Д -Р ГЕОРГИ КЕСОВ
Всяка година през октомври започва едно и също. Появяват се розови панделки. Появяват се правилните думи. Появяват се кампании, интервюта, добри намерения, снимки и обещания. И всяка година аз си задавам един и същи въпрос: след като месецът свърши, какво реално остава за жените?
Казвам го не като страничен наблюдател, а като човек, който от години работи с тези пациентки, оперира ги, проследява ги и вижда какво прави закъснението. Като дългогодишен началник на отделение по хирургия на гърдата във ВМА, а днес и в практиката ми в „Сердикамед“, след завръщането ми от чужбина, съм виждал твърде много жени, които можеха да стигнат до диагнозата по-рано. Виждал съм твърде много случаи, в които медицината е имала инструмент, но системата не го е използвала навреме. И точно затова ми е трудно да говоря спокойно по тази тема. Защото когато става дума за рак на гърдата, закъснението е административен дефект и винаги е една разбита съдба.
Ненормално
Не е нормално през 2026 година в България диагнозата рак на гърдата все още толкова често да се поставя късно. Не е нормално на много места да се чака туморът да стане очевиден, осезаем, груб, видим с просто око, за да бъде взет насериозно. Не е нормално все още да се разчита на белези като хлътване на зърното, набръчкване на кожата над тумора, ясно палпираща се плътна формация, която известно време дори се „наблюдава“. Това не е модерна медицина. Това са навици, останали от време, което отдавна е отминало.
Ще го кажа съвсем директно: когато чакаме хлътнало зърно, когато чакаме кожата да се набръчка, когато чакаме туморът да стане твърд и безспорен, ние вече сме закъснели. Това са динозаври от една стара епоха в медицината. И ако продължаваме да мислим така, ще продължаваме да диагностицираме късно.
Пропаст
Точно тук е голямата пропаст между България и държавите, които наистина са разбрали какво означава борба с рака на гърдата. Съвременната медицина не чака ракът да стане видим. Тя го търси активно, организирано и умно, преди да е станал клинично явен. Тя използва не само класически подходи, а генетика, епигенетика, молекулярно профилиране, риск-стратификация и различни образни методи според конкретния риск. Точно затова България няма нужда от поредната едномесечна кампания. България има нужда от държавна отговорност и от модерна генетично и епигенетично ориентирана система за ранна диагностика на рака на гърдата.
Да спрем да гледаме на всички жени като на еднакво рискова група. Те не са. И това отдавна е известно на съвременната наука. Има жени с фамилна обремененост. Има жени с наследствен риск. Има жени, при които генетичните и епигенетичните данни ясно показват нужда от по-ранен, по-чест и по-прецизен контрол. Не може жена с висок риск и жена със стандартен популационен риск да се движат по един и същи ленив и остарял алгоритъм. Това е медицински неправилно и организационно безотговорно. И можем да го променим, имаме учените, имаме световния опит и възможността.
Генетика
Точно затова отдавна настоявам, че трябва да се мисли за генетично и епигенетично ориентирана скринингова система, която да определя риска и според него да насочва пациентката към правилния диагностичен път. Не към еднакъв път за всички, а към правилния път за конкретната жена.
И тук е важно да се каже нещо, което у нас все още твърде често се подминава. Ранната диагностика не означава просто формално да кажем „правим мамография“ и да приключим темата. Мамографията е важна. Тя е основен инструмент. Но не е достатъчна за всяка пациентка и във всяка ситуация. Има жени с плътни гърди. Има по-млади пациентки. Има високорискови случаи. Има съмнителни находки, при които един метод не стига. Именно затова модерната ранна диагностика трябва да включва не само мамография, но и ехография, а при рисковите случаи и ядрено-магнитен резонанс. Така се работи в системи, които искат да откриват рака навреме, а не да го догонват, когато вече е напреднал.
Още по-важно е да кажа ясно и друго: При неясни случаи биопсията е незаменима. През годините съм виждал твърде много ситуации, в които се губи безценно време в наблюдение, в повторно изчакване, в успокоения, че „може би не е нещо сериозно“. Тази логика е опасна. Когато има съмнителна находка, когато образната картина не е достатъчно ясна, когато има разминаване между клиничното усещане и образното изследване, биопсията трябва да дойде навреме. Не когато вече всичко е станало видимо и късно. Навреме.
.
