- Татяна, как се появи идеята за елха от бабини квадратчета на една кука?
- Идеята не възникна спонтанно – да се събудя една сутрин и да кажа, че ще правя това, а назряваше постепенно в годините. С покойния ми съпруг много обичахме Коледа и за нас това винаги беше много специално нещо в личен план. Тъй като той е от Италия, съм наблюдавала общности там как правят елхи, даже има поставен световен рекорд – 12 метра. Винаги съм си казвала, когато сме си говорели с него, как си мечтая един ден да направя такава елха, но всичко това си оставаше в мечтите ми. Преди 4-5 години облякох едно дърво, дето се казва да си начешеш крастата. Стана ми много хубаво, като видях резултата, и някъде в чекмедженцето се зарови идейката за елхата, докато преди няколко месеца не получих едно обаждане от Биляна Калайджиева, която е вече бивш служител на завода за прежди „България“ АД в Казанлък, който вече е партньор на инициативата. Биляна ми се обади по съвсем друг повод. Тя беше наблюдавала творчеството ми и ми се обади да направим една работилничка в Нощ на самоводската чаршия, но аз тази година нямаше как да бъда участник, защото нямах време за това покрай загубата на съпруга ми и грижите, които ме бяха налегнали. Така или иначе работилничката не се случи, тъй като фестивалът имаше условие да няма брандове, но Биляна ми се обади втори път да ми благодари за съдействието и се заговорихме за плетки. Аз започнах да й споделям за мечтите си и в един момент стана дума за въпросната елха.
Точно след три дни Биляна отново ми се обади и ми каза: „Таня, много ми хареса твоята идея, хайде да направим кампания. Ако искаш, да съберем доброволци и където кажеш, там ще бъде позиционирана – дали в Казанлък или пък във Велико Търново“. Естествено, избрах Велико Търново. Разбрахме се какво се иска от мен в чисто логистично отношение – разговорите с общината и т.н. И трябва да ви кажа, че докато говорехме, аз вече си бях обула обувките и бях тръгнала към туристическия център. Не знам дали ще ми повярвате, но беше точно така. Просто ми трябваше това натискане на бутончето, което Биляна успя да направи. Впоследствие тя предаде щафетата, с мен се свърза друг рекламен агент на завода, отидох в туристическия център, в общината.
В началото, когато обявих инициативата, аз вече правех квадратчета, но нямах конструкция и тичах след нея, молейки се за помощ. Но зад гърба ми застанаха стотици хора, които се включиха и не можеше да чакам, затова намерих инвеститор в лицето на Красимир Гърдев, управител на дружество „Пазари Велико Търново“, който не ми се появи като спонсор, а като човек, който се запали по идеята.
- Как го убедихте?
- Когато отидох да му разкажа и покажа какво се случва, какъв огромен интерес има от хората, неговите думи бяха „Огън с огън се пали. Ти си запалила огъня в толкова много хора, включително и в мен“. Междувременно вкъщи започнаха да прииждат, повярвайте ми, огромни количества квадратчета, които аз като една пчеличка селектирам, меря, зашивам на машината. Направихме си една малка поточна линия.
Аз правя панелчетата от квадратчета, моята приятелка Цветелина Стоянова, най-вярната ми приятелка в живота, която ме подкрепя във всички мои лудости и начинания, тя ги закача на градинската мрежа и моята мама, която е при мен, тя е качественият контрол и статистиката на цялата тази инициатива, за да знаем какво е пристигнало, докъде сме стигнали, какво още трябва да се прави.
Най-добрата приятелка - Цветелина
Междувременно добрата новина е, че тези дни положиха основите на нашата конструкция, изляха бетон, тъй като десет метра е една солидна височина, това е близо триетажна сграда и тази конструкция ще трябва да бъде здрава, за да може да понесе тежестта на плетивото. Тук има и доста математически изчисления. Плетивото има едно тегло, но когато е подложено на атмосферни влияния като дъжд, сняг, а то ще бъде изложено на такива условия, то утроява, понякога и до пет пъти увеличава теглото си. Тоест конструкцията трябва да може да понесе и такава тежест.
