С лед абдикирането на Батенберг новият княз Фердинанд е най-горещият привърженик за обявяване независимостта, за да се титулува цар. Целият дипломатически апарат започва настойчиво да утвърждава идеята сред политическия елит на европейските столици. Действията им се направляват лично от Фердинанд.
На 1 август 1911 г. Фердинанд кани министрите, участвали в обявяването на независимостта, на гости в Ситняково, където почива със синовете си. На другия ден се изкачват с коне на връх Мусала. Тук министрите изненадват царя, като му подават манифест, художествено изписан на пергамент, вложен в богато украсена в национален стил сребърна кутия и го помолват да го подпише. За писалищна маса послужва един голям гранитен блок. След това и всички останали слагат подписа си. Кутията с манифеста и използваната писалка даряват на царя. Оригиналът на документа се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.
Министър-председателят Александър Малинов е основният автор на историческия текст на манифеста, с който княз Фердинанд обявява България за независимо царство в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново. По спомени на съвременници Малинов редактира и дописва финалния вариант на документа буквално на коляно в царския влак на път за старата столица.
Идеализъм
Историци и общественици често дават семейство Малинови като пример за споделен идеализъм. Докато Александър Малинов се бори за външнополитическата независимост и международното признание на държавата, съпругата му Юлия Малинова посвещава живота си на „вътрешната независимост“ – завоюването на граждански права, образование и равноправие за българските жени.
Юлия Малинова е родена през 1870 г. в Одеса.
Юлия Малинова
По произход е руска еврейка с холандска кръв. Следва зъболекарство в Париж и Германия. След завършване на университета по покана на проф. М. Драгомиров пристига в България. Почти веднага се омъжва за Александър Малинов. Ражда пет деца – три дъщери и двама синове. В духа на времето, в което живее, като дама от висшия политически ешелон се отдава на обществена дейност. Участва в списването на в. „Женски глас“.
В продължение на 25 години е член на Управителния съвет на Софийското женско образователно дружество, а от 1914 до 1924 г. е негов председател. След Първата световна война основава Съюз на сиропиталищата, ръководи и дружество „Милосърдие“. Но най-много сили и деятелност влага в издирването, проучването и пропагандирането на българската народна шевица. За ентусиазираните си последователки основава Комитет „Български накити“. Във връзка с 15-годишнината на Българския женски съюз през 1931 г. е провъзгласена за негова почетна председателка и е основан фонд „Юлия Малинова – подслон за жените“. През 1942 г., когато възниква въпросът за българските евреи, представителите на Райха в България и премиерът Богдан Филов са доста притеснени от факта, че Малинов, кръстникът на княгиня Мария Луиза, е женен за еврейка, а една от внучките на кръстника на престолонаследника княз Симеон – генерал Данаил Николаев – е омъжена за евреин. Юлия Малинова и Екатерина Каравелова посрещат 9 септември 1944 г.
Притиснати от промените, борейки се да се впишат в канавата на новите властници, бързо стават активни деятелки на Отечествения фронт. Каравелова забравя близкото си приятелство с Кобурга и двореца. Същото прави и Малинова. Тя загърбва паметните слова на съпруга си, казани на новогодишния бал в двореца на 31 декември 1907 г. Тогава Александър Малинов, лидер на демократите, вдига наздравица в чест на княза с думите: „След Вас, чрез Вас и винаги с Вас“. Тази фраза му донася премиерския пост.
Параход
Първоначалното име на кораба, на който се взема историческото решение да се обяви независимостта на България, е „Голубчик“.
Построен е за нуждите на Руското дружество за параходство и търговия през 1858 г. в Нюкасъл и е с водоизместимост 265 т, дължина 40 м, 75-силова парна машина „Компаунд“ и екипаж 28 души офицери и моряци. Корпусът е метален, а надстройката – от бор. Развива скорост до 15 км в час по течението и при пълен ход изразходва 500 кг въглища на час. В бункерите си поема гориво за 100 часа работа на котела. Имал две колела (дулапа) с диаметър 440 см и 16 дървени лопати.
Непосредствено преди Руско-турската война е военизиран, въоръжен с малокалибрени оръжия и включен в състава на Черноморския флот. На 3 юни 1880 г. „Голубчик“ е предаден на Българската дунавска флотилия и морска част със седалище Русе.
По време на Сръбско-българската война корабът извършва 45 двойни рейса от Русе до обсадената от вражеската армия Видинска крепост. Оръжието, боеприпасите и продоволствието се превозват под ураганен обстрел на сръбските батареи. Корабът има огромна заслуга сръбската армия да не завладее Северозападна България.
На 1 октомври 1886 г. за командир на „Голубчик“ е назначен Владимир Кисимов, първият български морски капитан.
На 23 декември същата година корабът поставя началото на българската товаро-пасажерска параходна линия между Силистра и Видин. Рейсовете се извършват при трудни зимни условия, когато навигацията по река Дунав е преустановена дори от опитните австрийски параходи. Линията се поддържа около два месеца.
През февруари 1887 г. „Голубчик“ взема участие в метежа, известен като Бунта на русофилите. Част от екипажа е изправен пред съд. На 10 май 1887 г. със заповед №199 на Военното ведомство е преименуван на „Крум“.
На 30 юли 1887 г., четвъртък, с австрийския параход „Ориент“ Фердинанд пристига, за да заеме трона на абдикиралия княз Батенберг. Във Видин го очаква „Крум“, но новият български владетел го гледа изпод вежди. Воден от фатализъм, той не желае да свързва съдбата си с кораб, участвал в свалянето на неговия предшественик. Фердинанд заявява, че поради „лошите възпоминания не ще да се вози и не ще да слезе на Русе, а иска да замине за Търново от Свищов“.
Маршрут
Налага се да му обяснят, че „Русчук е един от първите градове на България с многоброен гарнизон, където ще го очакват депутации от Варна, Балчик, Добрич, Разград, Провадия и др.“. Подчертава се още, че шосето „Русчук – Бяла – Търново е много по-добро за пътуване и по-безопасно“.
При този аргумент Фердинанд приема определения му маршрут.
Страхът от покушение от агенти на Русия и Германия го прави изключително предпазлив. От Морхег до Оршова, последното унгарско пристанище на Дунава (там се качва на „Ориент“), пътува във второкласен вагон на Ориент експреса, като по-голямата част от дългото пътуване прекарва заключен в тясното пространство на тоалетната, измъчван от лепкава жега…
Още на следващата година „Крум“ е изпратен на ремонт в Австрия и превърнат в красива, луксозно обзаведена княжеска яхта.
По време на Балканската война яхтата е мобилизирана. В началото на юли 1913 г. румънски войски преминават Дунава и стъпват на българска земя. Без да има сериозна опасност от пленяване, ген. Радко Димитриев нарежда корабите от Дунавската флотилия да бъдат потопени в устието на р. Янтра. Румънският флот контролира Дунава и пътят дотам е затворен. При това положение корабите „Крум“ и „Симеон Велики“, яхтата „Александър І“, катерите „Л. Каравелов“, „Ст. Караджа“ и „Борис“ са потопени в устието на р. Русенски Лом, близо до Флотската казарма.
Същата година е изваден и ремонтиран. През 1914 г. е предаден на русенското пристанищно управление, но скоро след това е бракуван поради износване.
Боян Драганов
