О ще помня баба ми и майка ми, които се редуваха в готвенето, баеха си на глас и изброяваха всяко свое действие, сякаш водеха радиопредаване за домакини. „Ще взема да сложа застройката, докато тиквата се опече...“ Майка ми Лушка държеше тигана с пържения лук и повече на себе си, отколкото на останалите в помещението, дуднеше нещо за бакалията и за това, че не била купила каквото трябва. Споменаваше се лимонтозу и индрише...
Баба протягаше своя си бемол мажор от другия край на печката, настоявайки, че трябвало да кипне, после да клокне, накрая да шупне. Не помня непременно ли за едно и също ядене ставаше въпрос, но кухнята приличаше на опера, в която всяка тенджера имаше собствена партия, а капакът ѝ – право на реплика.
Сегашните гурме потребности на поколението изискват друг речник и съвсем различен диалог. Няма го провикването между кухнята и хола, където мъжът се е изтегнал с лаптоп, а децата са на английски или йога. Жената най-много да претопли купеното в кутия или да набере доставчика на пица. И ако някой все пак попита какво има за вечеря, отговорът вероятно ще бъде: „Нещо без глутен, без лактоза и по възможност без вкус.“
Днес около храната не се говори много. Приготвянето ѝ е изгубило своята домашна тържественост, а разговорите за запръжки, застройки и точната минута, в която бобът трябва да се посоли, са изчезнали като рецепта за домашна юфка. Дори чинии не се мият, защото се яде направо от кутията. Готварската престилка е заменена от телефон с приложение, а точилката – от банковата карта.
В пълна забрана по темата са баби, майки и роднини, както и бавачки, податливи на дуднене и хранителни монолози. Днешната майка е строга, организирана и мотивирана, а представите ѝ за съществуване и възпитание са диаметрално противоположни на тези на родителите ѝ. Тя знае колко калории има в една бадемова бисквита, но може и да не знае как се прави застройка, без да се пресече.
Детето предъвква нещо, обяснено на етикета с половината Менделеева таблица, и пие течност, която, ако бъде забравена отворена, вероятно ще предизвика обриви дори по паркета.
А някъде в спомените ми баба още чака да шупне, майка ми Лушка се сърди на бакалина и от печката се носи онзи аромат, който никой гурме ресторант не може да бутилира.
Защото едно време храната не беше просто ядене а беше разговор, семейна разправия, малко театър и много обич.
Днес всичко е био, еко и гурме. Само дето никой не вика от кухнята: „Елате, че ще изстине!“
*Коментарът е написан специално за „Телеграф“
Лорд Евгени Минчев



