- Може ли да стане още по-висока?
- Засега конструкцията е 10 метра, защото за толкова наистина ще имам квадратчета, но предполагам, че ще можем да надградим или да направим нова конструкция. Като казахме за рекорд на Гинес, следобед с моята дъщеря ще отделим малко време да видим какви са условията. И да, независимо че в световен мащаб има много по-високи елхи, ние можем да кандидатстваме като индивидуален човек, като общност, като държава, защото за пръв път се прави нещо подобно за толкова кратко време. Ще кандидатстваме и за това.
- В Италия са 4500 квадратите с размери 15х15, тук са 12х12, което означава повече бройки. Ще насмогнете ли с темпото? Все пак идеята е съвсем отскоро - от два месеца и половина?
- Аз се надявам квадратчетата, които пристигат при мен да изпълняват условията, защото съм ги сметнала така и така си направих схемата за 10-метрова елха. Първоначалната идея беше за пет метра и аз много плахо подходих към идеята, дори не вярвах, че ще събера за толкова. Но какво се случи – нещата излязоха извън контрол. Много се вълнувам, не мога да опиша вълнението си, когато чета в месинджъра си всяко едно съобщение. Особено се умилявам на тези, които са от чужбина. Повярвайте ми, такива мили думи ми пишат тези хора откъде ли не – Англия, Белгия, Германия. И онези три квадратчета, които пътуват от Лос Анджелис – не мога да опиша вълнението си.
- Само български ли са участниците или запалихте искрата и у чужденци?
- Има две баби испанки, при които работи една българка. Когато им разказала за идеята и им показала снимките, двете жени – на 90 и 95 години, толкова се ентусиазирали, че дори тя при втората ми кореспонденция ме попита дали могат да изплетат испанското знаме, като спазят условието последният ред да бъде зелен. Разбира се, че може да изплетат испанското знаме и то ще е част от българската елха. Така че имаме дори чужденци, които се включват. Бях получила едно много мило писмо от една австралийка, която от години живее тук, в България, но има страшно много приятели в Австралия, на които тя е споделила идеята, постнала е това, което бях публикувала още в началото, и те са се организирали. Това, което тя ми написа, е, че ако не успеят да пристигнат квадратчетата в уречения срок, тя моли да бъдат запазени за догодина.
- Каква ще е съдбата на елхата, след като празниците приключат. Одеяла или надграждане?
- Веднага отговарям. Трябваше да се помисли и за това, но инвеститорът в един момент ме зарадва с желанието си, дали под вълнение на емоцията или пък не, да възложа най-дълго време да остане елхата, да не се демонтира веднага след коледните празници, да остане като символ на занаята и като туристическа атракция, като от мен се иска, ако видим, че някои панели са пострадали от атмосферните условия, да мога да ги сменям и елхата да има същия вид като в самото начало. Това е единият вариант. Другият вариант е демонтиране, много внимателно преглеждане, пране, подсушаване на плетивото, защото е много важно то да е идеално сухо. И ако не е пострадало от атмосферни условия, да се напасне на одеяла, килими, много неща, които да се дарят за каузи. Бяха ме поканили на един туристически форум да разкажа как една идея може да се превърне в туристическа атракция – да, това наистина е възможно. Много от хората, които участват, ми споделят, че искат да видят на живо елхата и ще дойдат във Велико Търново.
- Плетивото не е само ръчен труд. В него има обич, топлина, спомени. Какви са историите на квадратчетата, които ще сглобят българската елха?
