И лко Петров обича да наблюдава Дунав при Регенсбург. След няколко дни същата вода ще мине край родния Русе, откъдето тръгва творческият път на джазмена. Вече 37 години барабанистът на легендарния оркестър „Русе“ и един от основателите на първия национален джаз фест у нас живее в Германия. Той единствен е останал жив от създателите на формацията. В миналото, заедно с легендите Петър Петров-Парчето и Стайко Стайков, е в основата на всички джаз прояви в Русе. Участва в единствената дългосвиреща плоча на русенски джаз изпълнители с Петър Петров-Парчето, Борис Русев, Иван Куртев, Стайко Стайков, Пламен Харизанов, Пламен Николов. Скоро Илко ще навърши 83 години и макар да се е установил в Германия, не пропуска през лятото да се върне в родния град. Ако не е на вилата си в Еленския Балкан, можете да го намерите към 10 сутринта в кафенето срещу Пощата. Ще чуете за легендарните години на джаза в Русе и за историите, които не си тръгват от сърцето на музиканта.
Промени
На барабаните в Русе в младите години
Илко Петров заминава за Германия със семейството си по икономически причини, когато с промените през 90-те години настават трудни времена за творците в България.
„Другата причина бе, че исках да дам бъдеще на дъщеря си Мирела, способна малка пианистка, която още на 6 години имаше самостоятелен концерт, а по-късно свиреше с Русенската филхармония. Нямах средства да я изпратя на международни конкурси в чужбина, навремето с държавни пари се уреждаха само софиянци. В Германия я записахме в музикалното училище във Ваймар, после я приеха във Висшето училище за музика „Карл Мария фон Вебер“ в Дрезден и сега има успешна кариера. Синът Пресиян беше на 4 години и никога не е учил в българско училище. Сега е мениджър на голяма фирма за организиране на тържества, живее и работи в Регенсбург и ние със съпругата ми често ходим там“, разказа пред „Телеграф“ Илко Петров.
За да замине за Германия, трябвало да се яви на конкурс. През 90-те години много талантливи наши музиканти като него напуснали страната. Не било лесно да започне отначало на чуждо място, където никой не го познавал. Славата и приятелите останали зад гърба му в България и носел със себе си само своя талант. Подписал договор от 1 септември 1990 г. и започнал да свири в малък симфоничен оркестър в курортното селище Бад Либенщайн, на 70 км от Ерфурт, столицата на Тюрингия. Конкурса държал в ГДР, а месец след като пристигнал, станало обединението на Германия. В оркестъра свирел с двама много добри музиканти – пианист от Полша и басист от Румъния, напуснали страните си по същите причини. Изпълнявали предимно забавна музика, валсове, полка, мазурка, но свирели и в джаз клубове.
Изпитание
За цялото семейство заминаването било изпитание. Съпругата Ели не можела да започне работа, тъй като не признавали висшето й икономическо образование от Свищов, а и не знаела немски език. В продължение на осем години музикантът издържал цялото четиричленно семейство.
В курортния оркестър на Бад Либенщайн Илко Петров свирил до пенсионирането си на 65 години, но продължил да работи още пет години на хонорар. Когато преустановил активната си музикална кариера, се устроили с Ели в къща в Абенсберг, на 13 километра от областния град Келхайм и на 30 километра от Регенсбург.
„В Абенсберг се чувстваме много добре. В превод името означава планината на Абенс. Градчето е с около 10 хиляди души население, уредено е, спокойно е, което е много важно за хора на нашата възраст. Веднъж приемат ли те местните, ставаш един от тях. Нас отдавна са ни приели и сме част от общността“, казва музикантът.
Като барабанист в Германия
И колкото и да е уреден животът им в Германия, Илко и съпругата му всяко лято се връщат в Русе. Казва, че има необходимост от това, защото тук е създаден като човек и музикант, макар и всеки път с тъга да установява, че някой от приятелите си е тръгнал завинаги от живота.
Илко споделя, че понякога му става мъчно от промените, които забелязва в родината си. Непрекъснато се сблъсквали с някакви неуредици – и административни, и на здравната система, която нямала нищо общо в германската.
„Тук е станало като диктатура на мафията, не е демокрация това, това е анархия. Демокрацията също си има норми, които трябва да се спазват. И хората са се променили и понякога проявяват отвратително отношение един към друг“, споделя впечатленията си музикантът.
Болест
Казва, че е жив благодарение на германската здравна система. Не крие болестта си и разказва за първата си схватка с нея. Когато навършил 70 години, се върнал в Русе, където отбелязали юбилея му в концерт в Клуба на дейците на културата.
„Васко Пармаков беше на пианото, Борко Петров – на саксофона, Митко Карамфилов свиреше на контрабаса, аз – на барабаните. Дойде и Радул Начков от състава „Бели, зелени, червени“. Усещах, че физически не съм добре, щях да припадна на сцената, а аз съм имал рак. Хубаво, че бе дошъл Радул и ме замести, поканих го да изсвири две пиеси, а аз се оттеглих“, разказва Илко.
В Германия открили болестта и веднага го оперирали. Оттогава е на лекарства и е благодарен на медиците. Поддържа се със скъпо лечение, което трябва да прилага доживот. Дори и когато си идва в Русе, пак се налага да лети за Германия за контролни прегледи.
„Само лекарствата ми за месец и половина са 5000 евро, на година това са 40 000 евро, които плаща болничната каса. Сам не мога да поема това лечение. Но докато работех, внасях по 350-400 евро месечно на касата и отделно за пенсия. На книга заплатата ти изглежда висока, а реално получаваш половината, дори и по-малко. Сега виждам, че всичко това е имало смисъл. Ако бях в България, отдавна да съм си заминал“, смята Илко.
Звание
Русе също не забравя и почита своите таланти. По повод 80-годишнината на Илко Петров през 2023 г. Общинският съвет гласува удостояването му със званието „Почетен гражданин на Русе“.
Съдбата на Илко Петров е като на онези талантливи български музиканти, които безпаричието прогони от страната през 90-те. Искал е да остане в родината си и да твори, но това означавало финансови проблеми за семейството.
„Печално е, че големи музиканти като Петър Петров-Парчето и Стайко Стайков, които останаха в България, а можеха да свирят навсякъде по света, си отидоха в мизерия. Бат Петьо почина в Русе в началото на 2013 г., няколко месеца след него си тръгна и Стайко“, споделя с тъга Илко Петров.
Има барабани и в Русе, и в Абенсберг. Не сяда да свири, за да не се ядосва, защото не може като в миналото. Но те стоят като неми свидетели на онези времена, когато джазът и животът му са били едно цяло.
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Добавете „Телеграф“ сред предпочитаните си източници в Google
Жанета Йорданова
