Н якога хората се обличаха за театъра. Днес театърът се облича за хората. Времето така изящно размести мебелите в обществения салон, че вече не е важно кой е написал книгата, а кой е снимал корицата ѝ. Живеем във времена, в които телефонът е по-важен от огледалото – той не отразява истината, а желаната версия на действителността.

Наблюдавам с любопитство как новият елит не влиза в историята, а в алгоритъма. Вечерята вече не е повод за разговор, а за съдържание. Шампанското не се отпива, а се снима. Усмивките се упражняват пред камерата така, както някога пианистите упражняваха гамите си.

И все пак има една особена самота в този непрекъснат карнавал. Колкото повече последователи има човек, толкова по-рядко среща събеседници. Аплодисментите са заменени със сърчица, а признанието – със статистика. Нима това е новата аристокрация – общество, в което рейтингът струва повече от репутацията?

Не е случайно, че все по-често говорим за култура като за лукс, вместо като за необходимост. В последните месеци темата за мястото на културата в обществото и нейното финансиране отново е във фокуса на публичния разговор. Но истинският въпрос не е колко средства отделяме за култура, а колко култура отделяме за себе си.

Маниерите не се купуват с кредитна карта, както не се наследява благородството чрез броя покани за светски събития. Има хора с гардероби като музеи и речник като бележник. И обратното – личности, които влизат в стаята така тихо, че оставят най-силното впечатление.

Истинският лукс през 2026 година не е часовникът на китката, а времето да прочетеш книга. Не е резервацията в най-шумния ресторант, а вечерята без телефон върху масата. Не е снимката от първия ред, а възможността да разбереш какво се случва на сцената.

Може би обществото ни няма нужда от повече знаменитости. Има нужда от повече личности. Защото славата е прожектор – заслепява. А достойнството е свещник – осветява.

*Коментарът е написан специално за „Телеграф“