У ви, някой трябва да си отиде, за да бъде оценен по достойнство. Явно такава е човешката природата, особено на Балканите. Приживе Бoрислав Михайлoв изпита на гърба си тази горчива истина. Беше само на 22 години, когато партийните началници от времето на зрелия социализъм го изхвърлиха доживот от футбола след финала за Купата през 1985 г. Пратиха го да работи в елдепото в „Подуяне“ с възпитателна цел. За щастие, здравият разум скоро надделя и няколко месеца по-късно му възстановиха правата.
Бoби притежаваше най-важното качество за един вратар, стабилност. Много рядко допускаше фатални грешки, особено в националния отбор. За човек с над 100 мача за България, това е безценно. Стилът му бе изчистен от излишни ефекти и затова твърдяха, че не правил големи мачове, което си би върховна глупост. Веднъж дори се стига до обидната сцена феновете на родния му клуб да го замерят със снежни топки. Ако това се бе случило с някой от съвременната генерация, щеше да ореве социалните мрежи, но той стисна зъби и отиде в Португалия. За щастие, режимът вече се бе поразхлабил и трансфери на Запад се правеха значително по-лесно.
Всъщност, когато отиде в чужбина изглеждаше сякаш, че пикът в кариерата му е преминал, но той тепърва предстоеше. Нали знаете изтърканото клише за вратарите и виното. Както много други баналности и в тази има много истина.
Най-трудният мач на Михайлoв обаче започна през октомври 2005 г., когато бе избран за президент на БФC. Ясно, е че във футбола оценяват по резултата, но дори и така, Бoби бе съден прекалено сурово, и сега преди да е поел последния по последния си път заслужава да си кажем истината.
Целият текст четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
