С къпа Джоя, скъпи Роум,
Тати иска да ви разкаже една приказка. Днес вие сте на една и четири години, но много скоро ще пораснете и това ще се случи много бързо. Ще откривате парче по парче този шарен свят. Ще виждате и ще научавате много неща. Ще чуете това-онова и за мен – истини, полуистини, слухове и откровени лъжи. Затова бързам лично да ви разкажа истинската история. Всичко започна, когато мама беше бременна в седмия месец с първо ни дете, Роум. Наблюдаващата акушерка дойде вкъщи за рутинен преглед и ни изненада: „Нещо става с бебето. Сърдечните му тонове са слаби и заглъхват. Трябва незабавно да отидем в болница.” Усетих, че и моето сърце спира да бие. Потеглихме с бясна скорост. Не спирах да си повтарям – „Нека се оправи, помогни му моля те, Господи.” Сирената виеше и ние профучавахме на червено през кръстовищата. Стигнахме за 20 минути. В болницата ми казаха, че сърцето на бебето още бие, но се налага спешно секцио. Всичко стана много бързо, но в крайна сметка, ти, Роум се появи на бял свят, подранил с шест седмици.
Докторите те поставиха в кувьоз, за да те наблюдават. Аз трябваше да тренирам с тогавашния ми отбор, Дортмунд, но беше юни, 2020 г., пандемията беше в разгара си. Казаха ми, че има правила и мога да избирам – да отида на тренировка и да не се връщам или да остана и да не ходя на тренировки. Не можеше и двете.
Избор
Трябваше да избирам футболът или семейството. Ха, изобщо не можеше да се говори за някакъв избор. Обадих се в клуба и им казах, че докато не се оправиш на 100 процента, да не ме чакат. Така и не ме дочакаха. С майка ти останахме три седмици в болницата. Там спяхме, там се хранихме и всеки ден те гледахме и чакахме да се оправиш. Ти се роди на 5 юни 2020 г. Договорът ми изтече в края на същия месец. Станах свободен агент. