А ко преди 5 години Кордел Тинч не беше сложил край на спортната си кариера, днес той нямаше да е световен шампион на 110 метра с препятствия. Роден в Чикаго и израснал в Грийн Бей, Уисконсин, той печели титлите на щата на троен и дълъг скок за младежи, играе баскетбол, но мечтата му е да стигне до НФЛ. Съвсем близо е до това да я сбъдне, след като е приет в Университета на Минесота с футболна стипендия. Впоследствие обаче решава, че това не е неговото нещо и през 2019-а се прехвърля в Държавния университет в Питсбърг, но заради административни неуредици при „трансфера“ 188-сантиметровият Тинч остава на земята между два стола и не е допуснат до националните състезания по лека атлетика. Пандемията окончателно слага кръст на изявите му заради „малък проблем с психичното здраве“ и той е принуден да се прибере в Грийн Бей.
„Оставих от раз всичко. За мен нямаше значение кой и какво печели. Не ме интересуваше нищо“, искрен е Кордел, който всяка сутрин заставал зад щанда, за да продава мобилни телефони и часовници, а освен това работел във фабрика за тоалетна хартия.
„Бях много близо до това никога да не се върна. Твърдо вярвам, че психичното здраве е голяма част от леката атлетика. Всички, които бяха зад мен, са виждали в мен сегашния спортист, но аз никога не успях да понеса тежестта на очакванията на цялата държава“, споделя Тинч пред World Athletics.
Докато се опитвал да намери себе си, той си спомня как е седял в хола с предаването на Националното колежанско първенство през 2020 г. по телевизията, когато признал на баща си, че обмисля завръщане. „Знаеш ли, твоята песен не е изпята“, отговорил бащата и така двамата се озовали на пистата и времеизмервателната уредба показала 13.27 секунди на 110 м с препятствия. „И това, при положение че цели 30 минути не можех да намеря шпайковете си у дома, въобще не помнех къде съм ги оставил“, смее се талантът.
Окончателното завръщане обаче става факт едва в края на 2022-ра след обаждане от бившия му съквартирант в колежа Трейвон Фъргюсън. „Отивам в университета на Питсбърг това лято – казал той. - Съобщих на треньора, че ще се запиша само ако предложи място и на теб“. Кордел обещал да отиде.
Той получил подкрепа и от треньора Кайл Рътлидж, който приел Тинч както с мечтите, така и със съмненията му. „Посрещна ме с нещо от сорта: „Гледам времената ти и ще бъда честен - отсъстваше три години, не съм сигурен, че ще успееш, но ще ти дам шанс“, спомня си Кордел.
Нищо чудно, че Кайл бе първият човек, когото той прегърна, след като грабна златния медал в Токио с впечатляващите 12.99 сек. Докато гледаше радостта на възпитаника си, който празнуваше с американското знаме, Кайл бе лаконичен пред журналистите: „Той продаваше телефони, вече видя другата страна на живота. Казах му: „За да не съжаляваш, че си пропуснал нещо, просто опитай“. И това беше всичко, от което се нуждаеше“.
„В началото просто се надявах да получа пари за следването си, а 6 месеца по-късно получавах пари за живота си – разказва Кордел. - Когато отидохме на първото състезание в Уошбърн, Канзас, и пистолетът гръмна, осъзнах, че съм на мястото, на което принадлежа“.
През 2023-та Тинч преминава в професионалния спорт и на световното в Будапеща пробива до полуфинал. Едно място в олимпийските квалификации на САЩ му коства класиране за игрите, въпреки че резултатът щеше да му донесе сребро в Париж.
Този сезон Кордел доминира в дисциплината си, като печели два турнира от Диамантената лига, като в Шанхай финишира за 12.87 сек. – четвъртото най-добро време в историята. Черешката на тортата бе триумфът в Токио, където 6-годишното царуване на олимпийския златен медалист Грант Холоуей като световен шампион приключи с шестото му място в полуфинала.
„Много хора около мен повтаряха: „Не трябва да работиш тук, трябва да бягаш“. Беше трудно да им повярвам, когато не вярвам в себе си. Така че прибирането у дома, работата във фабрики за тоалетна хартия, магазини за телефони, хамалски фирми, всичко бе забавно, но да открия себе си бе най-важното от всичко. По онова време не бях щастлив човек“, категоричен е Тинч.
Секунди преди всеки старт той захапва две сребърни верижки в устата си. Ритуалът винаги е един и същ – ръце върху пистата, чакащи пистолетът да гръмне, и този вкус на метал, докато не стигне там, където иска да бъде. „Това ме държи здраво стъпил на земята. Някои хора се тресат, пляскат се, моето е да сложа верижката в устата си, докато не съм готов да тръгна“, обяснява Кордел, за когото този жест е бързо напомняне за тези, стоящи плътно зад нето. Малката верижка е подарък от майка му Елизабет Симънс, другата е от баба Дороти. „Не бих стигнал доникъде без тях“, уверява атлетът, чиито многобройни татуировки са вдъхновени от семейството.
Поради дългото пътуване до Токио Елизабет не успя да присъства на Националния стадион, за да види как синът й за първи път става световен шампион. Но той се старае да държи мама близо до себе си. „Тя е най-голямата ми опора. В лошите ми дни телефонът й се взривява. В хубавите ми дни телефонът й се взривява“, издава Кордел, чиято майка била бездомна, живее в приют и ражда сина си на 16 г., учейки го да преодолява всичко в живота.
„Да мога да се върна и да видя колко много ми липсваше атлетиката и да открия отново щастието бе наистина нещо голямо – твърди Тинч. - Дори не съм мечтал за подобен успех, докато не започнах да вярвам и да казвам: да, мисля, че мога да го направя“.
Татуировка на дясната ръка обобщава историята му дотук: „Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите“.
