Утре един от най-добрите български треньори от края на 20-и и началото на 21-и век – Стефан Грозданов, навършва 80 години. Това бе поводът да го потърсим за интервю. В него преминахме през всички по-важни моменти от неговата кариера, като играч и треньор, като и в двете роли е имало доста интересни моменти, за които той се върна в спомените си и разказа пред нас. Ето какво ни каза той в навечерието на юбилея си.
- Господин Грозданов, как сте в навечерието на 80-я рожден ден и с какво се занимавате?
- Благодаря, добре съм. Интересът ми към футбола не спира. Гледам почти всички мачове, анализирам си ги за себе си. Поставям се на мястото на треньорите, мисля си какво бих направил аз в някоя от ситуациите, в които изпадат те. Така че футболът си ми остана най-любимото нещо и не се откъсвам от него.
- Ще стигнем и до наши дни, но кажете ни първо как започна всичко. Как решихте да станете футболист?
- Мястото, на което съм е роден го дели една улица от „Герена“. Помня като бях дете как се строеше стадионът. Още преди това с децата от квартала играех много футбол. Там където сега е стадионът имаше зеленчукова градина. С мои връстници често опитвахме да отмъкнем по някоя диня. Районът беше левскарски и всички бяхме от Левски. Родителите ми не ме спираха да тренирам футбол, защото дълго време и не знаеха. Учех в 44-о училище, което после го направиха интернат. От него излязоха през годините много футболисти на Левски. С децата на Левски през 1960 година станахме шампиони. Треньор ми беше бившият играч на клуба от края на 40-те и началото на 50-те Драго Георгиев. В отбора, в който аз играех, впоследствие добра кариера при мъжете направиха Янко Кирилов и вратарят Георги Каменски. Спомням си, че финала със Септември го играхме на осветление на стадион „Васил Левски“. Мисля, че Септември ни биха 1:0, но доколкото си спомням им откриха нередовен състезател. Преиграхме мача, пак на „Васил Левски“ и този път ние победихме. Тогава още не бях станал защитник, а играех халф.
- След това как стана така, че се озовахте в Спартак Сф?
- Техникумът по графика, в който учех, смени адреса си. Преместиха го на улица „Московска“. По онова време беше така – трябва да играеш в отбора, който развива дейност в района, в който учиш. Така отидох в Спартак. Там при мъжете започнах като ляв бек и останах до обединението с Левски през 1969-а. Треньори ми бяха Любомир Ангелов-Старото и Васил Спасов-Валяка. А по-късно в Етър станах централен защитник. В Спартак Сф имаше много големи футболисти, все национали – Добромир Жечев, Иван Стоянов-Типеца, Георги Цветков-Цупето, Иван Димитров-един големите централни защитници за онова време, който дойде от Локо Сф. А също и Стоян Китов, Милко Гайдарски-Пилето. От ЦСКА пък дойдоха Иван Ранков, вратарят Георги Найденов и Пантелей Димитров. Както виждате голям отбор бяхме. През 1966-а дори разгромихме ЦСКА с 5:1. А през 1968-а спечелихме Купата на страната с победа над Берое. Играх във всички мачове без финала, защото малко преди него се контузих.
- Как се развиха събитията след обединението с Левски? Имаше ли как да oблечете синята фланелка?
- Реално нямаше как. Много големи защитници имаше тогава. Когато се обединиха Левски и Спартак, се събраха накуп 45 футболисти и трябваше половината да се отсеят. От защитниците имаше имена като Добромир Жечев, Кирил Ивков, Стефан Аладжов, Иван Вуцов, Милко Гайдарски. Точно тогава ме поканиха от Етър. Имаха силен отбор и се готвеха да влизат за първи път в историята си в „А“ група. Отидох да помогна и успяхме. Освен мен, в Търново отидоха и други играчи от София – Любен Тасев от Славия, Димитър Цеков от Локо Сф, малко след това и Стоян Коцев-Кано. Треньор ни беше друга легенда на Левски от края на 40-те и началото на 50-те – Йордан Томов-Коми. След това големите успехи постигнахме с Апостол Чачевски. Тогава се засякохме и с Георги Василев-Гочето, който мисля, че пристигна от Дупница, а учехме и заедно История във Великотърновския университет.
- Помните ли последният гол на Гунди? Той пада именно в мач Етър-Левски на 13 юни 1971-а на стадион „Ивайло“...
- Да. Аз играх в този мач. Централна двойка защитници в Етър бяхме аз и Стефан Чакъров, който впоследствие беше един от известните ни футболни съдии. Аз бях либеро, а Чакъров стопер. Имало е и случаи, в които се разменяхме. Мачът свърши 1:1. Левски поведе с гол на Гунди с глава. В ситуацията и аз, и Чакъров скочихме, но Аспарухов ни надскочи и двамата сигурно с половин метър. А аз имах добър отскок. Чакъров също. Но Гунди беше невероятен, особено при играта с глава. При него имаше и нещо, което не съм го виждал в други играчи. Останалите, когато играеха с глава, си затваряха очите. Той умееше да отиграва без да мига и до последно следеше топката с поглед и си избираше в кой ъгъл да я насочи.
