Г ероите на тази история са свързани от дълбоката вяра, че за човек няма нищо невъзможно, ако силно го иска. И че в пътеводна светлина за едно момче може да се превърне далечен чичо от Хаваите. Симеон Стоянов беше избран през декември за „Изявен млад доброволец на 2025 г.“ в конкурса на Министерството на младежта и спорта. Отличиха го заради неговата работа с деца с аутизъм и изследванията му как спортът може да помогне на ученици със специални образователни потребности. Самият Симеон, вече третокурсник в НСА, се е борил с дислексия в училище, като да завърши му помогнали огромните усилия на майка му и заниманията с вдигане на тежести.
Към тях го насочва Питър Джордж, който може да се приеме като първият олимпийски шампион с български корени. Родителите му Траян и Параскева Талеви емигрират от Битоля в САЩ, където винаги са се представяли като българи, а синът им се ражда през 1929 г. Измъква се от невероятна бедност, за да донесе на страната 6 световни титли и олимпийската от Хелзинки 1952 г., както и сребърните медали от игрите в Лондон’48 и Мелбърн’56. Иначе именно в Мелбърн борецът Никола Станчев печели първото официално олимпийско злато за България.
„Всъщност Питър не ми е роден чичо, а през 90-те години се беше оженил за лелята на майка ми, след като вече от дълго време се беше установил на Хаваите. Той обаче беше научил български и с леля Лазарина всяко лято се връщаше в нашето село. Там аз и по-големият прекарвахме ваканциите и аз попивах неговия пример. Даде ни най-добрата представа в живота – че можем да постигнем всичко, стига да се борим. В училище смятали Пийт за изоставащ, имал сериозни затруднения в общуването и обучението, съучениците му го тормозели, а накрая беше стигнал до олимпийската слава, до светило във факултета по ортодонтия в Хавайския университет и до създател на патент за лечение на сънната апнея. И имайте предвид, че той беше най-малко богатият от трима братя“.
Другият светъл пример за Симеон са родителите му и неговият брат, който завършва медицина и иска да специализира кардиология. „Майка ми Гергана напълно се посвети на това да се науча да пиша, да чета и да общувам нормално с връстниците си. Години наред тя се занимаваше всеки божи ден с мен, макар че я съветваха да ме прати в училище, където просто ще завърша, но на нищо няма да ме научат. Имаше агенция за самолетни билети, която фалира, защото тя хвърляше много усилия и нерви за мен. Навремето самата тя е искала да следва медицина, но така и не е успяла да завърши висше образование, но реши отново да учи и вече работи като медицинска сестра. Избра професия, с която да помага на хората“.
Със сигурност много се гордее и със сина си, както заради обществените му награди, така и заради академичните успехи. „В началото на моето следване бях доброволец в спортен клуб за деца с увреждания. След това на базата на опита, който бях натрупал, започнах да пиша и да участвам на различни конференции. Нещата, които съм изследвал, са били чисто информативни. Например „Анализ на световното развитие на футбола за незрящи“ или „Интердисциплинарни приложения на преподаване на физически упражнения чрез средствата на спорта и на изкуството при деца с аутизъм“. В тези случаи съм изследвал едно дете, на което промених спортната подготовка“, обяснява Симеон, който е разработил и система за биокомпостиране на хранителни вещества в доклад за Бургаския свободен университет. За това получава втора награда.
„Правя го, защото смятам, че идеята на висшето образование е не само да развиеш собственото си мислене, но и да станеш по-полезен в обществото. Много съм благодарен на Министерството на младежта и спорта, че оцениха моя труд, както и на преподавателите ми в НСА“, споделя Стоянов, който за да помага на семейството си, от 16-годишен работел в закусвални, ресторанти и магазини, но откакто е студент, интересите му са в сферата на науката. Вече е правил стаж в Национална агенция за оценяване и акредитация, направление „Здравеопазване и спорт“.
„Много исках да стана полицай, четях такава литература, много ми харесваше персонажът Хари Бош на Майкъл Конъли. Кандидатствах в академията, но не бях приет. Затова пък сега изучавам две специалности в НСА - ,,Aдаптирана физическа активност и спорт’’ и ,,Педагогика на обучението по физическо възпитание’’. Искам да натрупам знания в различни области на спорта, но най-сериозният ми интерес е към децата с интелектуални затруднения, и по-специални за такива с аутизъм. Грижех се за дете, за което по-късно написах и доклада „Влиянието на класическата музика върху спортната тренировка при дете с аутизъм“ и на конгреса в НСА получих за него трета награда. Провеждахме с детето спортни тренировки и аз изследвах как класическата музика намалява агресивните прояви при деца с аутизъм. Няма как да се твърди, че това е успешна методика, защото трябва да се изследват много хора, това е свързано с време и средства“, обяснява Симеон.
Изнася доклади по темата и в Национална художествена академия (влиянието на изкуството при спортната тренировка с деца с аутизъм) и Химико-технологичния университет (ролята на изкуствения интелект при работа с деца с аутизъм). Проучил е, че изкуственият интелект може 2 г. по-рано да диагностицира аутизма. Това е необходимо, защото ако определени сензорни периоди бъдат изпуснати, някои процеси при развитието стават необратими.
