Г еорги Бърдаров е университетски преподавател и ръководител на катедра „Социално-икономическа география“ в Геолого-географския факултет на СУ. Но всички се влюбиха в надареното му перо, което проби с мастило интернет пространството с разказа „За петата ракия, или колко е хубав животът“ и превърна прозата му в най-четената онлайн. Само преди дни той събра този разказ с още един свой връх в кратките форми - „Дядо“, и ги издаде в двуезичен том, чиято премиера беше повече от добре посетена. А когато творбите му се четат на хартия, а не на монитор, са още по-завладяващи, повярвайте.

Георги Бърдаров е университетски преподавател и ръководител на катедра „Социално-икономическа география“ в Геолого-географския факултет на СУ. Но всички се влюбиха в надареното му перо, което проби с мастило интернет пространството с разказа „За петата ракия, или колко е хубав животът“ и превърна прозата му в най-четената онлайн. Само преди дни той събра този разказ с още един свой връх в кратките форми - „Дядо“, и ги издаде в двуезичен том, чиято премиера беше повече от добре посетена. А когато творбите му се четат на хартия, а не на монитор, са още по-завладяващи, повярвайте.

Въпреки научната му реализация (б.а. - във всеки разговор доцентът подчертава, че първото и водещо негово занимание е преподаването и не се приема за писател) журналистиката и писането винаги са му били в кръвта, като в средата на 90-те дори работи няколко години в радио. Бил е и сценарист на някои от най-любимите предавания - „Стани богат“, „Това го знае всяко хлапе“ и „Аз обичам България“. Талантът му върху белия лист му носи и победата в първото риалити за писатели „Ръкописът“, което той печели с романа си „Аз още броя дните“ през 2015-а, а след излизането му томът влиза направо в топ 10 на най-купуваните книги. Днес развива и своя продуцентска къща - „Мусагена“, с която да дава път на млади писатели, музиканти, художници.

Бърдаров е всичко друго, но не и класически университетски преподавател, какъвто би си го представил човек далеко от научните среди. Интересен, деен и с проницателно око за детайла, и още по-проницателно и вдъхновено перо, който отнася с лекота любителите на писаното слово в реални и живи светове, които може да пипнеш, да помиришеш и да кажеш едно юнашко „Наздраве“. Специално за „Монитор“ Георги Бърдаров подостри молива и разказа 4 забавни, поучителни и невероятни истории от шарения си живот.

Писмо от краля

През 1996 г. влязох в ШЗО (Школа за запасни офицери) в Плевен. В моето спално на мотострелковия батальон бяхме седмина висшисти. Аз като географ лепнах една карта на света на стената и всяка вечер след маршировки или стрелби с единия от съквартирантите ми – Кирчо, корабен инженер от Варна, заставахме пред тази карта и мислено пътувахме по света. Един път решихме да си изберем място, на което някой ден ще отидем заедно. И избрахме островната карибска държавица Сейнт Винсент и Гренадини. И понеже мечтите нямат граници, ние отидохме и по-далеч. Написахме писмо до краля на Сейнт Винсент и Гренадини и в малко колетче сложихме писмото, в което разказвахме за нас и България, карта на Европа с дебела червена точка къде е България, снимки от нашата страна и диск с родопска музика. И ето че една събота се стоварихме в пощата да изпратим колета. Жената зад гишето го погледна, усмихна се и каза, че този колет няма как да го приеме, нито пък да стигне някъде, защото нямаме точен адрес и име на получателя. Припомням, че годината е 1996-а, нямаше и помен от интернет и малкото информация, която бяхме изкопчили за карибската държавица, бе, че е монархия, че столицата се казва Кингстаун и официалният език е английски. И ние бяхме написали на нашия колет:

To: Saint Vincent and Grenadines, Kingstown

The King!

След много молби жената ни прие колета. След шест месеца се пръснахме из различни краища на България за втората част от казармата. Кирчо пое към село Факия в Странджа, а аз към София. Един ден се прибирам градска отпуска и баба ми съобщава, че имам писмо от Америка. Аз останах удивен, тъй като никой не познавах в Америка, но в понеделник, преди да се върна в поделението, отивам в пощата да проверя. Пощаджийката вади един малък пакет и казва: „Имате писмо от някакво странно място в Америка... Сейнт Винсент.“ Аз онемявам, взимам пакета смаян. Разтварям го набързо. Отвътре изпада диск с карибска музика и едно писмо половин страница на английски, в което пишеше: „Много се радваме, че в далечна Европа, в далечна България, знаете за нашата малка островна държавица. Винаги сте добре дошли при нас. Само да дойдете ще бъдете мои специални гости. Подпис: Кралят.“ След години проверих, че човекът, който ни е написал отговора, е бил Дейвид Джак - генерал-губернатор на английската кралица!


Най-високата мечта = 552 м надм. в.

