Няма никакъв спор, че Благой Георгиев е една от най-големите звезди в родния футбол в последните 20 години. Бившият халф на Славия, Алавес, Дуисбург, Цървена звезда, Терек, Амкар, Рубин и Оренбург винаги е интересен събеседник. Той бе специален гост в подкаста на „Мач Телеграф“ - „МачКаст“. Пред водещите Екатерина Томова и Димитър Пенев Благо се отвори по много теми – футболната му кариера, личният живот, новата му страст – тениса, бъдещите планове и случая с Джо Диксън и Левски.
- Благо, помниш ли времената, в които се покланяше пред агитката на Славия. Защо реши така да изразяваш радостта си?
- Първо, радвам се, че съм тук да си говорим – стари слависти. Може би заради вярата. Като вкарах гол и бях благодарен на Господ. Не е нищо свързано с футбола. Навсякъде беше така. Но все пак нашата стара Славия… за мен това беше втори дом. За мен Славия винаги ще е в сърцето.
- С какво се занимаваш сега, обикаляш насам-натам, по Европейско, по събития?
- Сега съм пенсионер, безработен, човек с много време, чудя се какво да правя по цял ден (смее се). Запалих се по тениса. Всеки ден, хайде, почти всеки ден, играя тенис на корт. Вече имам повече време след футбола за семейството, за децата, което е най-хубавото. Знаеш, във футбола – всеки ден тренировки, а в петък, събота, неделя лагери и мачове и нямаш време въобще за семейството. 20% да са били с мен по това време. Футболът ти дава, но и ти взима много.
- Надобрял ли си на тенис?
- Ами имам много пациенти. Аз обичам да казвам, че не просто играя, а преподавам, безплатно при това (смее се). Заповядайте. Имам много приятели и от футбола, с които играя.
- Един от тях е актьорът Ненчо Балабанов…
- Да, той е един от пациентите ми. Но него го търсим с Интерпол, от последния път не иска да идва да играе. Ще го намеря. Все се оправдава, че е на почивки, но нищо, ще го намеря.
- Бекхендът като Гришо ли е, с една ръка?
- О, да! С една ръка е!
- Е, ами ти си беше техничен футболист, логично и в тениса да си.
- Мерси!
- Ще ходиш ли на Григор – Джокович?
- Ходя постоянно, да!
Ще ходя на мача с Гришо и Джокович,
ще ходя и в Белград, и в Торино на финалите. Запалил съм се. Доста интересно ми е. Разликата между футбола и тениса е голяма. В тениса си сам. Знаеш, че във футбола понякога може да скатаеш, може малко да си починеш, да кажеш на другите „Абе какво правите“. Но в тениса си сам, разчиташ сам на себе си и после може да те е яд само на теб.
- Кой ти е любимият тенисист?
- Всеки ще каже Алкарас и Синер. Те са продължението на другите трима. Но виждате Джокович какво прави. Балканец е, не се предава. Но го слушам в интервюта и негови близки от семейството му познавам. Той обича тениса. Това му е животът, както на мен ми беше футболът. И след футбола 1 година не знаеш къде се намираш. Примерно, ставаш и си готов да тръгнеш за тренировка, а забравяш, че вече не си футболист. Тежко е, но това е любовта към нещо. Трябва да си бил там, за да разбереш как е.
- Спомняш ли си твоето отказване от футбола. Не смяташ ли, че рано приключи?
- Спомням си го и не искам да си го спомням. Ако съм с тоя акъл сега, никога не бих се отказал. Така съм решил, може би е грешка, сигурно е грешка, но тогава съм мислил така и съм го направил. И да съжалявам, късно е вече, гледаме напред в живота. Има и живот след футбола и трябва да му се наслаждаваме.
- Липсват ли ти тези времена – лагерите, мачовете, да се поклониш пред феновете?
- Знаеш, лагери, мачове, подготовки, тренировки тежки. Много е трудно. Който не е играл футбол, той не знае. Всеки си мисли, ето ги, играят 90 минути и взимат много пари. Но, за да стигнеш до тези 90 минути, ти не почиваш от 18-19 години. Ти стартираш още от 8-9-годишен, за да стигнеш до там. Винаги съм си мислил: „А, един път да свършат тези тренировки“. А сега ми липсват. Искам да ходя на подготовки, тренировки, но няма. Така че всички млади футболисти да си опичат акълите. Да знаят, че няма цял живот да са футболисти. През тези 15-20 години трябва да дават максимума на тренировки и на мачове, за да стигнат ниво и колкото се може по-бързо да излязат от България, за да видят големия футбол.
