П реди шест месеца Дженаро Гатузо правеше безкрайни разходки по плажа Плая де ла Фонтаниля, западно от Марбея. Сам, сред пясъка, палмите и величествените хотели, той обмисляше онзи аспект от живота си, който доскоро му изглеждаше като неоспорима истина.
„Като футболист имах късмет и спечелих всичко. Но като треньор…“
Тези думи непрекъснато се въртяха в главата му. В началото на пролетта на испанското крайбрежие бъдещето му изглеждаше предопределено. Тринадесет години като треньор, малко поводи за радост и накрая – най-болезненият момент в кариерата му: онази незабравима нощ в Зеница.
„Болка и разочарование, които ще нося със себе си завинаги.“
Поредният провал на Италия в квалификации за световното първенство, потъването на „адзурите“ в забвение и Рино Гатузо, който в своето испанско убежище се питаше какво е можело да бъде, но така и не се случи.
Днес, шест месеца по-късно, ситуацията е много по-различна. Между тренировъчната база на Лацио във Формело и Олджата – престижния жилищен район с луксозни вили в северните покрайнини на Рим – Гатузо изглежда спокоен. Отборът му е на върха в класирането, току-що постигна убедителна победа с 3:0 срещу Ювентус в Торино, а подобен сценарий едва ли е смеел да си представи някой. Може би дори самият той.
Особено след бурното лято и онзи мрачен, изпълнен с напрежение август, когато новият му тим претърпя унизително отпадане от турнира за Купата на Италия срещу Мантова.
В друг клуб подобен провал би предизвикал истинска буря. Но това е Лацио – клубът на безкрайните конфликти между президента Клаудио Лотито и привържениците, на трансферния прозорец без пари и на свободните трансфери. Договорът на Гатузо също отразяваше тази несигурност: една година срещу малко над 1,5 милиона евро, с опция за продължаване за още един сезон, ако отборът завърши Серия А в първите дванадесет.
С други думи, допреди два месеца разговорите бяха за оцеляване, за групови отстъпки и за това как клубът да се спаси, ако изобщо е възможно. Почти всичко изглеждаше загубено. Но Гатузо не беше съгласен с подобни прогнози.
Съдбата отново го срещна с Лацио
През октомври 2019 г., преди точно 7 години, Лацио на Симоне Индзаги губеше с 0:3 от Аталанта на Джан Пиеро Гасперини на полувремето. Тогавашният спортен директор на римляните Игли Таре набра номера на Гатузо и го повика в Рим. Рино тръгна към столицата, но скоро обърна обратно. През второто полувреме Лацио изравни с два гола от дузпи на Чиро Имобиле и попадение на Хоакин Кореа. Сделката пропадна.
Лотито обаче никога не беше забравял Гатузо. Президентът на Лацио, известен със своя темперамент и противоречив стил на управление, продължаваше да го има предвид. След второто напускане на Маурицио Сари дълго отлаганото партньорство най-сетне стана факт.
Заслугата за последвалия обрат принадлежи преди всичко на треньора – човек, преминал през дълга поредица от разочарования. Двете изплъзнали се класирания за Шампионската лига с Милан и Наполи, пропуснатата титла с Хайдук Сплит, трудностите в Крит, катастрофалният период в Пиза и абсурдните ситуации около президента на швейцарския Сион. Гатузо пристигна в Лацио с натрупан опит, белези от миналото и желание да се справи с още едно предизвикателство.
По време на задушаващите жеги на подготвителния лагер във Формело той се обърна към футболистите с простичко послание: „Момчета, ако някой не се чувства готов за това предизвикателство, може да си тръгне.“
За дългогодишните привърженици на Лацио тези думи напомниха за случилото се преди точно четири десетилетия. Тогава Еудженио Фашети спаси клуба от изпадане в Серия C, въпреки че отборът започна с наказание от девет точки след втория скандал със залoзи.
Думите на Гатузо веднага създадоха усещане за близост между него и отбора. Останалото зависеше от решителността на един човек, който сякаш винаги е бил привлечен от крайностите, сложните ситуации и трудните битки.
Затова и решението му да приеме работата в Лацио не е било особено трудно. Имало е обаче един проблем, който го е тревожел сериозно – протестът на феновете и мачовете пред празните трибуни на „Олимпико“. За новия треньор това е било огромен недостатък, почти непреодолимо препятствие.
