И ма народи, които казват „Колко красиво дете!“. Българинът обаче не може да остави красотата ненаказана. Той веднага предлага: „Да го нащипеш това красиво дете!“. Защо, питам аз? Какво е извършило невръстното същество, че заслужава подобна физическа разправа? Нима хубостта у нас е престъпление, за което наказанието се изпълнява с два пръста върху бузата?
Не стига това, ами бабата се намесва: „Да го изядеш!“. Ето ви още един български комплимент, който в цивилизования свят би заинтересувал полицията. Детето едва е проходило, а роднините вече обсъждат дали да го щипят, хапят или направо да го сервират.
Но върхът на нашата словесна нежност е: „Одрало ти е кожата!“. Казва се с възторг на гордия баща, когато детето прилича на него. Представете си англичанин, на когото съобщават, че синът му е одрал кожата. Човекът вероятно ще потърси линейка, дерматолог и адвокат. У нас обаче това е повод за семейно тържество.
А когато същото дете най-после заспи, майката въздъхва с облекчение: „Детето ми спи като заклано!“Боже Господи! Нима няма по-нежен начин да опишем спокойния детски сън? В други страни децата спят като ангелчета, като облачета, като малки принцове. Българското дете спи като жертва от криминалистичната лаборатория. А майката е щастлива, че най-после има тишина.
Българската любов има странна анатомия. Тя непрекъснато посяга към човешкото тяло. „Ще ти изям бузките!“, „Да ти изпия очичките!“, „Ще те смачкам от прегръдки!“. Ние не обичаме – ние консумираме, притискаме, разкъсваме и поглъщаме. И всичко това с най-добри чувства.
Да не забравяме и възхитителното „Ум да ти зайде!“. Човек вижда хубава жена, великолепна гледка или добре подредена трапеза и вместо да изпита естетическа наслада, му се предлага временно да загуби разсъдъка си. Българската красота явно е несъвместима с нормалната мозъчна дейност.
„Да му се ненагледаш!“ – възкликва някоя леля. Тук вече навлизаме в дебрите на вечната неудовлетвореност. Гледаш, гледаш, но никога не ти стига. Сякаш хубавото дете е телевизионен сериал без последен епизод.
А какво да кажем за „Пу-пу, да не ти е уроки!“? Това е особен ритуал, при който комплиментът задължително се придружава от имитация на плюене. Чуждестранният гост може да остане с впечатление, че присъства на древна санитарна процедура. Ние обаче знаем, че това е върховен израз на загриженост.
Но словесното ни насилие не свършва с комплиментите. То се пренася и в обществения живот. За някой влиятелен човек казваме с особено уважение: „Той коли, той беси!“Представете си какво би си помислил чужденец, ако чуе подобна характеристика за директор на банка или председател на културна институция. У нас това означава, че човекът разполага с огромна власт. В други държави би било достатъчно да кажат, че взема решенията. Ние обаче предпочитаме да му припишем правомощията на средновековен палач.
А когато двама души са особено близки, заявяваме: „Те пърдят в едно гърне!“Каква трогателна картина на човешкото приятелство! Нито общи интереси, нито духовна близост, нито споделени ценности. Само един съд и забележително единство на физиологичните функции. Представям си подобен израз, преведен на английски и произнесен по време на официален прием в Бъкингамския дворец. Вероятно още преди десерта ще се наложи намесата на протокола.
Със сигурност нашите баби не са били канибали, нито майките ни са искали да ни причинят телесни повреди. Просто българската любов рядко влиза тихо през вратата. Тя нахлува, прегръща, разцелува, нащипва и накрая три пъти плюе против уроки.
И все пак си мисля, че понякога едно обикновено „Колко си красив!“ би свършило чудесна работа. Без щипане, без дране на кожи и без заплахи за изяждане.
Защото в България, изглежда, най-опасното нещо е да бъдеш много обичан. А ако случайно станеш влиятелен, започваш да колиш и бесиш. И ако намериш сродна душа, ви чака общо гърне.
Лорд Евгени Минчев