Хирургия
Държавната липса на отговорност важи и за хирургията. Хирургията на гърдата днес е тясно зависима от биологичното поведение на тумора. Това означава, че тя вече не е грубо механично действие от типа „има тумор, махаме го“. При правилно проведени консултации, навременни изследвания, добра биопсична диагностика и координирано лечебно мислене много жени могат да преминат през по-щадящи операции, с по-добър функционален и естетичен резултат. Това е част от съвременното достойно лечение. Но за да бъде възможно, трябва да има система, която да мисли предварително, а не постфактум.
Проблемът е, че в България все още няма достатъчно единен, последователен и модерен протокол за оперативно поведение при всеки специфичен случай. А ракът на гърдата не е еднакъв. Не може да има еднотипно мислене за различни тумори, различна биология, различни възрасти, различни рискове и различни клинични ситуации. Именно затова липсата на координация и стандарти не е абстрактен проблем. Тя се отразява пряко върху жената.
И тук стигаме до другата голяма истина, която обществото добре знае, но някак си не иска да изрече на глас: в България шансът за ранна диагноза често зависи от мястото, на което живееш. В София има условия за по-модерна диагностика и по-добра координация. Но това не е държавна политика. Това е ограничена възможност. В много държавни болници и в провинцията съвременната идея за генетично и епигенетично ориентиран скрининг, комбиниран с ехография, ядрено-магнитен резонанс при рисковите случаи и навременна биопсия, е изключено от всекидневната практика. Това означава, че жените не са поставени в равни условия. Това е недопустимо.
Не ни трябва поредната временна акция. Не ни трябват още розови жестове без последствие. Не ни трябва успокоението, че „нещо все пак се прави“. Трябва ни национална система. Трябва ни модерна, генетично и епигенетично ориентирана скринингова програма. Трябва ни използване на мамография, ехография и ядрено-магнитен резонанс според конкретния риск. Трябва ни навременна биопсия при всеки неясен случай. Трябва ни по-щадяща, биологично ориентирана хирургия по ясни стандарти. Трябва ни еднакъв шанс за жената в София и за жената в провинцията. И най-вече – трябва ни държава, която най-после да поеме отговорност. Казвам го като лекар, който е посветил голяма част от професионалния си път на хирургията на гърдата: виждал съм твърде много закъснели диагнози, за да се примиря повече с това. Розовите панделки не лекуват. Навременната диагноза лекува.
Биопсията не е
излишна тревога
Биопсията не е излишна тревога. Тя е начинът да разберем истината. Тя е моментът, в който предположението свършва и започва диагнозата. Именно тя дава не само отговор на въпроса има ли рак, но и какъв е той. А това е решаващо, защото днес лечението на рака на гърдата не се определя само от размера на тумора. То се определя от неговата биология.
Това е нещо, което и обществото, и част от системата все още не разбират достатъчно. Ракът на гърдата не е една и съща болест при всички жени. Хормоналният статус, HER2 статусът, пролиферативният индекс, молекулярните характеристики и общото биологично поведение на тумора определят какъв трябва да бъде лечебният подход. Определят дали има нужда от конкретен тип системна терапия, какъв е шансът отговорът към лечението да бъде по-добър, как следва да бъде планирана операцията и как ще се проследява пациентката.
Именно поради това генетичните и молекулярните изследвания не са важни само преди поставянето на диагнозата, когато се определя рискът. Те са важни и след диагнозата, защото могат да насочат към по-подходящ профил за лечение, включително за химиотерапевтичен подход и за проследяване. В немалко случаи именно тези изследвания могат да обърнат лечебния процес в много по-благоприятна посока.
Срамната статистика
По данни на Eurostat за 2024 г. делът на жените на възраст 50–69 години, преминали скрининг за рак на гърдата в предходните две години, е 82,1% в Дания, 82,0% в Швеция, 81,6% във Финландия, 77,8% в Словения и 71,2% в Ирландия. Това са държави, в които системата не чака жената сама да стигне до диагноза. Системата търси жената навреме.
За България най-често цитираната европейска стойност е около 20% обхват на скрининг за рак на гърдата, като тя е базирана на данни от 2019 г., използвани в европейския Cancer Performance Tracker. Това означава, че България е не просто под средното за ЕС, а е в групата на страните с най-нисък реален обхват. Още по-тревожно е, че страната няма популационно базирана национална програма за скрининг, което обяснява ниското участие и големите различия в достъпа до скрининг в различните географски групи жени.
Средното ниво за ЕС е около 54%, което означава, че България е приблизително два и половина пъти под европейското средно ниво и многократно зад водещите държави в Северна и Западна Европа. Това не е просто статистика. Това е срамната разлика в шанса за ранна диагноза.
