Е страдната легенда Христо Кидиков навърши 80 години. За празничния купон той събрал свои приятели в търновско заведение далече от хорските очи и уши.
„Това бяха основно хора, с които съм работил и работя и сега като моя озвучител и други приятели. Хапнахме, пийнахме, попяхме, потанцувахме, повеселихме се, както си му е редът. А напролет ще празнувам и още един път. С роднините ще се съберем край Панагюрище. Там има едни хубави поляни. Така че ще отбележа 80-ата си годишнина два пъти”, разкри пред „Телеграф“ изпълнителят на „Хей, живот, здравей, здравей“.
Любимецът на женските сърца в младежките си години
Подарък
За разлика от много свои връстници, които се оплакват от болежки или предпочитат по цял ден да стоят пред телевизора или да чукат карти и табла пред блока или в кръчмата, Кидика е обхванат от поредния творчески ентусиазъм. Преди няколко месеца излезе най-новият му хит, носещ заглавието „Какво ли в миг ни раздели“. Музиката е на композитора Теодор Троев, а текстът на младия автор Камен Николов. Песента е подаръкът, който Кидиков сам си е направил за 60-годишнината на българската сцена. Изпълнителят споделя, че текстът на песента е дълбоко проникновен и е насочен към онази хладина и раздалеченост, която често настъпва в много семейства.
„Това са моментите, в които дори и в най-добрите семейства настъпва едно отчуждение и хората се отдръпват един от друг. Затова и в текста се казва: „Изстива топлата постеля. В очите – ни копнеж, ни вик. Ръцете търсят някаква опора, цигара светва – тя е зрънце жар, за да ни припомни, че на хората са нужни топлина и фар. Не смеем да говорим в мрака виновни сякаш без вина и някак тайничко очакваме да плисне скоро светлина.“ Това е един много дълбок текст, който дава поводи за размисли“, споделя изпълнителят. Той открехва завесата и за следващия си творчески проект. Той ще бъде с Марги Хранова, с която освен автори на съвместни изпълнения са и много добри и дългогодишни приятели в живота.
С Маргарита Хранова
Вино
От години Кидика и съпругата му Снежана живеят далече от цивилизацията и хорския шум в Балкана, във великотърновското село Кладни дял. Там семейството се грижи за малката си градинка, в която отглеждат зеленчуците за домашната си трапеза. Доскоро Кидика сам си прави виното и ракията, сега за виното разчита на свой приятел, който има малко лозенце. Във виното обаче по своя собствена рецепта изпълнителят слага плодове от глог. И разкрива тайната. „Глогът дава един хубав кехлибарен цвят и много приятен вкус. Освен това глогът успокоява нервната система. Като пийнеш 1-2 чашки от моето вино или от ракията, която правя след това от джибрите, и ти става едно толкова хубаво и спокойно. Само всичко трябва да бъде умерено и да не се прекалява с нищо”, споделя той.
Въпреки навъртените вече 80 лазарника Христо Кидиков не смята да се отказва от това, с което става легенда за поколения българи. Споделя, че за него пеенето и музиката не са просто професия, а призвание и подарък от съдбата, за което ѝ е благодарен. Открит е за музиката от Димитър Ганев, ръководителя на оркестъра на „Балкантон“. Но още преди това музиката вече течала в кръвта на младия пловдивчанин. Започнал като солист на квинтет оркестър „Пловдив“ с диригент Георги Аврамов. Днес изпълнителят с носталгия, умиление и малко тъга си спомня за онези първи години, когато прохождал в музиката.
Дърводелец
„На първите ни концерти идваха много хора, но не всички имаха пари за билети. Това бяха 50-те години, когато повечето хора бяха много бедни. За да могат да влязат и да ни слушат, някои ни носеха яйца, а някои цели кокошки. Какъв по-трогателен начин тези наши фенове да покажат любовта си към нас. И как да не ги пуснеш на концерта, пък било то и без билет”, връща се в спомените си естрадната легенда. Кидика споделя, че ако не бил станал музикант и певец, със сигурност от него е щяло да стане един много добър дърводелец. Любовта му към дърводелството е цяла една епична история, която също заслужава да бъде разказана. „Като ученик единствената ми шестица беше по музика. По математика обаче бях много зле и щях да остана на поправителен. Класната ми реши да ми помогне и ми каза кои точно задачи да науча и ще ме изпита на тях. Научих ги наизуст и като излязох на черната дъска, си ги написах едно към едно. Оказа се обаче, че в учебника, от който ги бях научил, решенията им са сгрешени. И така математикът Василев пак ми писа двойка. Тогава баща ми реши да ме изпрати през лятото при вуйчо ми, който беше ръководител в дърводелското производство. И така аз започнах да се занимавам с изработка на мебели. То пък взе, че ми хареса и му се отдадох и усвоих занаята. Първо направих сам един диван, а след това и други мебели. Така че, ако не бях станал музикант, със сигурност щях да бъда един много способен дърводелец. Това, което научих, сега ми помага, когато трябва да ремонтирам сам нещо вкъщи и да не викам майстори“, разказва Кидика.