- Много пъти си разказвал твоята история за сгурията на Славия, как си пътувал с рейса. Сега има много по-добри условия за младите играчи да тренират, да се развиват. Но защо България не успява да изнесе достатъчно играчи в чужбина? Имаме доста талантливи момчета, но много малко пробиват?
- Винаги ще има таланти в България. Но всеки греши. И аз, вие като журналисти. Не можем да кажем, че някой конкретно е виновен. Хайде да почнем от треньорите. Аз имах школа. За да я направя тази школа аз една година обикалях скришно да гледам, да отсявам плюсовете и да махна, това което не ми е харесало. Имало е различни случки с близки до мен дечица. По-пълно е едно момче, а треньорът му вика: „Айде бе, шишко“. Как ще му кажеш така. Този треньор, той първо трябва да е психолог, да накара детето да идва с по-голямо желание, а не да го обижда и да му смаже психиката. Аз това му казвам и на моя син. Ако няма желание да тренира, по-добре да спира още от сега. Ако иска синът ми да стане пианист, нека, ще му помогна. Но, ако иска да тренира, да слуша треньора. Дори не мен. Там, където тренира, там треньорите са добре. Вижда се израстване с всяка една тренировка. Но има и много слаби треньори. Те завършат нещо, някаква школа и след 1 месец става треньори. Не казвам, че който не е играл футбол, не трябва да бъде треньор. Ето, един Моуриьо не е играл. Но това са единици. Много треньори, които не са готови, бъркат децата. Другото – родителите. Аз на моята школа имах огромна табела, на която пишеше: „Родителите до тук“. Нямаха право да влизат, защото всеки разбира от футбол, че и от политика. Една майка идва при треньора след мач и му казва: „Защо играеш днес 4-4-2, нали трябваше 3-5-2“. Чакай бе, жена, моля те, бе. Отивам на мачове, родителите искат да нахлуят на терена. Те децата не са толкова надъхани, колкото родителите. Ще се избият отвън. Трябва спортна култура. Малко сме далеч от това. Трето – държавата. Тя трябва да помага на спорта. Каквото и да правим, да някой бизнесмен ще вземе нещо и ще даде пари, но ще вземе чужденци, както става в повечето отбори. Аз за това винаги ще уважавам Венци, защото той дава път на младите, на децата. Не искам да правя реклама, но школата на Славия е много добра. Тя ражда таланти и винаги ще ражда.
- Последните голям трансфер беше на Мартин Георгиев в Барселона. Да, не успя да се наложи…
- Да, но там не е лесно. Събрани са най-добрите от най-добрите. Но по-важното е, че той е усетил от атмосферата там. Сега ще тренира по съвсем различен начин. Бъдещето е пред него. За това казвам, държава е много важна.
- Големият тренира, а малкият?
- Сега започва и той.
- Двамата знаят добре кой е баща им…
- Да, големият сега пак ми писа да ме пита дали ще идвам на тренировка. Харесвам много това, че големият е запален. От сутрин до вечер той е с топка. Аз с още по-голямо желание ще се опитам да му помогна да се развива. Малкият е като барут. Може да изкърти всичко. Ако може това да го пренесе във футбола ще е… Спортът е и дисциплина. По-добре да отидеш на спорт, каквото и да е. Не да се шляеш някъде или да скролваш из Тик-Тока. Аз вкъщи съм забранил, макар че ми се сърдят.
- Какво се гледа у вас най-много?
- Вече тенис.
- Малките на кой отбор са фен?
- Ако не са от Реал Мадрид… аз все пак съм запален привърженик, макар че малкият е за Роналдо, аз съм за Меси, макар че съм от Мадрид. За мен Меси и Марадона са най-големите.
- Разказвал ли си им за мачовете на „Бернабеу“ и на „Камп Ноу“?
- Те знаят всичко. Те всичко знаят, като енциклопедия са с този интернет.
- Ти отборен играч ли си?
- Да, не е случайно, че винаги съм бил капитан. Аз гледам винаги да сплотявам нещата. Дори да има някакъв скандал, гледаме да го оправим. На терена никой не казва, че трябва да пием кафе всеки ден или да се виждаме непрекъснато. Но като сме на терена, трябва да гледаме в една посока.
