдат много по-видими. Това обяснение обаче трудно може да промени факта, че съществуват кадри от инцидента, а съдът е постановил присъда за нападение.
Фъргюсън обжалва наказанието и започва сезон 1995/96 с Евертън. През октомври обаче получава нареждане да се върне в Шотландия и да започне да изтърпява присъдата си. Така звездата на „карамелите“ се озовава в затвора „Барлини“ край Глазгоу – място с репутация на едно от най-суровите пенитенциарни заведения във Великобритания. За огромния нападател, който на терена изглежда способен да уплаши всеки защитник, това се оказва най-страховитото преживяване в живота.
Първоначално Фъргюсън изпитва нещо като любопитство. През годините е гледал филми за затворници и си представя, че може да се справи с подобно изпитание. Но още първата нощ всичките му илюзии изчезват. Озовава се сам в килията, докато от коридорите се чуват крясъци и заплахи. Други затворници разбират кой е новодошлият и започват да го заплашват, че на следващата сутрин ще бъде нападнат с нож. Фъргюсън прекарва нощта седнал на леглото, без да успее да заспи дори за минута.
Години по-късно той признава, че никога не е изпитвал подобен страх. Очаквал всеки момент да стане жертва на нападение и не знаел как ще се справи, когато трябва да излезе от килията. Човекът, който в продължение на години се е представял като безстрашен и винаги готов за сбиване, изведнъж осъзнава колко уязвим може да бъде. „Мислиш си, че си истински мъж, че си подготвен за всичко. Аз също вярвах в това. Но всъщност бях просто едно дете“, признава Фъргюсън, когато си спомня за преживяното.
Подкрепа получава от мениджъра на Евертън Джо Ройл, който го посещава в затвора и открито критикува строгостта на присъдата. Според Ройл нападателят е проявявал глупост и незрялост, но не представлява опасност за обществото. Треньорът недоумява защо футболистът трябва да бъде затворен заедно с хора, извършили много по-тежки престъпления. Президентът на Евертън Питър Джонсън също изпраща писмо до съда в подкрепа на Фъргюсън, като го определя за един от най-популярните футболисти, обличали някога екипа на клуба.
В крайна сметка шотландецът прекарва 44 дни зад решетките, преди да бъде освободен. Преживяването оставя трайна следа в съзнанието му, но завръщането в Ливърпул се превръща в истински празник. На 8 декември 1995 година повече от 10 000 привърженици се събират, за да наблюдават мач между резервните отбори на Евертън и Нюкасъл. Причината е само една – Дънкан Фъргюсън отново е на терена. Посрещането включва дори гайдарски оркестър, а нападателят отвръща на любовта на феновете с два гола и асистенция при победата с 5:0.
Няколко дни по-късно Фъргюсън се завръща и във Висшата лига, като се появява като резерва срещу Уест Хем и Нюкасъл. До края на сезона отбелязва пет попадения в първенството, но най-важното е, че отново се чувства част от футболния свят. За привържениците на Евертън той вече е повече от обикновен нападател. Те виждат в него човек, който е преминал през тежко изпитание и се е завърнал, без да изгуби желанието си да играе за клуба.
След освобождаването му обаче възниква нов конфликт с Шотландската футболна асоциация. Ръководството на централата настоява Фъргюсън да изтърпи и първоначалното наказание от 12 мача, независимо че вече е прекарал седмици в затвора. Нападателят и Евертън оспорват това решение по съдебен път и в крайна сметка успяват да избегнат допълнителната санкция. За Фъргюсън обаче отношението на шотландската федерация се превръща в предателство, което той никога не прощава.
Именно този конфликт има огромни последствия за международната му кариера. Фъргюсън решава повече да не играе за националния отбор на Шотландия. Въпреки многобройните опити на селекционери като Крейг Браун и Уолтър Смит да го убедят да се завърне, той отказва. Така приключва кариерата му за родината с едва осем мача. По-късно признава, че това е една от най-големите грешки в живота му. Според собствените му думи е можел да запише около 200 участия за Шотландия, но инатът и обидата са му попречили да промени решението си.
В Евертън обаче Фъргюсън намира нещо, което дълго време му е липсвало – чувство за принадлежност. Привържениците харесват огромния му ръст, безкомпромисната игра и готовността да се хвърля във всяко единоборство. За тях той е въплъщение на традиционния британски централен нападател – силен, агресивен и способен да превърне всяко центриране в опасност. Фъргюсън обича битките със защитниците, но същевременно притежава отлична техника, добра игра с глава и усет към гола. Той не е просто груб футболист, който разчита на физическата си мощ. В най-добрите си дни е способен да решава големи мачове.
Особено болезнени спомени за него имат Манчестър Юнайтед и Ливърпул. Фъргюсън обожава сблъсъците срещу големите съперници, защото именно тогава успява да извлече максимума от своята агресия и мотивация. През годините отбелязва важни попадения срещу отборите на сър Алекс Фъргюсън, както и срещу градския съперник на Евертън. Общият му брой голове срещу двата големи противника достига седем, което допълнително увеличава популярността му сред феновете.
Но темпераментът, който го превръща в любимец на трибуните, продължава да му създава проблеми. До края на кариерата си Фъргюсън получава осем червени картона във Висшата лига – изравнен рекорд за най-много изгонвания в историята на първенството. Шест от тях са директни, което остава самостоятелно рекордно постижение. Нападателят многократно демонстрира неспособност да контролира реакциите си в напрегнати ситуации, а защитниците добре знаят, че срещу него ги очаква не само футболен, но и сериозен физически сблъсък.
