„Защо винаги аз?“ – три думи, които се превърнаха в символ на една от най-противоречивите фигури в съвременния футбол. Изминаха точно 15 години от знаменитото празнуване на Марио Балотели в дербито между Манчестър Сити и Манчестър Юнайтед, когато италианецът показа тениска с този надпис след попадението си при историческата победа с 6:1 на „Олд Трафорд“. Само няколко дни по-рано пожарникари трябваше да гасят пожар в дома му, причинен от запалени фойерверки в банята. Подобни истории съпътстваха цялата кариера на Супер Марио, който притежаваше изключителен талант, но така и не успя да го разгърне напълно. Днес, на 36 години, Балотели продължава да играе футбол, но далеч от големите европейски стадиони. Нападателят защитава цветовете на Ал Итифак във втората дивизия на Обединените арабски емирства, където дели съблекалня със своя биологичен брат Енок Баруа. Кариерата му премина през 13 клуба в шест държави, донесе му трофеи, слава и безброй скандали, но остави и един неизбежен въпрос – какво можеше да постигне Балотели, ако беше използвал целия си потенциал?
Пътят на италианеца към големия футбол започва далеч от бляскавите академии на европейските грандове. Още като тийнейджър той играе за третодивизионния Лумецане, недалеч от семейния си дом в Кончезио. Следва пробен период в Барселона, който обаче не завършва с договор, а през 2006 година талантът му привлича вниманието на Интер. Именно на „Сан Сиро“ Балотели среща човека, който впоследствие ще има най-голямо влияние върху неговата кариера – Роберто Манчини. Отношенията между двамата често са сравнявани с тези между баща и син. Под ръководството на италианския специалист младият нападател започва да разкрива огромните си възможности. Само на 17 години той помага на Интер да спечели титлата в Серия А през сезон 2007/08 и да достигне до финала за Купата на Италия. Особено впечатляващо е представянето му срещу Ювентус, когато отбелязва два гола и класира „нерадзурите“ за полуфиналите. Изглежда, че пред него се открива пътят към световната слава, но всичко започва да се променя с пристигането на Жозе Моуриньо.
Португалецът поема Интер през лятото на 2008 година и отношенията му с Балотели бързо се превръщат в източник на напрежение. Дисциплинарни наказания, конфликти и взаимни обвинения бележат съвместната им работа. Моуриньо определя младия нападател като „неуправляем“, а след едно от представянията му заявява, че оценката за неговата игра е близка до нулата. Въпреки проблемите Балотели продължава да печели трофеи и напуска Интер с три шампионски титли на Италия и триумф в Шампионската лига. Постепенно обаче поведението му извън терена започва да засенчва футболните му качества. Вместо да се говори за головете, техниката и физическата му мощ, все по-често заглавията са свързани с поредната му провокация или дисциплинарно нарушение. Именно тогава започва да се оформя образът на Супер Марио – футболист, способен да направи нещо гениално във всеки един момент, но и да провали всичко с едно необмислено действие.
През август 2010 година Балотели преминава в Манчестър Сити и отново се събира с Роберто Манчини. Английският клуб вижда в него футболист, който може да се превърне в една от големите звезди на Висшата лига, а мениджърът вярва, че ще успее да овладее непредсказуемия му характер. Вместо това италианецът бързо се превръща в любимец на таблоидите. Още в първите си месеци на Острова получава два червени картона, участва в автомобилна катастрофа с Audi R8 и дори хвърля стреличка по футболист от младежкия отбор на Манчестър Сити. През 2011 година помага на „гражданите“ да спечелят Купата на Англия и да сложат край на 35-годишната си суша без голям трофей, но малко по-късно отново предизвиква гнева на Манчини. По време на приятелски мач срещу Лос Анджелис Галакси Балотели се опитва да вкара с пета, въпреки че се намира в отлична позиция пред вратата. Треньорът незабавно го заменя и впоследствие поставя под въпрос отношението му към професията. „Ако си сериозен, можеш да играеш 90 минути. Ако не си, ще седиш до мен на пейката“, отсича Манчини.