- Българският футбол има ли нужда от Благой Георгиев под някаква официално форма?
- Без Благой Георгиев българският футбол е нула. Като Златан Ибрахимович, нали той така казваше (смее се). Мисля, че българският футбол има нужда от хора, които разбират от футбол, хора, които живеят с футбола, които могат да помогнат. Едно е да сложиш някой чиновник, който е седял на компютъра цял живот и има някакви рамки, докато футболистът, футболният човек знае тънкостите, знае кое, как, кога, защо.
- Ти си създал доста приятелства във футбола, поддържаш ли връзка с тях и сега?
- Приятелство за мен е по-голяма дума. Аз приятели имам много малко – трима-четирима верни. Много приятели, в които съм вярвал, са ме предавали. Опарвал съм се и вече не се доверявам лесно, макар че съм много наивен. Това вече ми е обеца на ухото. Преди много се съгласявах, защото аз не обичам да лъжа и да ме лъжат. По-добре да се казва всичко с очите. Да, имам! Ето, примерно, с Камбуров играем тенис, още един пациент, макар че задобрява. С Чиликов, примерно. Балъков също го издирваме с Интерпол. Има си доста хора, които ги чувствам близки.
- С Митко Рангелов, с Чавдар Янков…
- Не съм ги чувал отдавна. Той Митко мисля, че си е в Германия. Да, ами не съм се чувал отдавна с тях. В най-близките ми кръг приятелите ми нямам нито един футболист, нямат нищо общо с футбола.
- Има ли момент от престоя ти в Славия, който никога няма да забравиш.
- О, много. Примерно голът срещу Локо София. Това ми беше последният мач за Славия.
- Съжаляваш ли, че не успя да станеш шампион. Смея да твърдя, че ако сега вземем отборът с теб, Рангелов, Чавдар и останалите и го сложим в днешното първенство, ще сте първи без напрежение?
- 100%! Имахме много силен отбор при Йешич, Бог да го прости. Той ми беше приятел и него и цялото му семейство. Бяхме силни и като играчи, и като колектив. Той беше създал много добра атмосфера. Тогава бихме Левски на „Герена“, смениха цялото ръководство, треньори и всички. После Муслин идва да ми става треньор в Амкар. Казах му тогава: „Нали не помним старите неща“. Той се смее.
- Ако сега те извикат да станат треньор някъде…
- Не, никога. Треньор никога. Аз като бях футболист, отивам да тренирам, след това с масажи и всичко останало беше някъде около 3-4 часа. А треньорът е цял ден там. Нямаш време за нищо. Аз съм много избухлив. Веднага ми минава, но избухвам. Не съм създаден за треньор. Бих казал, че разбирам футбола, със сигурност. Но може би не съм толкова психолог голям.
- Като гледаш настоящите треньори кой ти прави впечатление?
- Ами Станислав Генчев, Вальо Илиев, Тунчев. Има много млади треньорите, които са нахъсани. Това го предават на играчи. ЦСКА 1948 добре се представят. Станислав Генчев имаше успехи. Сега Левски се движи много силно. Вървят нещата.
- Нека да се върнем на една тема с Левски, тази с Джо Диксън. Изписа се какво ли не. Кажи каква е истината? Ти щеше да ставаш треньор на Левски, шеф на Левски?
- Това го искаше Джо. Аз никога не съм искал. Първо, аз съм славист, аз си имам, може да са малко, но това са моите фенове. Той искаше да ставам президент. Аз му казах, че това не е моят отбор. Там си има фенове, те не ме обичат. Хайде, не че ме обичат или мразят. Но аз съм бил противник. Направих всичко това, за да помогна на Левски. Бяхме с Наско Сираков и Павел Колев по цял заедно. Нещата бяха на 100% сигурни, но в последните два дни нещо се случи. До ден днешен не знам какво. Аз исках да помогна, а те ме изкараха мен виновен. Той показа финансова гаранция, проекти. Пари са дадени за тези проекти. Диксън даде, за да спечели. После се разбра, че всичко е истина. Но, развали се. Не знам защо…
- Почувства ли се обиден от тази ситуация?
- Аз съм свикнал, но ми стана болно, че ти опитваш да помогнеш, а те изкарват теб виновен. За какво ми е на мен аз да ставам някакъв в Левски. Имат си достатъчно хора, легенди.
- Ако има подобна възможност, би ли помогнал отново по този начин на някой клуб?
