Центърът на националния отбор Илия Петков бе сред основните части на пъзела, който сглоби селекционерът Джанлоренцо Бленджини, довели до второто място на световното първенство. Със скоростните си атаки, непробиваемите блокади и стабилния сервис волейболистът от Добрич, който след няколко дни ще навърши 29 години, се утвърди като една от звездите на шампионата във Филипините. Завършилият в топ 10 по блокади на мондиала Петков разкри емоциите си след големия успех специално за читателите на telegraph.bg.
- Илия, осъзнахте ли вече какво сте постигнали и очаквахте ли такова посрещане в София?
- Започвам да асимилирам какво се случи през последните няколко дни, макар и все още да ми се струва сюрреалистично. Когато тръгвахме от Филипините, ни предупредиха какво е в София. Само че едно е на думи, а друго е да го видиш на живо и да го изживееш особено в такъв мащаб. Аз просто не очаквах толкова много хора, че ще дойдат да ни посрещат толкова топло и сърцато. Беше уникално. Наистина не съм предполагал, че ще ми се случи подобно нещо някога в живота. Все още ми е трудно да осъзная какво сме постигнали. Получавам съобщения от сорта „Правите ни горди, че сме българи“. След това си говорих с приятелката ми какви хора може да те правят горд, че си българин. Сещам се за революционери като Васил Левски и Христо Ботев. Приобщават ни в някаква категория герои. Чувствам удовлетворение, че всичко, което правим, си струва. За мен също е гордост, че хората го оценяват и ги караме да се чувстват прекрасно. Неописуемо е да видиш как хора от цяла България се обединяват и се събират на места с екрани, проектори, пана, за да ни гледат.
- Кога разбрахте, че България може да постигне нещо голямо във Филипините?
- Най-лесно ми е да кажа, че след мача със САЩ. Но подозирахме малко преди това. Като се отвори потокът, излязохме първи от групата и видяхме какво предстои пред нас. Започнахме да си мечтаем, да си подхвърляме къде на шега, къде наистина, че може да стигнем до медалите. Честно казано, аз играх буквално мач за мач. Даже близките ми повече го изживяваха и се радваха, аз исках да запазя концентрация и фокус към следващия мач. Затова ми трябва все още време да осмисля нещата, да ги изживея и де се нарадвам отново.
- Кое надделя след финала в Италия – горчивината от загубата или радостта от спечелените сребърни медали?
Трудно ми е да отговоря. Сещам се за много конкретен момент. Като ни награждаваха и се качвахме на подиума, бяхме застанали по номера и Мони Николов бе до мен. Исках да осмисля момента напълно, а той ме побутна и ми каза: „Вече може да се зарадваш на медала“. Все пак сме направили нещо хубаво и трябва да го оценя, дори и да ми се искаше още малко и въпреки че знаех, че можем да очакваме нещо още по-голямо. Може би след време ще си кажа: „Ех, можеше, ако...“. Но в момента съм много щастлив, защото не мисля, че са много хората, които са заминали за световното с такива очаквания и цели. Затова надделя щастието от това, което сме постигнали, и още повече емоциите, които породихме у хората.
- Какво промени селекционерът Джанлоренцо Бленджини?
- Кико донесе много специфични изисквания със себе си. Методика, ако искате. Дори чисто формата на провеждане на тренировки и като цяло на подготовката. Още от миналата година въведе много ясни цели, които трябва да се следват. Заложи ги буквално от първата тренировка. Естествено, трябваше ни време да се адаптираме, да попием тази информация, да се научим да ги имплементираме, защото едно е на теория, а друго е, докато играеш, да взимаш тези решения. Радвам се, че имаше резултати, и то на много елементи, особено за крайните нападатели и за посрещане. Тези момчета свършиха безкрайно много работа. Хайде това не е моя работа (смее се), но го виждам как всеки ден ходят по-рано на тренировка, по някой път в рамките на 10-15 минути, а друг път много повече. Върши се специфична работа с конкретна цел и си личи, че има експертизата да ни научи, да ни помогне и се радвам, че резултатът вече се вижда. Това е само един от примерите. На мен също много ми помогна. На последния подготвителен лагер правихме много сухи тренировки. Много на пръв поглед простички упражнения, но дадоха ефект. В продължение на един месец правихме блок на мрежата с ластици. Това даде резултат. Преди да получа травмата на мача с Португалия, бях в топ 5 на блокировачите. С Алекс (Грозданов – б.а.) имахме равен брой блокади. При Мартин (Атанасов – б.а.) също имаше резултат, той завърши с повече блокади от мен. Това дава един допълнителен стимул и мотивация да продължим и да му вярваме безрезервно на този човек, защото виждаме, че това е начинът и това е пътят. Такава група сме се събрали, че дори и в условия, когато нещо не е както трябва и не ни харесва, ние продължаваме.
- Докъде може да стигне този отбор?
- Надявам се, че този отбор ще успее да стигне до върха. Още от началото целта ни беше игрите в Лос Анджелис 2028. Аз си го мечтая и виждам, че е абсолютно постижимо с оглед представянето на отбора. Не мога да кажа докъде можем да стигнем, но се трудим, целим се възможно най-високо и мисля, че нямаме лимит.
