Н ова книга за началото на бригадирското движение в България имаше премиера в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в сряда. Писателят Димитър Томов е автор и съставител на изследването „Младежи от община Павликени – сред първите бригадири на Хаинбоаз“. Изданието беше представено в присъствието на политици, изследователи, историци, общественици, както и на живи съвременници на бригадирското движение, което започва всъщност, когато все още сме били Царство България през 1946 година.
Хаинбоаз
За поколенията, родени след 1945-а, когато светът още миришеше на барут и на обещания, изречени през стиснати зъби над карти и победени знамена – за тях, които днес карат по асфалта с включени климатици и заглушени радиа, Проходът на Републиката е просто линия на картата, сива ивица, която свързва две точки в учебника по география. Той е естествен като въздуха, като дъжда, като факта, че слънцето изгрява оттам и залязва оттатък – нещо, за което не се замисляш, докато някой не те спре и не каже: „Това не винаги го е имало. Имало е само камък, само тишина и вятър, който свистеше през цепнатините като глас на стар войник, останал сам“. Осем десетилетия. Осемдесет години не са просто число – те са цял човешки живот, от първия до последния дъх, от крехкото утро на детството до тежкия здрач на старостта, когато очите вече не помнят цветовете, а само формите. И в тази дълга пауза, която ние наричаме история, подвигът на онези две хиляди – две хиляди с кирки и лопати, две хиляди, които не чакаха заплата, нито име на табела, нито благодарност от общината – този подвиг започва да прилича на мит. Но митовете не се раждат от лъжа, а от истина, която е твърде голяма, за да я побере един ден, и твърде тежка, за да я носи само един човек.
Август 1946
Онзи август, който беше горещ като нажежено желязо, сякаш самото небе искаше да изпита младите тела, които се бяха вкопчили в скалите. Сред първите – от Павликенския край – и още две хиляди от малки села и градчета, от къщи с керемидени покриви и дворове, дето кокошките още се разхождаха, без да знаят, че стопаните им са тръгнали към Стара планина, към онова място, дето вятърът е по-остър и камъкът не отстъпва. Момичета и момчета, още с младостта, която не познава цената на умората, защото вярва, че тялото е направено от челик и желязо, а не от плът и сънища. И те разбиваха скалите – не с експлозиви, не с машини, които реват и димят, а с ръцете си. Със собствените си ръце, които доскоро държаха учебници или гребла, или ръцете на любимите. И всяка ударена с кирката цепнатина бе като клетва, изречена на камъка, като обещание, което не търси свидетели, защото времето само ще бъде съдия.
Тази скромна книжка, уважаеми читателю, иска да върне обратно имената, които вятърът на десетилетията се опитва да отнесе като прах от стар път. Защото в Павликенския край, както и в стотина други краища, все още има дядовци и баби, които помнят – помнят калта, която засъхваше по краката, помнят хляба, който деляха на равни части, помнят песните, които пееха вечер, когато слънцето залязваше зад върховете и сенките ставаха дълги като спомени. Това бяха хора, които не питаха за социален произход – дали си от селяни, от учители, от свещеници или от атеисти, които вярват само в силата на мускула и на ума. Там, горе, в прохода, всички бяха равни – не защото някой беше заповядал, а защото камъкът не прави разлика между ръцете, които го разбиват. Той се поддава само на постоянството, а постоянството няма партийна книжка, нито герб, нито верую.
Идеализъм
Хаинбоаз
Имаше идеализъм – да! Имаше го като горещ въздух преди буря, като тръпката преди първата целувка, като вярата, че утре ще бъде по-добре от днес. Може би днес ние, родените след това, гледаме на тази вяра с лека усмивка, с онзи скептицизъм, който ни научиха студените ветрове на края на суровия двадесети век. Но там, през лятото на 1946-а, тази вяра беше плът – тя се стичаше по челата им заедно с потта, тя се чуваше в ударите на чуковете, тя беше причината, поради която не търсеха отплата. Защото когато строиш път към бъдещето, бъдещето само по себе си е наградата – дори когато ти самият няма да го видиш, дори когато децата ти и внуците ти ще карат по него, без да знаят колко кости, колко сълзи и колко възторг са вградени в асфалта под гумите им.
Иска ми се – както на всеки, който помни или иска да помни – иска ми се за стогодишнината, когато 2046-а ще дойде и ще почука на вратата ни, тогава да се намерят просветени наследници, които да направят подобаващ знак.
Не говоря за паметници от мрамор или бронз, които врабците ще очертаят с бял тор и дъждът ще измива. Говоря за нещо по-просто и по-трудно – за две плочи, достатъчно големи и на видими места, от двете страни на прохода. Откъм Велико Търново – изписани имената на северняците, онези от Павликенско и от другите селища наоколо, които дойдоха с вещи, вързани в завивки и с надежда, по-голяма от самите тях. Откъм Гурково – имената на южняците, които изкачиха стръмнината от другата страна, хванали се ръка за ръка над пропастта на невъзможното. Имената на всички.
Сила
Хаинбоаз
Не само на бригадирите, не само на командирите – а на всички: на онези, които са изтрили дланите си до кръв, и на онези, които са готвели над открит огън, и на онези, които са носили вода от най-близкия извор, понякога на километри. Защото проходът не е направен само от чукове, но и от хиляди малки жестове, които никой не записва, но които всеки помни, ако има очи да види. Защото, колкото повече времето ни отдалечава от онези месеци – онзи август и септември, когато възторгът беше по-реален от камъка, колкото повече години се трупат между нас и тях като сухи листа през есента – толкова повече ние, дошлите след тях, ще стоим и ще гледаме към върховете с нарастващо удивление. Не удивление от машини или технологии, защото те ги нямаха. А удивление от моралната им сила – онази тиха, твърда сила, която не вика, не крещи, не рекламира себе си, но която разбива скали и променя географията на една държава. Физическа издръжливост, която днес ни се струва почти свръхчовешка – дванайсет часа труд под слънцето, без климатик, без каска, без медицински осигуровки, само с вода, нерядко и от калните локви и с идеята, че строят нещо за всички, а не само за себе си.
Вяра
Те пренебрегнаха бита, удобството на дома, топлината на семейството – онова малко, което всеки има и за което се хваща като за последен клон, когато бурята дойде. Те оставиха майки, бащи, деца, любими – и тръгнаха нагоре.
Не защото някой ги караше, а защото вярваха. И въпреки че днес ние знаем края на онази история, знаем разочарованията, знаем горчивината на неизпълнените обещания – никой, скъпи читателю, никой не може да им отнеме онова лято, онзи проход, онази умора, която беше и радост. И докато има кой да напише имената им на камък или на хартия, или просто да ги прошепне на вятъра, докато минава през Хаинбоаз – дотогава те няма да бъдат забравени. Защото проходите не се затварят, те само чакат някой да мине и да каже: Ето, тук е имало хора.
Автор: Димитър Томов