Най-емблематичният момент от престоя му в Англия настъпва през октомври 2011 година. След пожар в дома му в Чешър, предизвикан от фойерверк, запален в банята, Балотели отново попада на първите страници на вестниците. Самият той твърди, че виновен за инцидента е негов приятел. Само няколко дни по-късно обаче италианецът се превръща в главно действащо лице на футболния терен. При разгрома с 6:1 срещу Манчестър Юнайтед нападателят открива резултата и показва прословутата тениска с надпис „Why always me?“ („Защо винаги аз?“). Кадърът обикаля света и остава един от най-разпознаваемите в историята на Висшата лига. Около него започват да се разпространяват и невероятни истории – че подарил 1000 паунда на бездомник, че посетил училището на малко момче, за да се разправи с директора заради тормоз над детето, както и че обикалял Манчестър, облечен като Дядо Коледа, за да раздава подаръци. Дали всичко това е истина, вероятно знае само Балотели, който неведнъж е отричал подобни слухове. Репутацията му обаче вече е толкова необичайна, че почти всяка история за него изглежда напълно възможна.
Въпреки безкрайните скандали Балотели оставя трайна следа в историята на Манчестър Сити. През април 2012 година той получава червен картон срещу Арсенал в момент, когато борбата за титлата изглежда изключително тежка. Месец по-късно обаче италианецът участва в един от най-великите моменти в историята на английския футбол. В последните секунди на решителния мач срещу Куинс Парк Рейнджърс именно Балотели подава на Серхио Агуеро, който отбелязва легендарния победен гол и носи първата титла на Манчестър Сити във Висшата лига. Любопитното е, че това се оказва единствената асистенция на италианеца в първенството през целия сезон. Бившият му съотборник Мика Ричардс си спомня за него с усмивка. Според англичанина Балотели е бил невероятен човек, който е внасял настроение в съблекалнята и е бил обичан не само заради странностите си, но и заради качествата си на терена. Ричардс подчертава, че зад публичния образ на арогантен и непредсказуем футболист всъщност се е криел добър човек, който просто е бил малко луд.
В крайна сметка обаче дори търпението на Манчини се изчерпва. Италианският специалист дълго време твърди, че отношението му към Балотели няма граници, но през януари 2013 година двамата влизат в остър конфликт по време на тренировка. Това се оказва последната капка и нападателят напуска Манчестър Сити, за да премине в Милан. Манчини не крие разочарованието си от факта, че един от най-талантливите футболисти, с които е работил, продължава да пропилява възможностите си. Той определя Балотели като фантастичен играч и добър човек, но признава, че не може да си обясни поведението му. Бившият защитник на Манчестър Сити Недум Онуоха също разказва показателна история за самочувствието на италианеца. По време на разговор на тренировъчната база за Лионел Меси и Кристиано Роналдо Балотели напълно сериозно заявил, че е толкова добър, колкото двамата велики футболисти. „Той наистина вярваше, че е един от най-добрите в света“, спомня си Онуоха. Макар кариерата му да не се развива по подобен начин, защитникът е категоричен, че Марио все пак е постигнал повече, отколкото повечето професионални футболисти някога могат да мечтаят.
На международната сцена Балотели също има своите велики моменти. Най-запомнящият се безспорно е Евро 2012, когато се превръща в един от героите на Италия. Нападателят отбелязва три попадения и завършва турнира като един от шестимата футболисти, поделили си голмайсторския приз. Най-силното му представяне идва на полуфинала срещу Германия, когато вкарва два гола за победата с 2:1. Празнуването му след второто попадение, когато сваля фланелката си и позира с напрегнати мускули, остава една от най-емблематичните фотографии в историята на европейските първенства. Италия обаче губи финала срещу Испания, а това се оказва и върховият момент в кариерата на Балотели с националния отбор. В следващите години развитието му започва да върви надолу както на клубно, така и на международно ниво. Към 2015 година той вече постепенно е изпаднал от плановете на „скуадра адзура“, а от 2018 година не е играл за националния тим. Статистиката му остава 36 мача и 14 попадения – показатели, които трудно могат да разкрият колко големи бяха очакванията към него.