Университетски клуб по петанка

Колко високо могат да те отведат мечтите? Моите ме отведоха на 552 м над морското равнище в Шанхай. През 2003 г. работех като сценарист на „Стани богат“. Пишех въпроси за география, спорт и литература. Един ден се наложи да напиша въпрос за малко известен спорт. Написах за петанката и след това, тъй като от малък мечтая да съм президент на нещо, реших, че можем да направим федерация по петанка и аз да стана неин президент. Започнах денонощно да тормозя моите приятели с тази идея и в края на първия месец една от тях ми каза: „Жорка, отивай, виж колко струва, регистрирай федерация, ставай президент, повече не се търпиш!“ Аз отидох и проверих. Оказа се, че федерация има, но реших, че можем да направим клуб. Моите приятели ми дадоха по 50 лева, без никога преди да бяха чули думата петанка, аз сам си подготвих документите, внесох ги в съда. Четири пъти ми ги връщаха за поправки, на петия ми ги пуснаха. И един хубав майски ден ние осъмнахме като собственици на Университетски клуб по петанка (УКП), а аз бях президент. Тази моя мечта ни отведе на три световни първенства, на пет европейски, донеси ни множество републикански титли и положителни емоции. А и да не забравяме, че ни закара чак до Шанхай, където бяхме на световно за жени и дори победихме Русия и Чехия!


Предистория и следистория на „петата ракия“


Разказа „За петата ракия, или колко е хубав животът“ го написах през 2013 г., но реално случката се случи през 2008 г. Когато през 2013 г. той излезе в сайта Public republic, това съвпадна с голяма лична драма в моя живот. Въпреки това бях доволен, защото пиша от дете. Първия си текст написах, когато бях 7-и клас, и цял живот бях пращал по издателства, конкурси, художествено-творчески срещи и никой никога не ме отрази. И ето че когато станах на 40, мой разказ бе публикуван. Имах още една мечта - този разказ да има поне един позитивен отзив. Но той слизаше все по-надолу в листата, а отзив нямаше. Беше вече на дъното, миг преди да изпадне от нея, когато се появи един положителен отзив. И аз бях щастлив, защото имах един публикуван разказ, с един позитивен отзив. И престанах да влизам в сайта, потънал в личната си драма. Седмица по-късно играех петанка с моите приятели и един от тях каза: „Жорка, трябва да ми дадеш автограф, преди да си станал много известен“, аз му отвърнах кисело: “Стига си се подигравал с мен, с какво ще стана известен, знаеш в каква депресия съм“ и той тогава продължи: “Ама ти не знаеш ли какво става с твоя разказ, та той се върти по всички социални мрежи, в целия интернет, прави някакъв невероятен фурор!“ Аз продължавах да мисля, че това е нелепа шега, но като се прибрах и включих лаптопа, видях, че само за седмица имаше над 300 позитивни отзива. Така започна всичко, а днес той има над 200 000 четения в интернет. Самият разказ има както история и предистория, така и следистория. Две години по-късно с екип на Нова тв бяхме в двете махали в Родопите, където се развива действието - християнската „Гудьовица“ и мюсюлманската „Гоздьовица“. Докато се подготвяхме за снимки, няколко възрастни жени от християнската махала помолиха да ги качим с нашия бус до мюсюлманската, да видят своите посестрими. Казаха, че имат такъв обичай посестримство: „Когато сме в 1-ви клас, едно момиче от християнската и едно от мюсюлманската махала се избираме и ставаме посестрими за цял живот и цял живот си помагаме“. Естествено, ние ги качихме с буса, а радостта и топлината, които видяхме между тези възрастни жени, които на теория са от две различни религии, ще ни сгрява за дълго време. Пътувал съм много по света, срещал съм се с много различни хора, но такава магия и топлина, каквато излъчват хората в Родопите, не съм виждал никъде!


10 минути преди крайния срок


Животът е пълен с изненади. Често обратите в него са главоломни и сам не осъзнаваш какво се случва. През 2015 г. започнах да пиша романа си „Аз още броя дните“. Всичко около неговото създаване е магично. В СУ „Св. Климент Охридски“ водя курс по етно-религиозни конфликти, именно там на упражнения от студенти чух историята за „Сараевските Ромео и Жулиета“. Пет години проучвах историята, включително посетих Сараево и говорих с хората, преживели блокадата. Дълго време имах само една сюжетна линия в романа, докато ми хрумна идеята да пресъздам целия ужас и нелепост на конфликта чрез интервюта. Интервюта с жертви и палачи. Романа де факто го написах в любимото си кафене Timeless в София. Няма да забравя как една сутрин седнах там и написах първото интервю. После и останалите се изляха на един дъх, а много хора и до днес мислят, че интервютата са реални и са взети от конкретни хора. Това означава, че много дълбоко съм влезнал в болката и тъгата на хората, преживели конфликта. Другото магично нещо с тази книга стана, когато я завърших. Точно по това време се появи реклама за предаването „Ръкописът“ по БНТ, а наградата бе издаването на романа. Аз бях категорично против да участвам. Срокът за кандидатстване бе 31 март и аз не се записах. Те го удължиха до 30 април и аз пак не се записвах. До вечерта на 29 април, само няколко часа преди крайния срок, когато една моя приятелка ме убеди. Записах се десетина минути преди да изтече срокът. След това спечелих формата. След това романът излезе и ми донесе толкова приятни емоции, приятелства и предизвикателства. Останалото вече е за историята!