К ъде принадлежа? Режисьорката Татяна Божич търси отговор на този въпрос пред камера, а целият процес се разгръща пред зрителите в документалния филм с нотки на хумор „Белези на принадлежност“. HBO Original хърватско-нидерландско-германска копродукция беше представена за първи път пред българска публика в рамките на фестивала София ДокуМентал 2026, а вече е налична и в стрийминг платформата HBO Max. Божич разказа пред „Телеграф“ за търсенето на принадлежност, семейните връзки и наследените модели.
- Татяна, как и кога реши да превърнеш приключението си в документален филм?
- По това време работих по един филм, но имах проблеми с продуцента и реших да го отложа за известно време и просто да видя как ще се развият нещата. Но покрай този проект в продължение на година приемах гости в дома си. Сутрин пиехме кафе и обсъждахме нещата от живота, а вечер играехме със сина ми и сядахме заедно на масата. Буквално на следващия ден, след като се отказах от другия филм, ми дойде идея за забавен проект за самотна майка, живееща на ръба, която посреща вкъщи туристи, които са недолюбвани от местните и изгражда социалния си живот около тях. Но в процеса на работа проектът се превърна в нещо по-голямо – история за дома и принадлежността, за имиграцията, майчинството и семейните травми.
- Защо избра жанра драмеди?
- Обичам драмеди. Това е любимият ми жанр. Мисля, че сърцата ни са по-склонни да тъжат, ако минута по-рано са имали шанс да се засвеят. Също така ми харесва документалните филми да се носят по течението като художествените и т. н. За мен е важно документалките ми да имат артистична стойност, да забавляват хората и да ги докосват.
Според мен за автобиографичните филми режисьорът стои на два стола. Едната е за режисьора, който не може да жали своя герой. Другият е за героя, който иска да скрие всички компрометиращи кадри. Откъде е тази двойна брадичка? Сигурно нещо не е наред с камерата! Самоиронията се превърна в красив начин да се дистанцирам от героя, който създавам за филмите си и да остана в обувките на режисьор.
- Как семейната ни история ни оформя като личности?
- Мисля, че това зависи много от най-голямата ни травма. Две деца могат да израснат в едно семейство, но да гледат на родителите си по съвсем различен начин. В крайна сметка, не се ли опитваме всички да разрешим малките и големи драми, които сме наследили, дори и да е подсъзнателно? Според мен това означава да пораснеш.
Привлечени сме от това, което ни е познато, но често то е това, което някога ни е наранило. Затова избираме хора и ситуации, които ни напомням на стари травми, все едно животът ни дава още един шанс да ги разрешим завинаги. Понякога са нужни много години, много връзки, много възходи и падения. Семейната ни история се повтаря, докато не разпознаем привичките и не се откъснем от тях.
Представете си поколение деца, които никога не са виждали майка си изтощена след работа, които могат да са ядосани или тъжни без последствия и чиито родители могат да се извиняват. Много от нас, след като пораснат, осъзнават, че всъщност са се грижили за родителите си. Бих казала дори, че такова поколение би водило по-малко войни.
Осъзнавам, че разговорът започна да звучи като терапевтичен сеанс, затова е редно да вмъкна, че от десет години работя като коуч и терапевт. По този начин си почивам от снимането на филми.
- Как семейната ти история се е отразила на идентичността ти?
- Първите четири години от живота си прекарах с моите баба и дядо, далеч от родителите ми. При раждането ми майка ми ме е оставила при своята майка – жена, която е изгубила три деца. По-късно осъзнах, че това е акт на любов. Откакто се помня обаче нося в себе си чувството, че не принадлежа напълно никъде и според мен се е зародило още тогава, преди да почна да се местя от една държава в друга.
