З апочвам да подозирам, че ако някой ден луната изчезне, половината поети ще останат без работа.
Отварям стихосбирка – луна. Следващата – звезди. После пролет. След това дъжд. Малко вятър, няколко листа, две-три сълзи, неизбежното море и, разбира се, птиците. Ако се появи изгрев, вече съм сигурен, че стихотворението ще завърши с надежда.
Луната е прекрасна. Пролетта също. Но животът отдавна не се случва само между залеза и славея.
Днес човек се влюбва на светофар. Разделя се на летище. Забравя чувствата си в стар лаптоп. Среща съдбата си пред пътен знак. Най-голямата му самота може да бъде асансьорът, който всеки ден изкачва сам. А най-тъжната музика понякога е бетонобъркачката, която от шест сутринта напомня, че някой строи бъдещето си върху нечий вчерашен двор.
Защо тези думи да не бъдат поезия?
Нима една кихавица през зимата не може да бъде по-лирична от десет описания на пролетен дъжд? Нима изоставеният чадър не разказва повече за една раздяла от поредната луна, надвесена над езеро? Нима пътният знак "Без изход" не съдържа повече философия от стотици преповторени залези?
Жак Превер отдавна показа, че поезията не живее в речника на романтизма. Тя живее в начина, по който гледаме предметите. При него столът, улицата, кафенето, цигарата, разговорът, продавачът, шумът на града не са декор. Те са самите герои. Стихът започва да прилича на разговор, на вътрешен монолог, на човешко дишане. И точно затова остава.
Може би е време да освободим поезията от задължението непрекъснато да гледа към небето. Под краката ни има далеч повече стихове, отколкото над главите ни.
Човекът на XXI век живее сред екрани, светофари, перони, пароли, кафемашини, касови бележки, забравени зарядни устройства и шум от известия. Ако поезията продължава да се преструва, че този свят не съществува, тя рискува да остане музей на красивите думи, вместо да бъде дневник на живия живот.
Поетът не е човекът, който открива нова луна. Поетът е човекът, който намира поезия в онова, покрай което всички останали минават, без да го забележат. И естественият извод от всичко това е че, най-големият враг на поезията не е липсата на талант. Най-големият ѝ враг е речникът, който самата тя си е наложила.
Лорд Евгени Минчев
