Звездата на българския кикбокс Симеон Наковски гостува в подкаста „МачКаст“. В откровения разговор той сподели детайли за историческия триумф и спечелването на световната титла на WKN пред родна публика в София, като направи паралел и с предишния си голям успех — европейския пояс, завоюван с брутален нокаут в Мадрид. Голямата тема в епизода обаче бе личната трансформация на боеца. Наковски разказа как раждането на сина му Даниел е променило изцяло неговия свят, вдъхвайки му непозната досега зрялост, смисъл и устрем. За първи път в кариерата си той се би като баща, което го е направило по-концентриран от всякога на ринга. Шампионът изрази и огромната си любов към Левски. Като верен привърженик на „сините“, той сподели, че подкрепата на левскарската общност му дава изключителна сила.
-Симо, постигна грандиозен успех като спечели световната титла на WKN (World Kickboxing Nations) в категория супер-перо (до 62,5 кг). Преди мача си пожела да победиш с нокаут, така и стана.
- (смее се) Да, да, да. Аз по принцип гледам, като кажа нещо, да си държа на думата. Аз затова казах, че ще покажа какво мога. И мисля, че точно това стана.
-Имаш още белези по лицето.
-Да, но това са нормални неща.
-Преди да започнем разговора те питах точно какъв е твоят рекорд.
- 19 победи, от които 10 с нокаут.
- Добре, кажи сега — как успяваш така да намериш противниците си, че да ги свалиш?
- Ами, как успявам да ги намеря... Честно, аз не знам. Даже някой път някой казва: „Ще удариш ли пак черния дроб? Ще удариш ли пак...“. Аз по принцип не излизам с нагласата, че ще ударя черния дроб, че ще ударя примерно брадата, че ще ударя тялото. Аз съм на принципа — излизам подготвен и вече, където ударя. Защото знам, че удрям доста тежко.
- Чисто психологически как се настройваш да излезеш на сцената пред една пълна зала? Шумно е, всеки вика, всеки дава акъл.
- Ами, чисто психологически... Напоследък, последните две години, съм доста освободен психологически. Аз няма какво да говоря. Мисля, че показах горе-долу как се правят нещата. Сега просто излизам с идеята да се сбия и, както си казах, да се забавлявам. И като излизам с тази нагласа, нещата си вървят без напрежение.
-Тази вечер беше по-емоционална за теб, защото и твоето семейство беше там. Твоето момиче и твоето малко момченце на две години и половина, Дани, накрая излязоха при теб. Как се чувстваш, знаейки, че те гледат, че са там, че се притесняват?
- Това е моята най-голяма подкрепа. Те са били с мен, когато преминах и през доста труден период в кариерата. Въпреки това останаха. Надъхваха ме, мотивираха ме да се изправя, да продължа. Беше ми една идея по-напрегнато, защото не знаех къде са в публиката, дали всичко е наред. Макар че имаше приятели, които ги наблюдаваха и гледаха всичко да е окей. Една идея ми беше напрегнато. Иначе емоцията, която изпитах, като качих малкия на ринга... Това е емоция, която, не знам, може би човек трябва да я усети, да я изпита, за да я обясни. Аз не мога да я обясня.
- А спомняш ли си какво ти казаха? Какво е първото, което ти казаха?
- Че се гордеят с мен. Че се гордеят с мен, че го заслужавам и че съм най-добрият. Което вече и аз знам, че е така.
- Спомена, че преди това си бил на лагер и си участвал в SENSHI. Кажи там какво се случи. Това беше първото ти участие в тази серия събития?
- Да. Първо, много съм щастлив, че имах възможност да направя дебют там. Това е организация — казвал съм го вече доста пъти, на доста различни места — която за мен наистина е на световно ниво. Просто всичко е изпипано. Няма за какво да се хванеш, което да не е окей — като отношение, като абсолютно всичко. Абсолютно всичко. Радвам се, че дебютирах там. Направих доста хубава среща с доста класен противник. И се надявам, че пътят ми там сега започна.
- Да, стискаме ти палци. Но казваш, че до края на годината ще си вземеш малко почивка?
- Да. До края на годината искам да почина. Предстои ми сега техен лагер. Ще бъда на техен лагер, което също ме държи да тренирам, да стоя във форма. Искам там да оставя добри впечатления. Но до края на годината със сигурност искам малко да обърна внимание на семейството, да си подредя някои мои неща. И после вече догодина...
- Тази година започна ударно, но ще те върна месец май. Ще те върна в Мадрид. Да ни разкажеш там какво стана, защото там ти придоби една европейска титла, която сигурна съм мнозина желаят да притежават. Представи не само себе си, ти представи България на картата на бойните спортове.
- Да. Участвах в Hit Fight Game в Мадрид на 9 май, когато беше битката. Там също се представих доста добре. Успях още в първия рунд да нокаутирам противника.
- И това е световна и европейска титла в една година.
