„Новобългарският престолен град се сподоби с още една монументална сграда от твърде значителен характер. Това е Покритото тържище, или тъй нареченото, кой знае по чия прищявка, с немската дума: Хали“.

„Новобългарският престолен град се сподоби с още една монументална сграда от твърде значителен характер. Това е Покритото тържище, или тъй нареченото, кой знае по чия прищявка, с немската дума: Хали“.

Така през 1911-а тогавашната столична преса със силно вълнение започва описанието на едно от най-големите събития за софиянци в началото на 20-и век – откриването на първия съвременен покрит пазар за месни и млечни продукти, риба и зеленчуци. И граждани, и селяни от цяла България се стичат, за да видят с очите си невъобразимото за тези години здание, което постепенно трябва да им придаде така желаното самочувствие на жители на Стария континент и което според сп. „Съвременна илюстрация“„по външния си изглед, тъй и по своите размери и по модерното си вътрешно разпределение, съперничи и дори надминава много европейски тържища от тоя род“.


Основните камъни

на този монументален за тогавашна София обект били положени през 1906 г. Всъщност думата „камък“ тук е точно на мястото си, защото, както подчертават авторите на същата статия, сградата е„построена само от камък и желязо“.Макар стартът й да е започнат по плана на френския архитект Леон Буржоа, и до днес постройката е известна като творение на архитект Наум Торбов, който столичани с любов наричат „баща на Халите“.

Той започва работа през 1909 г., след като печели конкурса с красивия си проект, прекрасно съчетаващ два архитектурни стила – неовизантика и сецесион, който е доста предпочитан в столицата по това време.

И до днес можем да видим, че фасадите са много богати на каменна пластика и други елементи на архитектурно-художествен синтез. Забележителният централен вход с герба на София пък е дело на „каменоделеца на Стара София“ – Георги Киселинчев, който е автор на някои от най-известните каменни скулптури и фасади в столицата. Строежът възлиза на 1 500 000 тогавашни лева и заради великолепната архитектура и майсторството както на Киселинчев, така и на Наум Торбов, Халите бързо се превръщат в любима емблема на София и през 1955 г. сградата получава статут на паметник на културата от национално значение.

Действително


за хората тогава те изглеждали като истински храм

както отвън, така и отвътре – таванът бил с невероятна конструкция, без подпорни колони, изграден на принципа на витите мостове. Светлината от огромните прозорци пък озарявала с лъчите си цялото помещение и му придавала допълнителен простор и свежест. Мястото, на което тогавашните управници на София избират да издигнат този голям градски покрит пазар, същосъвсем не било случайно. Именно в тази част на столицата винаги е царяло голямо оживление и занаятчийски дух. Исторически тук се пресичат както главните транспортни, така и най-важните търговски артерии на столицата – бул. "Мария Луиза", бул. "Дондуков", ул. "Екзарх Йосиф", ул. "Пиротска", а също и началото на несъществуващата днес потънала в романтична носталгия улица "Търговска".

В непосредствена близост до това място, преди да бъде издигната монументалната бляскава сграда на Централните софийски хали, се осъществявал и петъчният пазар, известен като Женския пазар. „Пред женската баня, там гдето са днес халите, имаше голям мегдан, на който ставаше петъчният пазар.Тук селянки от околността със своите пъстри носии и накити, със своите огърлици и пендари, с преплетени в косите си разни монети, а момите с глави обкичени с паунови пера и други украшения, предлагаха в изобилие масло по 10 гроша, кокошки по 4 гроша, гъски по 10 гроша. И при тези низки цени пазарлъците бяха безкрайни. Най-многобройни клиентки бяха чехкините и виенчанките, които се връщаха с препълнени панери. Софиянци и тогава живееха със сметка и економии. Приказни времена!…“, пише и Георги Каназирски-Венир в спомените си.

Точно при сегашната сграда пък се издигала и прочутата Касапска чаршия, откъдето столичани се снабдявали с месни продукти. А малко преди да бъдат издигнати Халите, за кратко тук


бил разположен и известният дървен цирк театър "България"

където кипял бурен вариететен и социален живот. Освен театрални и циркови спектакли вътре понякога организирали политически събрания и вечеринки. А за известно време на това ключово място се помещавал и първият киноекран в София, но след няколко години бараката изгаряла при пожар.

Енергичността на мястото обаче съвсем не се изгубила и след 1909-а се пренесла на територията на Халите. При откриването на покритото софийско тържище в него имало близо 170 продавници, от които 88 са за месо. Изобилствали зеленчуковите сергии, касапските вътрешни дюкянчета, на които на 3-метрови метални прътове висели одрани цели животни – телета, агнета, зайци, дори сърни и елени, с претрупаните рибарски сергии, където лежали омари, октоподи, змиорки, с плетените кошници, пълни с живи раци и какво ли още не. Стоката се зареждала сутрин в 6 ч, магазините отваряли в 7, затваряли за няколко часа следобед и в 5 ч пак започвали работа. Търговията продължавала чак до 8-9 ч вечерта, а вътре царяла песента на надвикващите се търговци и вечно пазарящите се клиенти. Любопитно е обаче, че тогава тук идвали предимно мъже, а да се види жена било рядкост.

И въпреки изобилието от стоки и архитектурното изящество онова, от което старите софиянци били най-силно впечатлени, бил „образцовият порядък във всяко отношение”, най-вече по отношение на безупречна хигиена. Причината за това е, че в онези времена условията за съхраняване на стоката в най-общия случай били под всякаква критика, тъй като на откритите пазари липсвало хладилно помещение, а мухите и хлебарките били истински бич за продуктите. В Халите обаче всеки ден карали прясно месо, което, ако не се продадяло до края на деня, се изхвърляло, а в сутерена на модерната сграда от 3200 кв. м площ била инсталирана


първата в България машина за изкуствен лед

За съжаление в годините след Втората световна война този разкош постепенно започнал да се изпарява. В следвоенната сиромашия се продавали само български плодове и зеленчуци, тук-таме юфка и вносни консерви със съмнителни надписи. Стига се дотам, че през социализма Халите се превръщат в обикновен магазин и дори сменят името им на Гастроном №1 на най-голямата московска бакалница по онова време. Затворени през 1988 година за реконструкция и обновление, те биват открити отново чак в началото на новия век.

Така въпреки промените през годините мястото запазва търговския си нюх и дори някак успява да оцелее и през бомбардировките от Втората световна, сринали половината център. За да се стигне до днешна дата, когато един от символите на София от зората на 20-и век е възможно да бъде превърнат в... хипермаркет "Кауфланд". Какво ще се случи, тепърва предстои да разберем. Ако сте прочели този текст до края му обаче, ще сте сигурни в едно – приемането на едно такова решение по всяка вероятност ще заличи онзи старософиянски занаятчийски дух, който още носи това място. А и целият квартал около него...