П роход към подземен град, населяван от митичната цивилизация - Атлантида, има в България. Това от край време тръбят уфолози и хора с паранормални способности у нас. Навремето Кубат Томов разказвал, че тракийският певец Орфей е имал вземан-даване с тази напреднала цивилизация, която се крие в град под Родопа планина. Именно с авангардните технологии там тракиецът е възкресил своята любима Евридика.
Но според атлантските закони, на девойката й е било забранено да напусне подземния град. Наред с това от атлантите Орфей бил получил знания за изработка на първите музикални инструменти, за т. нар. орфееви мистерии – вибрационно лечение чрез музика и слово. Всичко това било кодирано в митовете за основателя на музикалните изкуства-Орфей. Според една легенда след сватбения ден, змия ухапала крака на неговата невеста Евридика. Влечугото(вероятно пепелянка или котешка змия), вляло отровата си в крехкото й тяло. За да си я върне, тракиецът Орфей слязъл в подземния свят при Хадес (вероятно атлант). Според стари предания за тази цел той минал през пещерата Дяволското гърло в Родопите. Според други фантастични теории, пленяващи туристите, вход към атлантския град има и в Ягодинската пещера, община Девин и на други места.
Високи хора
Но не само в България, в митовете на много народи се говори за цивилизация от високи хора, които притежавали невероятни астрономически и архитектурни познания. Уфолози у нас твърдят, че има гробове, в които лежат скелети над 2 метра високи. Изключително ценни са свидетелствата на различни племенни култури. Техните митове и легенди пазят спомени за високи и красиви люде с руси коси, които слезли от небето или дошли откъм морето, океана с нещо подобно на хидроплани. Това се е случило след Потопа преди около 10 000 години. Има и още една група разкази, според които тези гигантски хора всъщност не са живели на митичен остров, както твърди древногръцкият философ Платон. Това е и причината все още от тях да не са намерени материални свидетелства.
Амазонка
Легенди за Вътрешната земя има в много народи. Петър Дънов също говори за нея и жителите й , наричайки я Агарта. Изключително прелюбопитно свидетелство тук дават последните оцелели представители на народа Макучи, които населявали земите на север от Амазонка. Те разказват, че техните деди до 1907 г. редовно посещавали една пещера. Влизали в галериийте й и вървели по строго отбелязан маршрут. Подземното пътешествие продължавало между 13 и 15 дни. А в края му стигали до една огромна каменна порта, която ги отвеждала „до другата страна на света". Там живеели "големите хора" високи между 2 и 3,5 метра. Според разказите на индианците, големите хора били много знаещи, можещи и добронамерени.
Вятър
Потомците на племето днес споделят, че силен вятър духал в тунела на пещерата пет дена навътре и пет дена навън. Когато той започвал да духа навътре, мъжете, на които било разрешено да влязат в подземията, започвали да слизат надолу по стълбата. Всяко стъпало от нея било високо около 82 см. Чак на третия ден стигали до края на стълбата. Брояли дните по усещането си за глад в стомаха и желанието за сън. Продължавали да вървят по коридор, осветен от големи като диня светлини. Вървели все по-бързо и по-бързо, а тялото им ставало все по-леко. Минавали през пет места, които били много ясно разграничени, на фона на огромните подземни кухини. В едната от тези зали имало четири светлини, които приличали на слънца. В този сектор на подземието растели дървета с плодове, които ставали за ядене, като орехи, манго, банани и други по-малки растения.
Според сравнителното описание, което индианците направили, тези площи имали около 10 кв км проходима повърхност, върху която виреела растителност. Другите области били недостъпни и опасни, там се намирали големи скали и врящи потоци. След като преминели през тези пет големи кухини, трябвало много да внимават и да се държат за стените, защото оттук тръгвало някакво силно течение , което ги дърпало към бездънен тунел.
Цикли
Мъжете много внимавали с циклите на подземните въздушни течения. В седмия или осмия ден от прехода те стигали до едно място, където всичко летяло. Вероятно това е била някаква точка в недрата, където особеностите на магнитното поле на планетата, създавали аномална зона без гравитация. Обикновено преминаването през мястото, където летели като астронавти, продължавало ден и половина. Те се държали за метални пръти, забити в скалите наоколо. След това продължавали да следват пътя, белязан от потоци с много студена вода. А когато стигнели до „светещите печелни пити“ те възвръщали част от теглото на телата си. От там започвал другият край на земята, където всичко било малко по-леко, слънцето било червено и винаги било ден, нямало нощ, както и звезди и луна. Мъжете оставали на това място няколко дни, наслаждавайки се на близките плажове. През това време те видимо започвали да се подмладяват. От гигантите получавали и много подаръци. Големи риби, чието месо не се разваляло до два, три месеца. Ябълки с размер на човешка глава, и грозде със зърна като човешки юмрук. Като допълнение на подмладяването си, те придобивали и много жизнена енергия.
Проходът забранен заради британци
Трагедията за всички макучи дошла през 1907 г. Трима британски изследователи пристигнали от името на кралица и търсели диаманти. Колонизаторите подмамили с щедри дарове един от посветените да им разкаже тайната на тунела. Трима англичани влезли в забраненият вход към пещерата и никога повече не се завърнали. Вместо тях, от дупката излезли гигантските хора, които завинаги им забранили достъпа до атлантското обиталище. Районът, където живеел народът Макучи, бил богат на диаманти, но беден на плодове и риба. След две години страдание и бедност, въпреки забраната, те решили да направят отчаян опит за нов контакт с подземния рай. Вървели няколко дни, но се оказало, че галерията водеща към стария и познат път била затрупана и непроходима. Още преди това да се случи високите хора пророкували със специални уреди, виждащи в бъдещето, че ще дойдат още колонизатори, които ще замърсят храната и водата им, а много от тях ще превърнат в роби. Сега последните останали от народа Макучи населяват планината Рорайма, на границата между три държави – Венецуела, Бразилия и Гвиана, в един от най-красивите райони на Южна Америка, заобиколена от Амазонската джунгла.
Любомир Старидолски
