- Г-н Бонев, какво в романа на Рене Карабаш „Остайница“ ви провокира до такава степен, че да решите да го превърнете в пълнометражен филм?
- Причината е по-сложна. Романът притежава енергия, която не позволява да оставиш книгата, докато не стигнеш до края. Посланията му са отчетливи и вълнуващи. Темата за съдбата на едно момиче, живеещо в мъжки свят, какъвто Балканите винаги са били, ме вълнува от много време. Още от първия ми игрален филм „Подгряване на вчерашния обед“. Добавете към всичко това, че с Рене Карабаш си говорехме като стари приятели още на десетата минута след нашата първа среща.
- Спомняте ли си какво беше първото нещо, което си казахте, когато затворихте последната страница на книгата?
- Нямам идея. Помня усещането. Познавам Албания от 2000-ата година. Ходил съм много пъти. Виждал съм деца, които се крият в католически манастир, за да не ги застигне кръвното отмъщение. Но след прочитането в мен заседна въпросът: Има ли „невъзможна любов”? И как трябва да постъпи индивидът, за да защити тази любов? Оттам до решението да се опитаме с Рене Карабаш да направим сценарий имаше само една стъпка.
- Смятате ли, че историята за „закълнатите девици“ (остайниците) е чисто регионален балкански феномен, или в нея прочетохте универсален разказ за съвременния човек?
- Албания е само фон на нашата история. В същността си това е една универсална история, в която всеки персонаж трябва да направи избора на живота си. И това в една общност, в която смъртта е на всяка крачка.
- Процесът по създаването на сценария е отнел цели шест години. Как се променяше вашата режисьорска концепция през тези години на чакане и пренаписване?
- Разликата между романа и сценария е фундаментална. Повествованието на книгата трябва да се превърне в сценария в действие. Структурата на романа е модерна, необичайна, в нея диалозите са преразказани или предадени като коментар. С други думи, гледната точка е строго субективна. В киното диалозите са съставна чест от действието. Те трябва да отразяват същността на персонажите и публиката трябва да им вярва. В романа две момичета си говорят на различни езици и се разбират. Във филма трябваше да намерим ход, който да разреши този проблем. Романът „Остайница” може да се чете и като монолог на главната героиня – Бекиа. В сценария трябваше да уплътним останалите образи - на бащата, на майката, на по-малкия ѝ брат. Обсъждахме дълго живота им - какво им се е случвало извън разказаната в романа история. Давахме си сметка, че описани в романа неща няма как да бъдат заснети - големият гълъбарник например. Ние трябваше да снимаме в полуизоставено каменно село в Албания, където построяването на подобен гълъбарник е невъзможно. А събирането на гълъби от няколко гълъбарника щеше да доведе до война между мъжкарите. И намерихме друга ефектна професия на Мураш - бащата на Бекиа. В романа има раждане на крава. Ние снимахме през юни. Но кравите не раждат през юни. И измислихме драматургичен ход, който да е адекватен на посланието от романа. С Рене Карабаш не сме спирали нито за ден. Пет години.
- Как разпределихте ролите в тандема с Рене Карабаш, докато работехте по сценарната структура? Имаше ли моменти на творчески сблъсък между вашия режисьорски поглед и нейния авторски свят?
- Рене Карабаш е едно от най-интелигентните същества, които съм срещал в творческата си практика. Вече имах опит от работата ми с Ина Вълчанова по сценария на нейния роман „Потъването на Созопол”. Никога не сме сядали заедно пред компютъра. Дълго си говорехме. И идеите щъкаха около нас като мухи. Хващаме една от тях и започваме да си измисляме - да надграждаме. После в къщи Рене сядаше пред компютъра и на сутринта аз имах готов епизод.
Но най-съществената част от нашата обща работа беше конструирането на филмовия разказ. Понякога се налагаше разместване на епизоди. Случвало се е по-късно да ги връщаме обратно. Но от сглобената работна книга, по която се снима филмът, практически нищо не отпадна.
- Споделяте, че срещите на Рене с читатели са повлияли на сценария. Кой читателски отзив или въпрос се оказа решаващ за начина, по който изградихте филмовото действие?
- Двамата търсехме в мненията на читателите отговор доколко нашите търсения са в правилна посока. Най-ценни бяха мненията, които разширяваха територията на нашите послания. Затова филмът има универсални послания, които могат да бъдат разчетени навсякъде, където филмът ще се показва.
- Една от големите теми във филма е цената на човешкия живот в консервативното общество. Смятате ли, че днес, макар и в различен контекст, обществото ни продължава да налага подобни тежки компромиси с идентичността?
- Ами то си е така. На Балканите мъжкото мислене и до днес продължава да е господстващо.