- Да, бих. Дори да не е на Левски. Аз даже веднага предложих Славия. Но те искаха клуб с огромна маса фенове. Имаше проект с мол, с други неща. От тези наеми и неща, отборът щеше да се самоиздържа. Но това е стара тема, всичко вече е свършило.
- А популяризирането на Славия? От кога не си бил на мач?
- Не съм ходил скоро, не съм ходил въобще на мачове…
- Знаеш ли, че джанката вече я няма?
- Не знаех, а мислех като отида там да седна. Ами, времената се менят. Това е животът. Но със сигурност, ако имам възможност, бих помогнал на Славия с каквото мога.
- В Топ 10 си на най-религиозните футболисти в света. Ти си един от хората, за които вярата е най-важното нещо. Кога дойде тя?
- Още като малък. Нито майка ми, нито баща ми не са толкова вярващи като мен. Те вярват, ходят на църква, но не са толкова като мен. Като малък имаше един личен инцидент, който Слава Богу завърши благополучно. Тогава чух майка ми за първи път да се моли. Може би от там като я чух, нещо ме е жегнало. После имах доста приятели свещеници, които ме вкараха в правия път. В Казан като играех, свещеник, представител на българската църква в Русия, близо една години живееше при мен. Всеки ден сме си говорили. Той е монах. Няма такива светски изкушения. Той ме научи на много неща. Към него имам най-голяма вяра. Преди да стане патриарх – Данаил Видински, аз казах, че той ще стане, той е най-достойният, най-заслужава. Най-мъжествен във вярата, ако може така да се кажа. Това е чудо, че стана той. Слава Богу. Имам доста познати около религията, църквата, патриаршията, семинарията. Те като ти кажат две думи и ти като излезеш, се чувстваш прероден.
- Колко пъти си чел Библията?
- Много. Да, всеки ден я чета. Имам си много любими цитати. Даже съм си ги татуирал, да не ги забравям. Може би любимият цитат - „Ако имаш истинска вяра от душата да преместиш тази планина от тука – там, тя ще се премести“. Вярата трябва да е чиста, да идва от вътре.
- Имаш много татуировки, не е ли демонично?
- Много хора ме питат. Много християни преди време са имали татуировки. Имало е патриарси с татуси. Това може да се провери. Аз не съм си ги направил религиозните татуировки, защото аз искам, за да е красота и не знам си какво. Аз съм ги направил за Слава на Бога. Така съм почувствал, ако е грешно, ок, грешно е. Имало е в мюсюлмански села християни, които си правят кръст, за да не се потурчват. Това да ми е големият проблем, татуировките. Но сега бих казал на децата да не си правят.
- Възпитаваш ли малките на религия?
- Аз не искам да ги насилвам. Това трябва само да дойде. Аз им казвам кое е правилно, кое – не. Спомням си малкият още на две години си знаеше как да се кръсти. Спомням си го с малките ръчички. Той ме е видял и пред иконите застанал и се кръсти. Викам: „Стига бе“. Той така ме гледа и се смее. Уча ги каквото мога. Много хора ще кажат, че аз не съм пример, но аз знам кое е правилно и кое не. Да, правил съм грешки в живота ми.
- Преди няколко седмици четох за „Джизъса“. Какво би казал на хората, които те наричат така?
- Нервираме ме малко, да. Аз им казвам, че аз съм Благой Георгиев. Джизъс е горе. Много не обичам да ми се казва така. Не е хубаво да се споменава името Господне. Този прякор излезе от Виктор Калев, мой приятел, много го обичам. Той не е виновен. Такъв му е бил сценарият. От един скеч и ти тръгва прякора.
- Едно време на Благо му викахме „Дел Пиеро“ или „българския Бекъм“
- Така беше, да!
- Ето може в Уикипедия да ти сменят прякора най-вече и както ти каза да променят и бройката ти мачове за националния отбор!
- Няма значение.
- Има значение, тези неща са важни.
- Важното е, че съм бил част от националния отбор и се отказах по причини, които… сега да не задълбаваме, но имахме доста добър отбор. Помните с колко много точки не се класирахме при Стоичков, пък тук вече с 1/3 от тези точки отбори се класират.
- Кой е най-любимият ти съперник с националния отбор?