- Той ли е най-големият играч, срещу когото сте играл? И Как гледате на сравненията между него и Стоичков? Вие сте футболен човек и специалист и сте имал възможност да наблюдавате и двамата...
- На въпроса той ли е най-големият, срещу който съм играл – категорично да. В мачовете между Етър и Интер за Купата на УЕФА съм излизал срещу Роберто Бонинсеня, който през 1970-а играл финал на световното първенство, но той не беше по-добър от Гунди. Бонинсеня се ръгаше много, използваше и лакти. Гунди беше и прекрасен човек, държеше се много добре с всички. А за сравненията със Стоичков мога да кажа, че е трудно да се правят такива. Говорим за съвсем различни времена и различни поколения. Никой не може със сигурност да каже, какво би станало ако Гунди имаше възможност да излезе в чужбина. Аз мисля, че можеше да направи кариера като тази на Стоичков. Но за съжаление нямаше как да излезе.
- Споменахте за мачовете между Етър и Интер. Какво си спомняте от тях?
- Първо трябва да ви кажа, че в онези години българските отбори не отстъпвахме много на тези от големите първенства. Просто от тогава те се развиха много, а ние имахме дълги периоди, в които стояхме на едно място. Аз със Спартак Сф играх за Балканската купа срещу гръцки и турски отбори, които по онова време ги биехме с лекота и не ни бяха никакъв проблем. Срещу Интер във Велико Търново бяхме напълно равностойни, даже имахме и шансове да спечелим, но завършихме 0:0. А за втория мач мога да ви кажа, че по онова време футболистите използвахме тези пътувания, за да видим друг свят. Мачът ни беше на втори план, искахме да видим как изглежда другият свят, до който нямахме достъп и информация.
- Как приключи състезателната ви кариера?
- След като завърших университета, бях решил да се отказвам. Стоян Коцев-Кано обаче беше треньор на Балкан Ботевград в Южната „Б“ група и ме помоли да дойда и да му помогна. Не можах да му откажа. Там обаче в един момент счупих крак и приключих.
- Кога решихте да ставате треньор?
- Трябваше нещо да работя. Пратиха ме в един музей в Берковица, но това не беше моето. Исках да съм си във футбола. Шефът на школата на Левски – Мишо Георгиев ме покани. Поех отбора с момчета, които бяха родени през 1969-а и 1970-а година. Помня, че Димитър Попов аз го направих вратар. Беше нападател, но впоследствие стана добър вратар. На Георги Славчев също му бях треньор, както и на братът на Бoби Михайлoв – Руслан. Не изкарах докрай с този отбор. Мисля, че Кирил Ивков ме наследи, а аз заминах за Кипър. Омония нямаха още школа, но искаха да си направят и се обърнаха към мен, за да им помогна. Впоследствие станах шеф на школата им и водех втория отбор.
- Как преминаха първите ви периоди като старши треньор на мъжки отбори в България – в Бдин Видин и Хебър?
- Във Видин най-забележителното беше, че помогнах за преминаването на Даниел Боримиров в Левски. Бях му треньор там и го препоръчах. Послушаха ме и мисля, че не сбъркаха. Имаше невероятен отскок и бележеше много голове с глава. В последствие знаете колко много помогна на Левски, какъв футболист беше, а изкара и над 8 години в Първа Бундеслига. Във Видин бях треньор и на Пламен Пасков, който също после премина в Левски, но на него не му провървя. Двамата с Боримиров учеха в Монтана. След промените клубовете спряха да са държавни. В Хебър имахме италиански шеф (б.а. - Джанфранко Рицарди). Влязохме в „А“ група, но в един момент парите свършиха и беше ясно, че ще изпаднем. Аз водех отбора само в няколко мача през есента.
- Стигаме до един от върховете ви в кариерата през 1997-а, когато поехте Левски?
- Времената бяха много тежки за клуба тогава. Може би затова ме и поканиха. Отборът не беше готов за големи неща в онзи период. Имаше и голяма конкуренция най-вече в лицето на Ловеч с всички добри и лоши неща, които се правеха там. Това, от което съм най-доволен е, че тогава в клуба се взеха много добри млади футболисти. Почти целият младежки национален отбор играеше в Левски. Взехме Георги Иванов-Гонзо от Локомотив Пд, Александър Александров-Кривия и Асен Николов-Бебето от Марица. Като прибавим и други млади играчи като Димитър Иванков и Елин Топузаков, разбирате за какъв отбор става дума. В следващите години си спомняте какви фигури станаха всички тези момчета в Левски.
ЗДРАВКО ГЮРОВ
Цялото интервю четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