Но ситуацията е такава, каквато е. А Гатузо никога не е бил човек, който се отдръпва при първата трудност.
От унижението до възраждането
След поражението от Мантова Гатузо отново събра футболистите си.
„Момчета, вярвам във вас. Продължаваме по същия начин.“
Последваха пет победи и едно равенство в рамките на два месеца от шампионата. А можеше да има и шести успех – срещу Милан, когато Лацио подходи малко прекалено предпазливо. Разбира се, качествата на треньора бяха подпомогнати и от известна доза късмет. С Каталди и Ровела в състава щяхме ли да видим същото възраждане на Белахиане – една от най-неразгадаемите загадки в селекцията на Лацио при предишния наставник Барони? А ако отборът разполагаше с типични централни нападатели, щеше ли да се стигне до откритието, че Нослин, когото Гатузо възприема преди всичко като чисто крило, може да бъде успешен и на върха на атаката?
И ако програмата беше предложила повече двубои срещу водещите отбори, дали стартът на обновения тим щеше да бъде толкова впечатляващ?
Вероятно не.
Но би било несправедливо всичко да се обяснява единствено с късмета.
Възраждането на Нуно Тавареш – поне засега, защото той остава непредсказуем футболист – изборът на Мандас за вратарския пост и доверието към Сутало са сред най-ясните следи, които Гатузо вече оставя в Лацио.
Към тях се добавят привличането на Фратези, превърнал халфовата линия в гордост на отбора, идването на Пинамонти и очакваното завръщане на контузените футболисти.
Перспективите изглеждат обещаващи.
„Ние нямаме нищо общо с тях“
Въпреки добрите резултати Гатузо не иска да се поддава на еуфорията. Когато статистиката започне да поставя Лацио сред отборите, способни да объркат сметките на фаворитите, той реагира категорично: „Ние нямаме нищо общо с тях.“
Сравненията са неизбежни. Историята познава отбори, които са преобръщали всички прогнози – Верона на Освалдо Баньоли и Лестър на Клаудио Раниери са два от най-ярките примери.
Но Гатузо не иска неговият Лацио да бъде въвличан в подобни паралели. Но би било грешка клубът да не се възползва от натрупания ентусиазъм и усещането за единство. Именно затова Гатузо не се ограничава само до работата на терена.
Миналата седмица, докато публично хвалеше футболистите си, треньорът организира вечеря за около петдесет служители на клуба в любимия си ресторант във Формело. Той сам плати сметката. Имаше наздравици, усмивки и жестове на благодарност към хората, които обикновено остават далеч от светлината на прожекторите, но работят с отдаденост и вярност към клубните цветове. Това също е начин да се гради успешен сезон – като накараш всеки да се почувства част от общ проект, от едно общо приключение.
Футболът не се състои единствено от голове, тактически схеми и резултати. Той е и отношенията между хората, доверието и чувството, че всички се движат в една посока. Гатузо изглежда разбира това по-добре от всякога.
Зад неговия суров характер и прочут ръмжащ глас се крие човек, който е преминал през достатъчно лични и професионални изпитания, за да знае колко малко неща могат да бъдат приемани за даденост.
Той загуби 37-годишната си сестра, бори се с дегенеративно заболяване на очите и пропусна най-голямата професионална възможност в треньорската си кариера. На този фон много от останалите проблеми вероятно изглеждат незначителни. Може би именно в това се крие силата му – в усещането, че вече няма какво да губи.
Ново начало след болката
„Спечелихме още няколко точки по пътя към спасението“, повтаря предпазливо Гатузо след всяка победа.
Това е неговият начин да държи очакванията под контрол, да предпазва футболистите си от прекомерна еуфория и да напомня, че сезонът е дълъг.
Но в искрените му очи може да се прочете нещо повече от предпазливост. Там се усеща вярата на човек, който отново е намерил посока. Преди шест месеца той вървеше сам по плажа в Марбея и се връщаше към въпроса дали треньорската му кариера някога ще му даде това, което футболът му беше отнел. Днес Гатузо е във Формело, начело на отбор, който започва да вярва в себе си. Той отново е в стихията си – сред трудностите, напрежението и предизвикателствата, които винаги са го привличали.
Нищо не е решено. Пред Лацио предстоят още много изпитания, а пътят към големите цели е дълъг. Но след разочарованието в Зеница, след самотата и съмненията, Гатузо сякаш отново откри най-важното – способността да започне отначало.
