„Живот в киното“ е изпълнена с разкази за легендарни и обичани и не чак толкова легендарни и забравени филми и отвежда читателя зад кулисите, право в историята на Холивуд. В продължение на десетилетия Ъруин Уинклър продуцира поредица от забележителни филми и се превръща в един от най-славните продуценти на своето време. В „Живот в киното“, неговите изпълнени с очарование и прозрение мемоари, Уинклър споделя киноистории от кариерата си като продуцент, а после и като сценарист и режисьор, като разкрива промените в Холивуд през изминалите десетилетия. Книгата хвърля светлина върху спецификите на продуцентската професия, в която освен всичко останало влиза откупуването на права, оформянето на сценарии, кастинг на актьори, менажиране на режисьори, участие в монтажа на филми и печелене на награди.
През последните години Уинклър продължава с „Крийд 2“ с Майкъл Б. Джордан и Силвестър Сталоун в главните роли, който излиза по екраните през есента на 2018 година, следван от „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе с Робърт де Ниро, Ал Пачино и Джо Пеши.
ЧАСТ I
Когато през януари 1966 година влязох на терена на Metro-Goldwyn-Mayer в Кълвър Сити, това не беше студията, която си представях. Като юноша виждах лъвът на MGM да реве и да обещава най-прочутите кинозвезди, приятни за ухото мюзикъли, вдъхновяващи семейни драми и от време на време по някоя комедия
или исторически филм. Онова бе Америка със здравия й манталитет на малкото градче – и не е случайно, че семействата в „Да се срещнем в Сейнт Луис“ и в поредицата филми за Анди Харди са щастливи, осигурени, от средната класа, с бели бащи (в Анди Харди е съдия, а в поредицата за д-р Килдеър е излъчващият бащинска грижа Лайънъл Баримор) и майки, които не ходят на работа, а се грижат за домакинството и децата (но пък никога не се мярка бременна жена, нито гейове от който и да било пол). Мюзикълите на MGM бяха зрелищни, изобретателно замислени и представяха на масовата публика големите композитори на времето (Ървинг Бърлин, Еърън Коупланд, Джордж и Айра Гершуин, Коул Портър). В тях се появяваха изумително талантливи танцьори (Джийн Кели, Фред Астер, Сид Чарис), певци (Джуди Гарланд, Франк Синатра, Деби Рейнолдс), дори олимпийски плувкини (Естър Уилямс) и кинозвезди като Кларк Гейбъл, Грета Гарбо, Мики Руни, Джоан Крофорд, Катрин Хепбърн, Спенсър Трейси, Гриър Гарсън, Уолтър Пиджън, Ван Джонсън, Лана Търнър – всичките работещи за господин Мейър и компания. За всяко кътче на Америка имаше по един филм на седмица, 52 годишно. MGM се гордееше със стотици актьори на дългогодишни ексклузивни договори, училища за децата актьори (Елизабет Тейлър, Мики Руни), курсове по танци, по дикция, лекари, зъболекари, бръснари, банкери, педикюристи и отбор масажисти, които да облекчават телата на шефове и звезди. В задния парцел, на няколко километра южно от главната студия, имаше автентичен на вид френски град с езеро и ров, пълен с вода (защо да се пътува чак до Европа?), нюйоркска улица (защо да се ходи на изток?), градче тип Анди Харди, железопътна гара и притежавана и обслужвана от MGM генераторна станция (тъй че студията не трябваше да зависи от града за ток). В складовете се помещаваха ценни антики, използвани на снимачните площадки, костюми от гащеризони за разсилни до разкошни вечерни рокли, дори бижута, с които актьорите да се кичат. Многолюдният отряд за сигурност бе съставен от бивши служители на лосанджелиската полиция и задачата му бе да пази актьори и шефове от беди на терена на студията и по-често извън него.
През 1966 г повечето от това вече беше изчезнало. Мъжа, чието име стоеше над лъва, Луи Б. Мейър, също го нямаше и скоро щеше да се проведе търг за разпродажба на костюмите, реквизита и недвижимата собственост. Няколко телевизионни шоу продукции бяха наели снимачните площадки, където Джийн Кели и Лесли Карон бяха танцували на музиката на Един американец в Париж на Гершуин. Някога кипящата от живот „фабрика за мечти“ бе тъжна и опустяла.
Киното бе в разцвет преди и след Втората световна война, но през 1947 г. правителството на САЩ прекъсна връзката между киносалоните и студиите. Кинотворците вече не можеха да контролират къде ще се показват филмите, нито пък кината можеха да контролират филмите, които се произвеждат. Скоро се появи и телевизията и по времето, когато аз отидох в MGM, повече от 90% от домакинствата в Америка притежаваха телевизори. И докато телевизионната аудитория растеше, посещаемостта в кината намаляваше. През 40-те години почти 60% от американците ходеха на кино веднъж седмично; през 1965 г. го правеха само 10%. Не само MGM, но и всички някога мощни киностудии бяха претърпели катаклизъм. През 1958 г. импресарската агенция МСА придоби Universal Studios, главно за да произвежда ТВ програми чрез дъщерната си компания Review Productions. Twentieth Century Fox бе изгубила водача си Дарил Занук и за да продължи да функционира, продаде по-голяма част от имота си, сега известен под името Сенчъри Сити. През октомври 1966 г. Paramount бе продадена на Gulf & Western – конгломерат, управляван от Чарлс Блъдорн, човек с твърде съмнителна репутация. Студията Warner Bros., макар и да бе спечелила наградата на Академията за най-добър филм с Моята прекрасна лейди през 1965 г , се озова в ръцете на Стийв Рос, собственик на нюйоркски паркинг, след като Джак Уорнър я продаде на малката компания Seven Arts. През 1958 г Columbia Pictures изгуби оглавяващия я Хари Кон – автократичен и много мразен (когато на погребението му актьорът Ред Скелтън вижда колко много хора са се стекли, заявява: „Дай на публиката каквото иска, и тя ще се втурне с готовност“). Columbia Pictures беше на ръба на банкрута до средата на 60-те години, когато младият продуцент Бърт
Шнайдер направи няколко успешни нискобюджетни филми, като започна с Волният ездач Walt Disney, която днес познаваме като една от най-успешните, ако
не и най-успешната компания в развлекателния бизнес, бе просто черупка на някогашната си слава от дните на Мики Маус и Седемте джуджета, след като и Уолт Дисни почина на 15 декември 1966 г.
Когато слязох от разнебитената си кола и се огледах за табела на MGM, бях респектиран, но щом поех през терена в търсене на офиса си, стигнах до бръснарницата, където Слик – човекът, лъскащ обувки (както ми бе казано, вършил го е в MGM още от 30-те години), ми посочи сградата „Талбърг“, кръстена на Ървинг Талбърг, творческия директор на MGM в славните й дни, починал през 1936 г. Май само това бе останало от епоха, когато мотото на студията бе гласяло „Повече звезди, отколкото на небето“.
Логото на MGM (без лъва) сега стои над малка офис сграда на Бевърли Драйв в търговската част на Бевърли Хилс, само на една пресечка от по-прочутия и лъскав Родео Драйв. Няма обширен терен, нито снимачни площадки.
Докато пишех тези мемоари, завършихме снимките на Крийд II от серията филми за Роки с Майкъл Джордан и Силвестър Сталоун, както и на Ирландецът – историята на Франк Шиърън, убиец на мафията, в който Мартин Скорсезе режисира Боб де Ниро, Ал Пачино и Джо Пеши. И Крийд II, и Ирландецът доказват, че макар фабриките за мечти да ги няма вече, мечтите продължават да живеят.
