П реди фотошопа имаше ретуш. Преди филтрите на Instagram имаше фотографи с тънки четчици, моливи, скалпели и завидно търпение. А преди изкуствения интелект имаше съвсем естественото човешко желание да изглеждаме малко по-красиви, отколкото природата е благоволила да ни създаде.

Разглеждам стари фотографии и се питам: трябва ли да виним предците си, че са искали да бъдат подмладени, разкрасени, почти идеализирани? Че са поверявали на фотографа не само лицето си, но и надеждата да останат красиви в паметта на поколенията?

Ретушът съвсем не е изобретение на нашето суетно съвремие. Още през XIX век фотографите са обработвали негативи и отпечатъци, смекчавали са бръчки, премахвали са петна, изглаждали са кожа, понякога дори са променяли очертанията на лицето. Снимката е трябвало да бъде не просто свидетелство за външността, а нейна по-благосклонна версия.

Представям си достолепна дама от началото на миналия век, която влиза във фотографското ателие с шапка, ръкавици и няколко години, които предпочита да не бъдат документирани. Фотографът я настанява под светлината, наглася стойката ѝ и обещава да направи необходимото. Няколко дни по-късно дамата получава портрет, на който времето е проявило забележителна учтивост. Разликата между тогава и сега е преди всичко в скоростта. Някога красотата се поправяше на ръка, днес — с едно докосване на екрана. Някога ретушьорът беше почти художник, днес всеки притежава собствено дигитално ателие в джоба си.

Но има и една съществена разлика. Старият ретуш обикновено се опитваше да ни представи в най-добрата ни светлина. Съвременните филтри понякога се опитват да ни превърнат в съвсем други хора. Изчезват не само бръчките, но и характерът. Лицата стават толкова съвършени, че започват да си приличат.

А нали именно несъвършенствата често ни правят разпознаваеми?

Може би трябва да бъдем по-снизходителни към суетата на предците си. Те не са лъгали повече от нас, просто са разполагали с по-бавни инструменти и с фотограф, който е умеел да пази тайна.

В крайна сметка човек винаги е искал да остави на бъдещето най-добрия си образ. Нищо лошо няма в това да помолиш времето за малко милост.

Стига, когато погледнеш снимката си, все пак да можеш да се познаеш.

А ако някой ден нашите потомци открият днешните ни фотографии, вероятно ще възкликнат: „Колко красиви хора са живели през XXI век!“

Само дано не поискат да видят и оригиналите.

*Коментарът е написан специално за „Телеграф“