- Мога много да разказвам за историите зад квадратчетата в тази елха. Например историята на квадратчето на Кукаря, който го започна на Седемте рилски и го завърши в Рилския манастир. Историята на трите квадратчета, които пътуват от Лос Анджелис. Дамата, която ми ги изпрати, е Кристина Дадурян. На нея й се спеше, при мен беше утро, но водихме толкова хубави и задушевни разговори за България, за Америка, за квадратчетата, за плетките. В елхата ще е вплетена историята на 95-годишната баба Маруся от село Големаните, която плете дори и в момента. Тя ми предаде 21 квадратчета, но се оплакала на председателката на читалището, че й свършило зеленото и аз още на другия ден й набавих зелено и тя не спира, продължава да плете квадратчета.
- Когато плета, аз си мисля за покойната ми баба и сърцето ми прелива от обич. А при вас откъде дойде любовта към плетенето?
- Винаги има една баба. Моята баба, лека й пръст, плетеше такива квадратчета. Когато бях малка, я гледах с удивление как съчетава цветовете. Правеше много хубави килимчета и когато бях вече малко по-голяма и имах моторика, започнах да се моля: Бабо, научи ме, бабо, научи ме. И тя наистина ме научи. Обаче когато те грабне животът – семейство, деца, нямах време нито да плета, нито да се занимавам с това. Винаги се възхищавах тайничко на хората, които плетат дрехи или разни аксесоари. По професия съм технолог в шивашкото производство. С моя мъж имахме едно малко ателие, което затворихме по времето на ковид и той, честно казано, не ми даваше да работя. Аз обаче съм много деен, енергичен човек и когато затвориха всичко, казах, че не мога да стоя на едно място, трябва да правя нещо. Пак няма случайни неща. Като че ли някой ни дава знак. Дали баба отнякъде ме е погледнала, дали друго, нямам идея, но аз хванах кукичката, започнах да гледам видеа и идеята и вдъхновението дойдоха от Зорница Николова от Стара Загора. Възхитих се как тя плете одеяла и започнах и аз. Но се появиха цветята от многото видеа, които гледах и така в пространството вече съм разпознаваема като „Таня, която плете цветя“.
- Ако доброволците за инициативата с бабините квадратчета не успеят да се включат до 15 ноември, да продължат ли да плетат за догодина?
- Това е моят огромен въпрос, огромната въпросителна, застанала от няколко дни в главата ми, защото тази огромна енергия, това нещо, сърце не ми дава да го спра. Но си казвам – какво правя после с всичко това?
- Много от младите не ценят точно този тип плетива и ги държат в скринове и сандъци, продават ги на безценица, а нерядко отиват и на боклука след смъртта на тези, които са си боли очите над тях.
- Отговорихте ми много точно на това, което си задавам като въпроси. Аз съм абсолютно сигурна, че панелите няма да бъдат пощадени от атмосферните условия, но една дама искаше отчетност – да, права е, зад всяко квадратче стои труд. Но идеята беше не да правя одеяла, а да направим нещо голямо като общност. Не искам да спирам тази енергия. Ако тези десет метра тази година са във Велико Търново, догодина можем да преместим елхата в Пловдив, Варна, София. Много неща можем да направим, когато сме заедно. Вчера при мен пристигна пакет от Германия. Елица Антонова ми беше написала, че е гледала видеото, което Кукаря направи, и за пръв път в живота си прави квадратчета. Повярвайте, те бяха перфектни.
Ако трябва да се опише мащабът на всичко това, нека се знае – аз съм човек, който не е активен в социалните мрежи. Забележете какво се случи – тук благодарностите трябва да са отправени към Кукаря, защото ние не се познавахме до момента, в който той не ми написа имейл с разрешение да се включи в инициативата. Аз съм го виждала няколко пъти, но не се познавахме. Звъннахме, говорихме над един час и видях, че той има много последователи. Тази помощ, която той ми оказа, е безценна. Държа да отбележа - в последните редове на всяко квадратче е моята благодарност към всички хора.
Елхичката на Кукаря
Кристи Петрова