След двугодишен престой в Нюкасъл, с който достига до още един финал за Купата на Англия, Фъргюсън се завръща в Евертън през лятото на 2000 година. Отново работи с Уолтър Смит, но животът му продължава да предлага сюжети, които трудно могат да бъдат измислени дори за филм. През януари 2001 година нападателят се намира в дома си със съпругата и малката им дъщеря, когато посред нощ забелязва подозрително движение. Оказва се, че двама крадци се опитват да проникнат в къщата.
Фъргюсън решава да се намеси лично. Когато първият крадец влиза, нападателят го атакува, а вторият успява да избяга. Последвалият сблъсък е толкова жесток, че извършителят получава тежки травми. Съпругата на футболиста, която се намира на горния етаж с тримесечното им бебе, чува ударите и започва да крещи на мъжа си да спре. В един момент Фъргюсън осъзнава, че пострадалият е в критично състояние, и започва да му оказва първа помощ, включително сърдечен масаж, докато пристигнат медицинските екипи.
По-късно нападателят разказва, че е бил убеден, че е убил крадеца. Само за секунди преминава от състояние на ярост към паника и отчаяни опити да спаси човека, когото току-що е пребил. Пострадалият Бари Доусън прекарва три дни в болница, а впоследствие той и неговият съучастник Майкъл Прат получават присъди от по 15 месеца затвор.
Около две години по-късно историята се повтаря. Фъргюсън отново се натъква на крадец в дома си във Формби, този път около осем часа вечерта. Нападателят се отправя към личната си фитнес зала, когато забелязва непознатия мъж. Следва физическа схватка, при която извършителят се опитва да го удари с бутилка водка. Фъргюсън успява да избегне удара и отвръща с юмрук в лицето. Двамата падат на земята, а при сблъсъка нападателят наранява коляното си.
Крадецът, 37-годишният Карл Бишъп, получава счупена челюст и губи три зъба. Налага се да прекара два дни в болница. Впоследствие той обвинява Фъргюсън в нападение, което води до ново полицейско разследване. Този път обаче властите приемат, че футболистът е действал в защита на дома и семейството си. Не са установени доказателства за неоправдана употреба на сила и срещу него не са повдигнати обвинения. Бишъп получава четиригодишна присъда затвор.
Двете истории допълнително укрепват митологията около Фъргюсън. За привържениците на Евертън той вече е човек, когото никой не би искал да срещне като противник, независимо дали на футболния терен, или извън него. Но зад този образ стои и противоречива реалност. Изключителната физическа сила и готовността му да реагира с насилие многократно са водели до тежки последствия за други хора, както и за самия него. Фактът, че при двата опита за взлом е признато правото му да защитава дома си, не заличава по-ранните случаи, в които агресията му е била насочена срещу хора извън подобна ситуация.
Фъргюсън приключва кариерата си като един от най-разпознаваемите и страховити централни нападатели на своето поколение. След това постепенно преминава към треньорската професия, като работи в Евертън и на два пъти временно поема първия отбор. По-късно води Форест Грийн Роувърс и Инвърнес, а наскоро беше назначен начело на северноирландския Гленторан. Това е съвсем различна роля за човек, който някога беше известен повече със своите изблици, отколкото със способността да запазва спокойствие.
В крайна сметка историята на Дънкан Фъргюсън е много повече от разказ за един футболист, който се озовава в затвора заради удар с глава. Тя показва колко тънка може да бъде границата между спортната агресия, която привържениците обожават, и насилието, което законът наказва. За феновете на Евертън той остава символ на страстта и безкомпромисната отдаденост към клуба. За Джок Макстей обаче инцидентът от април 1994 година е част от тежък период, след който животът му никога не се връща напълно към предишното си състояние.
Самият Фъргюсън признава, че престоят в „Барлини“ го е изплашил повече от всичко друго, което е преживявал. Огромният мъж, който на терена се хвърля срещу всеки защитник без страх, прекарва първата си нощ в затвора, треперейки от мисълта, че на следващата сутрин може да бъде намушкан. Именно тази среща със собствената му уязвимост остава един от най-силните моменти в живота му. И макар че след освобождаването си продължава да бъде избухлив и често противоречив, постепенно намира мястото, където се чувства приет.
На „Гудисън Парк“ Дънкан Фъргюсън получава прякор, който казва почти всичко за характера му – Duncan Disorderly, игра на думи, която може да се преведе като „Дънкан Безредния“. Той никога не се превръща в идеалния професионалист, нито изтрива грешките от миналото си. Но за поколения привърженици на Евертън остава човекът, който се раздава докрай за синята фланелка, не се страхува от никого и носи в себе си онази сурова страст, която футболът постепенно губи.
Това обаче е история с две различни лица. Едното е на обичания футболен герой, посрещнат от 10 000 души след освобождаването си от затвора. Другото е на човека, чиято неконтролируема агресия оставя след себе си пострадали, съдебни дела и пропуснати възможности. Може би именно затова съдбата на Фъргюсън продължава да предизвиква толкова силни емоции. Защото понякога футболът обича най-много хората, които са най-трудни за оправдаване. А една „целувка от Глазгоу“, нанесена пред повече от 40 000 зрители, се оказва достатъчна, за да промени завинаги не един, а два човешки живота.