Мечтата на Симеон е един ден да стане учител по физическо, а вечер например да работи в салона на училище с деца със затруднения. „Идеята ми е т. нар. здрави деца да помагат и да се направи приобщаващо образование. Постепенно се въвеждат практики в тази насока и аз искам да съм част от по-дълбокото разбиране на децата със затруднения. Искам да предам този опит, защото от първо лице знам колко е трудно за децата и тези, които ги обучават. Лично за мен най-трудно беше да науча азбуката. С майка ми все стигах до буквата „в“, виждам я, мисля си за нея, обаче не мога да я кажа… Цялото семейство ми помагаше да се интегрирам в нормалната среда, а не да отпадна като децата със затруднения, с които навремето ходеха с мен на логопед. Приема се, че те не могат да продължат да учат или да си намерят нормална работа, а не трябва да е така. Аз самият си направих система за ученето – чета си лекциите, записвам си ги и после си ги слушам по няколко пъти. Така може да се учи висше образование, а по-нататък се надявам и да науча чужд език“.
Колкото до ментора на Симеон – Питър, той си отива от ковид през 2021 г., макар че до последно бил много здрав физически. Младият доброволец винаги носи в джоба си листче с преснимани статии за успехите на Джордж и синовете му, направили кариера в световни корпорации. Когато се съмнява в себе си, например преди изпит, си спомня за вярата на Питър в силата на духа и доброто. И я предава нататък.
Пийт Джордж – чудо в щангите още на 15 г.
Само на 15 г. Питър Джордж е обявен за детето-чудо на американските щанги и за най-силният човек на своята възраст в страната. „Вдигах над главата си 136 кг, а когато завърших, ми предложиха да се готвя за олимпийски игри“, спомня си Джордж. Граничните власти им дават тази фамилия по името на бащата на Траян – Георги. С Параскева се разделят с всичките си пари, за да стигнат до Акрън, Охайо, където роднини им обещават работа в железниците. Такава обаче не получават, а напротив попадат в разгара на Голямата депресия, но научават английски, работят неуморно и въпреки крайния недоимък, възпитават в трудолюби синовете си Питър, Джим и Джордж. Момчетата откриват спасението в гаража с тежести на Лари Барнхолт, който започва да тренира с 11-годишния Питър и забелязвайки потенциала му, обещава да го направи най-силното момче в Америка на 15 г.
„Спечелих първото си щатско първенство на 14, но и сестрата на някого да бяхте пуснали, щеше да стане шампионка, защото мъжете бяха на война. На националния шампионат се класирах втори, а по-големият ми брат - трети. Между 1947 и 1960 г. брат ми и аз спечелихме повече олимпийски медали от всички държави в света, с изключение на четири“, разказва Пийт, чийто брат Джим се окичва с бронз в Мелбърн’56 и сребро в Рим’60, печели 4 медала от първенства на планетата и чупи два световни рекорда (той още е жив и на 1 юни е навършил 90 г.).
В най-успешните си години Пийт се товари с най-тежка работа като строителен работник, за да плати обучението си в стоматологичен факултет. Учи в държавните университети в Кент и Охайо, както и в Колумбийския. На Хаваите се премества по идея на друга легенда на американските щанги - Томи Коно. Пийт се записва в армията, където моли ръководителите си за по-малко часове като зъболекар, за да има време да се готви за игрите през 1956 г. Командващият офицер на Стоматологичния корпус в Хаваите категорично отказва допълнително време за тренировки, заявявайки, че действащият олимпийски шампион трябва да реши дали иска да бъде спортист или стоматолог. По това време Пийт е поканен да направи демонстрация пред учениците в голяма гимназия, където вдига на импровизиран подиум, като от натиска, дъските се разделят, кракът на Джордж пропада до коляното и той изпуска щангата.
Все пак отива на олимпиадата месец по-късно, но не може да заложи на своята уникална техника и остава втори след съветския си съперник Фьодор Богдановски, макар в категория до 75 кг да постига най-добрите си резултати в трите по това време движения - военна преса (122 кг), изхвърляне (147 кг) и изтласкване (167 кг). Същите игри са сбъдната мечта за брат му Джим. „Беше абсолютно вълнуващо преживяване - самата възможност да пътувам до Австралия от Акрън. Изживявах американската мечта. Роден съм по средата на Голямата депресия, през 1935 г. Нямаше много неща, които можеше да правиш, освен тези, които бяха безплатни. Започнах на 9-годишна възраст и на 16 бях щатски шампион. Открих, че наистина ми харесва да вдигам тежести”, разказва Джим, който през 1963-а също завършва обучението си за зъболекар и въпреки края на кариерата, не спира да тренира, за да се поддържа във форма.
Пийт се отказва 27-годишен, защото цели 5 г. работи по 10 часа на ден, едновременно учейки, тренирайки и натоварвайки се с тежък физически труд. В 10-те си участия на световни първенства никога не остава по-назад от среброто и 4 пъти чупи световния рекорд. В Атланта’96 е почетен сред “100-те златни олимпийци на Америка”, а през 1999-а е приет в Хавайската зала на славата, където попадат само олимпийски медалисти.
Таня Манова
