За Исмаел Коне световното първенство приключи още във втория мач на Канада срещу Катар. Халфът беше изнесен от терена със счупен крак и гледа отстрани следващите три мача – срещу Швейцария в групите, срещу Южна Африка в 1/16-финалите и Мароко в 1/8-финалите. За него разочарованието беше голямо, благодарността също толкова голяма. Затова и написа писмо до всички фенове в страната, която го прие като свой. Неговата изповед беше поместена в сайта playerstribene.com.
С мама се преместихме в Канада за по-добър живот, когато бях на 7. Чуете ли „по-добър живот“, да знаете, че го казва възрастен човек. За едно дете е трудно да проумее какво точно означава това. Не разбирах причините, заради които трябваше да оставим семейството си в Кот д'Ивоар и да заминем за Монреал. Това, което знаех със сигурност, е, че през зимата е студено и е много различно. Първите няколко години бяха много трудни за нас, не се чувствах като у дома си.
Един миг
Нужен е само един миг да се почувстваш като у дома си. Моят беше на футболно игрище. Татко играеше в Кот д'Ивоар, той ме запозна с играта и веднага се влюбих. В първите години в Монреал ритах със съседи, но не всеки ден. И после се случи. Един ден в парка чух деца да говорят за мач, който се провежда „на около пет минути разстояние“. Тръгнах след тях, попаднах на среща между тим, подкрепян от полицейската общност в нашия квартал, и друг местен отбор. В началото просто гледах, но така трудно се издържа. Краката ме теглеха към терена, така че отидох при дамата, която отговаряше за организацията. Попитах я дали мога да се включа. „Не, не може. Трябва да имаш картотека“, отговори ми.
Натъжих се, всеки момент щях да се разплача. И тя взе нещата в свои ръце. Когато едно момче излезе, тя намери отнякъде фланелка за мен и ме прати на терена. След края на мача каза къде да отидем с мама, за да се запиша. Така започнах да играя организиран футбол в Канада.
Общност
Това е толкова малък момент, но е голям пример какво е специалното за тази страна и за футбола в тази страна. Канада е толкова приветлива към тези, които идват. Даде много на мен и майка ни – прие ни. Същото е и с футбола, който не е на такава почит като хокея. Този спорт не може да се похвали с поколения фенове назад във времето, но може да се похвали с общност, с приемане на различните. Моята история е добър пример. Можеше да ме отпратят, но вместо това онази дама каза: „Просто облечи тази фланелка. С останалото ще се оправим по късно“.
И сега, години по-късно, ние сме домакини на световното първенство. А аз знам, че историята на отбора е част от историята за приемането. Събрани сме от различни краища. Алфонсо Дейвис идва от Гана, Тани Олувасей от Нигерия, Джонатан Дейвид от Хаити. Треньорът ни Джеси Марш дойде от САЩ, за да ни води. Харесва ми как тази разнолика версия на Канада успя. Ние сме бързи, агресивни, силни, дисциплинирани. Но най-вече сме готови да направим всичко за емблемата на гърдите си. И направихме всичко. Заради пътя, който всеки от нас извървя. И заради тази страна, която ни даде толкова, когато имахме нужда. Трудно ми е да го опиша. Ще кажа само едно: толкова се гордея.
Ще се върна
Ще бъда честен. Това е едно от първите неща, които ми минаха през главата, когато лежах на терена във Ванкувър със счупен крак. Казах си: „Не сега“. Не се тревожех за себе си. Никой не трябваше да се тревожи за мен. Аз ще се възстановя и ще се върна по-добър от всякога. Бях убеден в това, когато ме изнасяха на носилката. Но ме тормозеше едно: вече нямаше как да помагам на Канада в общата мисия. Сега ли трябваше да се случи? Когато водехме с 3:0 и бяхме на 40 минути от първата победа на световно първенство. Още чувам как целия стадион притихна, всички тези 50 000 фенове. Човече, чувствах се все едно предавам цялата страна.
Изведнъж цялата тишина се превърна в топлина, която е с мен и оттогава. Усетих я на път за болницата, когато нашият физиотерапевт ме осведомяваше за всичко, което се случва на терена. Усетих я и когато трябваше да вляза в операционната. Изнесох реч пред хирурзите: „Хора, това е всичко, което имам. Трудил съм се цял живот, за да бъда футболист. Трябва да се върна за този отбор. Така че направете операцията сякаш съм ваш брат или син“.
Малка част
Когато излязох от упойката, видях подкрепата. Семейството, приятелите, съотборниците са ясни. Но всички онези хора, които не познавам, и просто искаха да се уверят, че съм добре – това ме стопли. Както и сега, когато съм с патерици и срещам фенове. Знаех, че ще получа подкрепа, но мащабът й ме шокира. Бръкна в сърцето ми. И ме накара да се чувствам сякаш съм малка част от нещо много специално.
Ето защо исках да напиша това писмо. Не само за да благодаря на онези, които подкрепиха лично мен с мили думи, но най-вече на всички, които вярват в канадския футбол. Независимо дали го правят още от първото участие на световно първенство преди 40 години, или откакто женският отбор спечели златото през 2021 г. Или само откакто Стивън вкара гол в добавеното време в 1/16-финала срещу Южна Африка. Няма значение откога. Ако вярвате сега, значи сте част от това нещо.