- Интересен, не знам. Но играхме с Швеция в Стокхолм. Мен ме изгониха за два фаула срещу Ибрахимович, които ги нямаше никакви, всеки се чудеше защо. Стоичков слезе, ядоса се, напсува съдията и него изгониха и седяхме от страни заедно. Тогава беше Йохансон шеф на ФИФА. Както казваше Пената – „швеците“ ги подкрепяха много. После с Англия тук. Загубихме, но си спомням цялата атмосфера. От резиденция „Бояна“ тръгваме. Целият булевард „България“ затворен и хора по улиците. Настръхвам само като се сетя. Страхотно е чувството, обичта на хората. Те заедно с теб са съпричастни. Загубихме, защото Англия бяха по-добри, но беше страхотно.
- Ти си я разказвал тази случка за махането на косата при първата повиквателна. Но помниш ли как реагира и как се почувства в първия момент, когато разбра?
- Направо ми падна сърцето в петите. И идва от Стоичков директно, а не от писмо. Дойде той, гледа ме, с Венци бяха в коридора. Аз бях по екип още. Беше събота, а той каза: „В понеделник идваш в националния, но тая коса…“. Отговарям: „Стига бе, бат Ицо“, а той: „Избирай“. А аз с коса до рамото. И още вечерта отидох, махнах я.
- И като дойде понеделник…
- Добре се чувствах, но аз вече ги познавах повечето момчета. Аз съм много комуникативен и адаптивен. В националния отбор са събрани най-добрите. От всеки може да научиш нещо. Интересно ти е по другите отбори да научаваш какво става с тоя, ония.
- Сега се пише всяка седмица за теб, за жени, за какво ли не. Но като беше активен играч си спомням, че всяка седмица се пишеше, че ще правиш трансфер в Левски или ЦСКА. Имал ли си реални оферти?
- Да, имах. Но най-реалната беше от ЦСКА. Йешич, когато отиде при тях. Той направи всичко възможно да ме вземе. Венци не ме пусна, естествено. После като отиде той в Партизан. Аз бях на базата в Партизан, Йешич ме развежда. Но вечерта ми звънна Пикси Стойкович и ми вика: „Какъв Партизан, има само един отбор – Звезда, нормален ли си“. Казах му „Нормален съм“ и айде в Цървена звезда. Тогава станахме със 17 точки повече от Партизан шампиони. Йешич го махнаха, не помня, на полусезона. Купата взехме.
- Като каза „айде“, се сетих за Валери Божинов, вие сте големи приятели.
- Е, как, обичам си го, какво да кажа за него.
- Гостувал ни е в „МачКаст“ с един смокинг.
- Да, гледах. Взе го от мен за предаването (смее се).
- Говорите ли си смешки.
- О да, ние само това правим. Ние нормално нещо няма да си кажем (смее се).
- Смееш се често, Благо, това ли е рецептата за щастие?
- Баба ми като малък казваше, че дори да ти се стоварят най-големите проблеми накуп, ти трябва да излезеш на улицата, с гордо вдигната глава, рамене изправени, усмивката и тръгваш. Никой не трябва да знае за твоите проблеми. Това съм запомнил от нея. Ако тръгнеш да съжаляваш… сега е много модерно с паник атаките. Като чуя това ми идва да разбия телевизора.
- За какво мечтаеш?
- Всичко, за което съм мечтал, ми се е сбъднало. Щастлив човек съм. Здрав съм, семейството ми е здраво. Това е най-важното за човек. Както има много богати хора, в Русия, познати, казват: „Дали ще имам това или една пета от това, ти не можеш да караш две коли наведнъж. Не можеш да изядеш 50 пържоли, не можеш да спиш в 50 легла“. Пари се губят, пари се изкарват, здравето не можеш да върнеш. Онзи ден шофирах, видях едно сляпо момиче пресичаше и се замислих. Трябва да ги оценяваме тези неща, малките неща.
- Защо хората се увълчиха така?
- Колкото повече имаш, толкова повече искаш. Това е неписан закон. Алчност, това е навсякъде.
- Може би смирение е ключовата дума.
- О, да. Ако ходят хората малко по-често на църква, да се пречистват, да се изповядват. Аз излизам друг човек. Но с вяра. Ако не отиваш с вяра, няма да стане.
- Вярваш ли в чудеса?
- Вярвам само и единствено в Бог! Той е достатъчно голямо чудо. И всеки ден поднася какви ли не чудеса.
ЕКАТЕРИНА ТОМОВА
ДИМИТЪР ПЕНЕВ