Историята на Балотели обаче не се изчерпва само с головете и скандалите. Роден в Палермо като Марио Баруа в семейство на родители от Гана, той преминава през трудно детство. На тригодишна възраст е настанен в приемно семейство, а впоследствие започва да носи фамилията на Силвия и Франческо Балотели, които го отглеждат в Бреша. През годините нападателят неведнъж става жертва на расистки обиди, включително по време на престоя си в Интер. Преди Евро 2012 дори предупреждава, че ще напусне терена, ако бъде подложен на подобно отношение. Балотели винаги е подчертавал връзката си както с Италия, така и с Гана, но често му се налага да се бори с обидите на хората в страната, която смята за свой дом. За него националната фланелка никога не е била просто още един екип. Онуоха разказва, че представянето за Италия е имало огромно значение за Марио и че желанието му да успее с националния отбор е било напълно искрено.
След раздялата с Манчестър Сити Балотели първоначално изглежда готов да възроди кариерата си. Завръщането в Милан през януари 2013 година е съпроводено с много голове, но само 18 месеца по-късно следва нов трансфер в Англия. Ливърпул плаща 16 милиона паунда за нападателя с надеждата, че ще получи футболист от световна класа, но вместо това се стига до едно от най-разочароващите попълнения на клуба. Под ръководството на Брендън Роджърс италианецът отбелязва само един гол в 16 мача от Висшата лига. Следва нов престой под наем в Милан, където контузии продължават да му пречат, а при завръщането на „Анфийлд“ Юрген Клоп вече е поел отбора и категорично заявява, че Балотели не влиза в плановете му. Самият нападател впоследствие определя преминаването си в Ливърпул като най-голямата грешка в живота си. Именно този трансфер често се разглежда като повратната точка, след която кариерата му започва стремглаво да губи блясъка си.
Последвалите години са белязани от непрестанно търсене на ново начало. Балотели преминава през Ница, Марсилия, Бреша и Монца, като на отделни места показва проблясъци от огромния си талант, но никъде не успява да намери трайна стабилност. По-късно облича екипите на турския Адана Демирспор, швейцарския Сион и италианския Дженоа, като престоят му във всеки от тези клубове не продължава повече от един сезон наведнъж, макар че се завръща за втори период в Турция. Големите европейски сцени постепенно остават в миналото, а заедно с тях изчезват и очакванията, че Балотели някога ще се превърне в един от най-добрите нападатели в света. Някога сравнявал себе си с Меси и Роналдо, днес италианецът играе във второто ниво на футбола в Обединените арабски емирства. Контрастът е огромен, но историята му може да бъде разгледана и от друга гледна точка.
На 36 години Балотели изглежда е открил нещо, което дълго време му липсваше – спокойствие и удоволствие от играта. В Ал Итифак той има възможността да бъде на терена заедно със своя брат Енок Баруа, далеч от непрестанния натиск, огромните очаквания и медийните скандали, които съпътстваха по-голямата част от кариерата му. Според Недум Онуоха именно това може да се окаже най-щастливият завършек за неговия бивш съотборник. „Да играе с член на семейството си със сигурност му носи щастие. Да, това не е Серия А, Ла Лига или Висшата лига, но Марио е на терена заедно с брат си и за него това означава всичко“, коментира защитникът. Той вярва, че днес хората са много по-склонни да приемат Балотели такъв, какъвто е, и просто да му позволят да се наслаждава на последните години от професионалната си кариера. Мнозина футболисти приключват с горчивина и разочарование, но Супер Марио може да си тръгне от играта, правейки точно това, което обича.
Историята на Марио Балотели завинаги ще остане разказ за един огромен талант, който така и не достигна висините, предричани му в началото. Той спечели титли, триумфира в Шампионската лига, игра на европейски финал и остави името си в историята на Манчестър Сити с асистенцията за може би най-знаменития гол във Висшата лига. Но същевременно пропусна възможността да се превърне в легенда от най-висок ранг. И може би точно в това се крие парадоксът на Супер Марио – докато светът продължава да се пита какво можеше да бъде, самият той вероятно вече е намерил отговора на въпроса, който зададе преди 15 години с онази знаменитa тениска. Защото понякога успехът не се измерва само с трофеи и голове, а с възможността да бъдеш щастлив, докато правиш това, което обичаш.


