- За първи път ще играете в Италия. Какво мислите за новия ви отбор?
- Очакванията ми в Гротадзолина са да изненадаме повечето отбори, понеже в Италия ги смятат за аутсайдери, тъй като влязоха в елита преди две години. Вярвам, че може да бъде приятна изненада и да покажем, че сме събрани хубав колектив. Интересна група е събрана, има доста момчета от Балканите. Писах си с някои от тях, получих обратна връзка. Стана ми много приятно, че ни подкрепят с Жорката (Георги Татаров – б.а.). Нямам търпение на живо да се запозная с тях. Досега не ми се е случвало в чужбина да съм имал българин за съотборник. Така да се каже, ще имам гръб в отбора. Това ми дава едно спокойствие, че ще се интегрирам в отбора по-бързо. Още повече че езика го разбирам, но не го говоря, за разлика от френския. Така че и от тази гледна точка ще ми трябва малко повече време за адаптация. Но смятам, че ще се справя бързо и нещата ще се случат някак си плавно и натурално.
- Как започнахте с волейбола?
- Започнах сравнително късно, бях вече в гимназията, на 15-16 години. Бяха ремонтирали залата в Добрич, точно до комплекс „Изида“. Отидохме с най-добрия ми приятел и две момичета от класа да играем, но чисто любителски и аматьорски. Играхме около час и точно си тръгвахме, когато дойде Петър Пенев. Забеляза ни с приятеля ми, защото и двамата сме високи. Каза ни: „Момчета, искате ли да се запишете да тренирате волейбол. Виждам готини сте, високи сте, според мен имате качества“. Така започнах. Той е първият ми треньор и съм му безкрайно благодарен. Дотогава тренирах близо 7 г. спортни танци, което след това във волейбола ми даде чувство за ритъм и координация, подготвят краката и отделно много дисциплина.
- Разбрах, че имате афинитет към музиката и по-специално към рапа?
- Харесвам този стил. Правим музиката като хоби и начин на разтоварване. Става въпрос за инструменталната част, бийтове се наричат. Тип хип-хоп. Научих се, докато следвах в Нидерландия, където имахме час по аудио инженеринг. Учителят ни беше диджей и ме запали. Аз отпреди това слушах такава музика, но това се породи година след като спрях да уча. Не ги споделям, пускам ги само на сестра ми и още един приятел. Прекъснах университета заради волейбола. Учих специалност „Гейм дизайн и продукшън“. Занимавахме се с дигитално моделиране и рисуване. Харесваше ми много, но не попаднах на добра среда, а в същото време ми се и играеше. Там дори направих опит да играя, ходих до Утрехт, където имат полупрофесионален отбор. Но нямаше как да се случат нещата, защото пътят беше близо 3 ч. в посока с влака. Така спрях, защото нямаше по-близо адекватен волейболен отбор. В края на годината ми се обадиха отново от Добруджа, прекъснах университета и се върнах да играя.
- Сериозна роля за вашето развитие изиграва престоят ви в Нефтохимик.
- Да, в Нефтохимик изкарах доста дълго време и имах една много добра школовка със сериозни играчи от националния отбор. С Жоро и Вальо Братоеви, Теди Салпаров, Ники Николов. Да не забравяме и треньорите – Найден Найденов и Ники Желязков. Изкарах там 4 години. Този период ми помогна изключително много. Научих много неща както за волейбола, така и за живота въобще. Никога няма да мога да им се отблагодаря на тези хора.
Първият му треньор: Позитивната енергия е неговата сила
Бившият треньор в школата на Добруджа и помощник-треньор на отбора Петър Пенев е човекът, който открива Илия Петков за волейбола.
Специалистът, който сега работи като учител по физическо в Добрич, разкри, че възпитаникът му е пробил изключително бързо, като за това му е помогнала и позитивната енергия, която притежава.
„Когато Илия дойде в залата Добруджа бе новосформиран клуб. Имахме нужда от деца. Тогава аз работех с подрастващи. Той започна в по-индивидуална форма, тренираха две-три деца. Постепенно той започна да усвоява волейболните елементи и то сравнително на късна възраст, започна да тренира в 9-и клас. Беше много добре възпитано момче. Отзивчив, усмихнат, не може да бъде видян да е сърдит или да нагруби някого. Излъчваше една позитивна енергия и мисля, че това нещо много му помага в колективен спорт като волейбола. Той се открояваше с една много добре сложена, атлетична фигура, предразполагаща за нашия спорт. Имаше много добра координация в краката, тъй като се беше занимавал със спортни танци. Същото така показваше голям хъс и желание за развитие. След това момчетата в младшата възраст, а след това и в старшата, които бяха със значително по-голям опит, много добре го възприеха. Той пък не изостана от тях. Наложи се в основния състав, след това и при мъжете на Добруджа, където бях помощник-треньор. И така му тръгна кариерата. Започна да играе в Суперлигата, стана шампион и носител на купата, а през 2017 г. дойде трансферът в Нефтохимик. Илия е от много добро семейство, а сестра му Мария също е волейболистка“, сподели Пенев.
Иво Цукев