Оръжие
За дългогодишната си музикална кариера любимецът на няколко поколения българи може да говори с часове. Споделя, че още като дете ходел с една малка дървена пръчица и с нея дирижирал вкъщи, докато слушал музиката по радиото. Музиката била генетично в кръвта му. Неговият баща бил ветеринарен фелдшер, но влюбен в музиката, свирел на банджо, китара и мандолина. Той искал да научи сина си да свири на цигулка и го изпратил при един военен, при когото да взема уроци. Там обаче се случил един инцидент, който и днес Кидика си спомня. Докато чакал военния да се обръсне, той видя на масата пистолета му и го взел в ръка да го разгледа. Оръжието обаче внезапно гръмнало. За щастие пострадали при инцидента нямало, с изключение на горката цигулка, която била простреляна.
След този случай вратата на военния музикант била окончателно затворена за младия Христо. А освен шамара, който той изял от военния заради унищожената цигулка, след това бил набит и от своя баща, който обичал да шамаросва непослушния си син. „Когато направех беля, той ме връзваше за едно дръвче в двора ни и ме биеше с една тънка шибойка през краката. Комшиите идваха и питаха майка ми защо така се дера, а по-големият ми брат вместо нея отговаряше: „Той, тати, така го разпява!“.
Култура
След като завършва музикалното училище в Пловдив, влиза в казармата. Там съдбата го среща с бъдещия композитор Митко Щерев, който окончателно го насочил към естрадата. След казармата е приет и завършва с отличие естрадния отдел на Консерваторията в класа на Ирина Чмихова. Там са колеги с Марги Хранова, Мустафа Чаушев и Михаил Йончев. В живота на Христо Кидиков има обаче и моменти, които никак не са весели и шеговити. В началото на 70-те години на ХХ век той е сред избраните музиканти да пътуват със самолет за Алжир за Седмицата на българската култура.
Месец преди това обаче той е сменен в последния момент от Борис Гуджунов. Така не се озовава на борда на самолета, който катастрофира, и оцелява. Друга история пък направо звучи невероятно. „Пътувахме след концерт от Варна със съпругата ми с моята „Лада 1500“ в тъмното и изведнъж - една светлина започна да се движи с нас. Изведнъж чувам как някой казва в главата ми: „Спри да си налееш бензин и си провери колата!“. Влязохме в Търново и на бензиностанцията казвам да напълнят резервоара догоре. Като плащах, момчето на бензиностанцията ми казва: Другарю Кидиков, много мирише на бензин. И не е от резервоара - трябва да е от мотора. Оказа се, че маркучът, който е до двигателя, започнал да изхвърля бензин. Аз съм вярващ човек и вярвам, че не сме сами и че някой тогава ни спаси живота“, убеден е Кидика.
Христо Кидиков е автор и на книгата Спомени от Вефа
Енергия
През 60-годишната си музикална кариера той е пял в десетки страни на 4 континента. С усмивка споделя, че не е излизал на сцена само в Австралия и Антарктида. Едно от най-неповторимите му преживявания е било в Москва, на стадион „Лужники“, където се е изправил срещу 70 000 души публика. Според него е много важно също изпълнителят и публиката да говорят на един език. В един от случаите му се случило да пее в наш град. Още след първата песен обаче публиката започнала да го освирква. Станало му криво и напуснал сцената. След няколко минути организаторът на концерта му казал, че трябва да излезе и да продължи да пее, защото публиката заплашва да влезе в гримьорната. Оказало се всъщност, че в този град публиката изразявала одобрението и харесването си не чрез аплодисменти, а чрез освирквания.
Христо Кидиков и Мими Иванова
Днес Христо Кидиков продължава да се радва на народната любов. Всеки път, когато отиде на пазар във Велико Търново, на всяка втора крачка хората го спират и искат да го заговорят, да се снимат с него или просто да го докоснат. И не спират да се възхищават на неговата енергия, добро настроение и широка усмивка. „Опитвам се да бъда добронамерен винаги. Защото да бъдеш добър е най-важното на този свят. Дори и тогава, когато трябва да отговаряш на злото с добро. Защото само чрез усмивката и любовта хората можем да победим злото”, категоричен е Христо Кидиков.
Иван Първанов