Балканският човек по-лесно мрази, отколкото да обича. Нещо, което във филма се опитваме да променим.
- Книгата, надявам се, ще се съгласите с мен, има много специфичен стил. Доколко този литературен език беше трудност или по-скоро вдъхновение за вашето визуално мислене?
- Аз вече частично отговорих на този въпрос. Ние се опитвахме и мисля, че успяхме, да преведем специфичния език на романа на съвременен киноезик.
- Вашите филми често изследват тънката и размита граница между доброто и злото. Къде стои тази граница за главната героиня Бекия?
- Представата за добро и зло при различните индивиди в една общност е различна. Оттам идват и неизбежните конфликти. Днес като че ли злото е по-силно. И достига по-лесно до умовете на хората. Но в глобален план доброто е по - устойчиво и неизменно неговото послание побеждава.
- Разкажете ни повече за снимачния процес и локациите, които избрахте.
- Екипът трябваше да снима в две албански села и една местност наблизо. Трябваше да заснемем тези епизоди за три седмици. По 12 часа на ден. Локациите трябваше да са компактни, за да не губим време за преместване от едно място на друго. Парадоксалното е, че в Google Maps ние с Рене си харесахме тези места. Албанските ни колеги не ги знаеха. Но когато отидохме да ги видим, те потвърдиха: Това е мястото.
- Снимането в сурови и отдалечени райони в Албания крие рискове. Как овладяхте усещането на екипа, че нямате право на грешка и възможност за преснимане?
- Молехме се. Наистина нямахме право на грешка. И времето беше с нас. Българи, албанци и италианци за три седмици бяхме едно цяло. Един отбор.
- Почти целият актьорски състав (95%) е съставен от албански актьори. Как работихте с тях и как преодоляхте езиковата бариера на снимачната площадка?
- Албанската актьорска школа е много добра. Аз не знаех това преди кастинга. Езикова бариера практически нямаше. Албанците са известни полиглоти. По време на снимките имах асистент - албанско момиче, което внимаваше за точността на диалозите. И с поглед ми казваше кой кадър трябва да се повтори.
- Езикът във филма съчетава български и албански думи. Как намерихте баланса, така че този лингвистичен микс да звучи органично и да не дистанцира зрителя?
- Това е постижение, което стана възможно благодарение на двете актриси - Алтеа Лазай и Деница Павлова. И на двете деца, които играеха Бекиа и Дана като малки. Те работеха извън снимачната площадка и постигнаха удивителна симбиоза.
- Има ли конкретна сцена от филма, която се превърна в най-голямото ви режисьорско предизвикателство по време на снимките, а после и на монтажа?
- Не бих казал. Всеки проблем го знаехме предварително и докато почнем снимките на този епизод, имахме решението. Точността в снимачния процес предопределя и целият монтаж по-късно.
- След премиерата на фестивала „Златна роза“ във Варна как усетихте първата реакция на публиката? Успя ли филмът да развълнува хората така, както се надявахте?
- „Остайница” изпълни залата на Конгресния център във Варна. Дойдоха да ме поздравят зрителите, които харесаха филма. Но аз отдавна съм се отказал от илюзията, че е възможно един филм да се хареса на всички. Филмът се харесва от хора, които не са загубили способността си да обичат.
- Как се чувствате сега, след този дълъг 6-годишен творчески път? Има ли облекчение или по-скоро изпитвате носталгия по снимачния процес?
- Ами пътят още не е свършил. Предстои излизането на „Остайница“ по кината. И никога не изпитвам носталгия към снимачния процес. Защото в главата ми целият процес е едно неразривно цяло.
- Доколко опитът ви в документалното кино ви помогна да останете верен на автентичността, когато пресъздавате чужди етнокултурни традиции?
- Всеки предишен филм помага с нещо на следващия. Разбира се, автентичността не е самоцелна. Тя помага на зрителя да се довери на това, което се случва на екрана.
- Ако днес трябваше да започнете проекта отначало, бихте ли променили нещо в подхода си към историята?
- Не искам да мисля в подобен контекст. Аз затова и никога не се връщам към вече правени филми. Много приятели навремето ми казваха: „Направи игрален филм за Вапцаров”. Не съм си го и помислял. Каквото съм искал да кажа, съм го казал в документалния филм.
- След толкова интензивен и дълбок филм като „Остайница“ накъде гледа Костадин Бонев сега? Имате ли вече следваща литературна или историческа тема, която ви вълнува?
- Към поне едномесечна почивка.
- Какво ще пожелаете на читателите на „Телеграф“?
- Пожелавам им да се вгледат в себе си. Да се опитат да си отговорят на въпроса: Кое ми е по-лесно - да обичам или да мразя. И ако не успеят да си отговорят - да попитат децата си.
Екатерина Томова
