Т рилърът „Понякога лъжа“ от Алис Фини (издание на „Сиела“) предлага сюжетни обрати, които отправят действието в изненадващи посоки.
Главната героиня е Амбър Рейнолдс. Тя е в кома, но има някакви проблясъци на съзнание. Не помни какво се е случило с нея, но знае, че не е било случайност. Сигурна е, че съпругът й вече не я обича и подозира, че той има нещо общо със случилото се. На всичкото отгоре Амбър знае, че понякога лъже. В този пъзел се развива един шеметен трилър с обрати и изненади.
Ужасена и затворена в собственото си тяло, Амбър се опитва да сглоби спомените си от последната седмица. Тя не може да помръдне или да отвори очите си, но чува всички разговори около нея - нещо, което близките й не подозират. Когато в уравнението заедно с подозрителния й съпруг влизат сестра й, която крие опасна тайна, и бившото й гадже, което изглежда все още не може да я преживее, Амбър осъзнава, че някой от тях лъже и че животът й е в голяма опасност.
Смело увличайки читателите в напрегната въртележка от спомени, „Понякога лъжа“ прескача между парализираното настояще на Амбър, седмиците преди инцидента и поредица от детски дневници, написани преди повече от двадесет години. И задава въпроса: превръща ли се лъжата в истина, ако действително вярваш в нея?
Алис Фини изгражда своите сложни и интригуващи персонажи с дълбок психологизъм и никога не оставя читателите да им се доверят напълно.
А критиката отсича: „Понякога лъжа“ е пристрастяващ и на моменти мрачен и клаустрофобичен трилър, който запраща в най-тъмните кътчета на човешкото сърце. И точно когато си мислите, че сте разгадали поредната лъжа - зад нея се крие следващата“.
„Понякога лъжа“ е дебютният роман на Алис Фини, превърнал се в международна сензация и светкавичен бестселър на „Ню Йорк Таймс“. Британската авторка изгражда дързък и провокативен разказ, който се движи на ръба между истината и лъжата, а главозамайващият му финал ще изненада и почитателите на жанра.
Очаква се „Понякога лъжа“ да се появи и като сериал, продуциран от Елън Дедженеръс и с участието на Сара Мишел Гелар. У нас Алис Фини я знаем със следващия й роман, пак психологически трилър - „Камък, ножица, хартия“. Британците пък я наричат „кралицата на сюжетните обрати“. И явно има защо.
Казвам се Амбър Рейнолдс. Има три неща, които трябва да знаете за мен:
1. Намирам се в кома.
2. Съпругът ми вече не ме обича.
3. Понякога лъжа.
Сега
26 декември 2016
Винаги съм обичала мига между съня и будността - това свободно падане, тези няколко безценни секунди в полусъзнание, преди да отвориш очи. Тогава вярваш, че сънищата ти са може би твоята действителност. Миг на огромно удоволствие или болка, преди сетивата ти да се заредят и да ти съобщят кой си, къде се намираш и какъв си. Засега, само за още секунда, се наслаждавам на предизвиканата от самата мен илюзия, която ми позволява да си въобразя, че мога да съм всяка, мога да съм навсякъде, мога да съм обичана.
Усещам светлината зад миглите си и вниманието ми се насочва към платинената халка на ръката ми. Струва ми се по-масивна, отколкото преди, сякаш ми тежи. Над тялото ми е сложен чаршаф, миризмата му е непозната и аз се питам дали не съм в хотел. Всеки спомен от съня ми се разсейва. Опитвам се да издържа, да бъда някоя друга на място, на което не съм, но не мога. Аз съм само себе си и се намирам тук, където вече знам, че не желая да бъда. Ръцете и краката ме болят. Толкова съм уморена, че не искам да отворя очи… а после си спомням, че не мога. Залива ме паника и се разпростира в тялото ми като вълна от леденостуден въздух. Не помня нито къде съм, нито как съм се озовала тук, но знам коя съм. „Казвам се Амбър Рейнолдс, на трийсет и пет години съм, омъжена съм за Пол.“ Повтарям тези три неща наум, вкопчвам се в тях така, сякаш могат да ме спасят, но осъзнавам, че част от историята е загубена, че последните страници са откъснати. Когато спомените придобиват цялата завършеност, която успявам да им придам, ги заравям, докато утихват в главата ми дотолкова, че да ми позволят да мисля, да чувствам, да се опитам да придам логика на всичко случващо се. Един от тях отказва да ми съдейства, мъчи се да изплува на повърхността, но аз не искам да му повярвам.
В съзнанието ми си пробива път шумът на някаква машина, открадва последните ми късчета надежда и ми отнема всичко - всичко освен нежеланото знание, че съм в болница. Мястото е толкова стерилизирано, че чак вони. Започва да ми се повдига. Мразя болниците. Те са дом на смъртта и съжаленията, появили се не когато и където трябва. Никога не бих избрала да посетя някоя болница, камо ли да остана там.
Тук преди имаше хора, непознати. Сега си спомням. Използваха дума, която предпочетох да не чуя. Спомням си суетене, високи гласове и страх. Не само аз бях уплашена. Опитвам се да си спомня нещо повече, но не успявам. Случило се е нещо много лошо, но не помня какво или кога.