Израснах в общество, в което трябва да познаваш някой, който познава някой. За да си намериш работа, да изкараш шофьорска книжка, дори за да получиш топъл хляб от магазина. Моята баба винаги се притесняваше, че нещо ужасно ще се случи с мен. Тук, в Холандия, обществото е коренно различно. Свободна съм от грижи, непоискани съвети, осъждане от околните. Това, от което съм искала да избягам, ми липсва. И двете неща са ми наследени.
- А как твоята идентичност влияе на твоето дете?
- Според мен децата наследяват много повече от това, което сме преживяли, а не какво им разказваме. Моят син израсна с майка, която дълъг период от време се чувстваше като аутсайдер. Мисля, че виждаше нещата много по-ясно, отколкото ми се искаше. Това се вижда и във филма.
Опитвам се да не му предавам своя товар. Искам да наследи откриването на дом, а не чувството, че никога не съм имала такъв.
Надявам се да запази малко от света, от който идвам. Той живее в свят, който е фокусиран върху самостоятелност, и се опитвам да го уча на това. Но искам да изпита радостта от това да живееш задружно с останалите хора и да знаеш, че можеш да разчиташ на тях.
Той е наполовина холандец, това е непозната територия за мен. Колкото и да се опитвам, част от същността му ще остане чужда за мен, но може би точно така трябва да бъде.
Белези на принадлежност
- Кои семейни модели припозна в себе си чак след като стана родител?
- Родих, когато бях на 36 години. Дълги години дълбах в миналото си, посещавах терапии, четох книги за самоусъвършенстване, така че бях запозната с моделите на моето семейство. Не бях освободена от тях, но ги познавах. След това родих и осъзнах това, което осъзнава всеки родител – много е трудно да си родител! Колкото и да се опитваш, все пак ще оставиш на детето си проблеми за разрешаване. Това е странно освобождаващо.
Когато държах в ръце бебе на два месеца осъзнах, че майка ми също е изпитала голяма травма – да е разделена от мен. Дотогава приемах нещата само от моята гледна точка.
Като тийнейджър не приемах родителите си за хора. Те бяха просто мои родители, част от интериора на живота, дошли тук да им се ядосвам, да ме ядосват, да ми слугуват! Затова когато синът ми стана на 16 години и ме заведе на ресторант с парите, които сам си е изкарал с работа, бях трогната. Той ме виждаше като личност на възраст, на която аз не приемах родителите си по този начин.
- По време на снимките кое беше най-вълнуващо за теб и кое най-трудно?
- Редактирането, без съмнение. То е едновременно най-вълнуващо и най-трудно. Можеш да полираш и пренаписваш сценария колкото си искаш, но драматургията започва с редактирането. По някое време филмът започва да ти говори. Може да заобичаш сцена с цялото си сърце, да я местиш, да й даваш многобройни шансове, но просто не става за филма. Не пасва тук и там, и понякога просто не пасва никъде! Един ден редактирането е вълнуващо и забавно, прибираш се вкъщи с усещането, че си гений. На следващата сутрин същият този филм е пълен с недовършени истории и се чудиш кой идиот го е направил. Прекарвам много време в редактиране и обичам всяка минута от процеса, дори трудните моменти.
- След това приключение намери ли отговор на въпроса „Къде принадлежа“?
- След това приключение осъзнах две неща. Първо, никой не може да ми даде принадлежност. Никой няма да почука на вратата ми и да каже: Здравей, Татяна, от днес официално принадлежиш тук. Принадлежността е нещо, което аз трябва да си взема. Живея в Холандия, плащам данъци, както показва филмът с лек хумор – добър гражданин, който отглежда детето си тук. Да принадлежиш някъде е и собствено решение.
Второто нещо – да приемеш историята си. В миналото съм била като номад и затова принадлежа на всички места, на които съм живяла. В края на филма синът ми казва, че всъщност ми харесва да съм аутсайдер. Може би е прав. Нямам един семеен дом, в който да се завърна. Но това е богатство, защото всъщност имам много домове.
Преслава Рангелова