- Ами, това е най-хубавото, за което може да мечтае един човек. Затова казвам, че до края на годината искам да си почина. Тази година няма какво повече да гоня — световна, европейска титла, победа в SENSHI... Да взема малко въздух, както се казва, да огладнея за бой. И вече догодина, още в началото, ще се разбере какво ще е следващото предизвикателство.
- Още в първоначалния ни разговор ти казах, че има много млади момчета, които със сигурност следят твоите изяви. Искат един ден да постигнат това, което ти постигаш и ще продължаваш да постигаш. Кажи какъв беше твоят път. Започнал си да се занимаваш с бойни спортове на 15 години.
- На 15 години за първи път играх. Даже сега, след 10-15 дни, стават точно 20 години от първото ми състезание.
- Значи имаме юбилей.
- Да. На 14 години започнах да тренирам и не съжалявам.
- Спортът много ти е дал.
- Поне на мен ми е дал всичко. Всичките приятелства, всичките контакти — всичко е благодарение на спорта. Изградил ме е като човек. Опази ме от лошите неща, за което съм най-благодарен. Защото, ако не беше спортът — знаеш... Така че това е за мен най-голямото нещо. И е хубаво всяко дете, дори да не е професионален състезател, да спортува, да се движи. Това мога да посъветвам тях и родителите им.
- Какво те привлече в кикбокса? Фактът, че използваш и краката, защото при бокса не участват по този начин?
- Ами, на мен като цяло кикбоксът не ми харесва чак толкова много. В смисъл — боксът повече ми харесва. И на тренировки, и на мачове главно разчитам на ръцете. Но така се стекоха нещата, че станах професионален състезател по кикбокс, въпреки че не се кефя много на краката. Ръцете така са ми по... Иначе бокс съм играл в Плевен при Александър Владимиров. Той също много ми помогна да си изградя този файтърски стил. Но, пак казвам, с течение на времето така се стекоха нещата, че си останах в кикбокса. И това е.
- На теб какво ти е отнел спортът? Знаем, че всички спортисти с графиците, които имат, с ежедневните тренировки, губят някаква друга част от социалния живот в даден момент.
- Честно да ти кажа, не мога да кажа, че ми е отнел нещо. Много ми е дал спортът. Пак ти казвам — много ми е дал. Дал ми е всичко, което имам, благодарение на спорта. И най-вече дисциплината, характера, психиката — това, което парите не могат да купят. Това се изгражда само по определен път, по който минаваш. Така че аз не мога да кажа, че спортът ми е взел нещо. И по дискотеки съм ходил, и по кафета съм ходил, и по ресторанти съм ходил. В смисъл, така си правиш нещата, че намираш време за всичко. Аз не тренирам 12 часа. Аз тренирам примерно сутрин два часа и вечер два часа. През другото време и на кафе мога да отида, и на ресторант, и на разходка в центъра, и където искам. Така че не мога да кажа, че спортът ми е взел нещо.
- А бащинството как те промени?
- Това вече ме направи съвсем различен човек. Защото преди да се роди малкият, аз си бях малко по-такъв... Не мога да кажа безотговорен, но малко по-така — човек на живота, както се казва. В смисъл, когато имах мач — здраво, фокусиран, а през другото време... по живота. Ми да, през другото време — човек си. Излизаш си, обикаляш. Но откакто се появи малкият... Дори и до ден днешен си говоря така с приятели — не съм вярвал, че нещо може да ме промени по този начин. Преди всеки, като ми обясняваше: „Виж, като имаш дете какво е, как е...“, си виках: „Какво да е?“. Но това наистина ме направи... Показа ми наистина важните неща в живота. И кое е истинско, и кое не.
- На какво искаш да научиш Дани?
- Искам да го науча на първо място да е мъжкар. Да държи на приятелите си, на семейството, да помага на по-слабите. И да не се страхува от нищо. Наистина от нищо да не се страхува. На това искам да го науча — да е мъж. Като каже нещо, да си държи винаги на думата.
- Другата ти голяма страст е футболът. Спомена, че един месец си се пробвал. Но още тогава ли беше фен на Левски, или впоследствие стана такъв?
- Аз от дете си симпатизирам на Левски. И вече тук, като дойдох в София, се запознах с приятели и почнах да ходя по мачове. И така станахме наистина като едно семейство. И е много готино. Идват, подкрепят ме по моите битки. Всеки помага на другия с каквото може. И това е.
- Какво е Левски за теб?
- Левски е нещо много повече от футбол. Левски е голямо нещо. Велико нещо. Някой като ми каже: „Как можеш да ходиш по тия мачове, да стоиш, да викаш, да крещиш? Как може?“. Той трябва да го усеща отвътре, за да е там. Няма как да му го обясня. Даже не се опитвам да го обяснявам на хората. Викам: „Ходя си там“. Просто не ми се занимава да... Каквото и да му обясня, за него е нещо ненормално. Така че излишни приказки да си говорим.
- И на финала на нашия разговор — Левски ще стане ли шампион тази година?
- Левски оттук нататък всяка година ще бъде шампион, не само тази година. Това е моето мнение.
ЕКАТЕРИНА ТОМОВА
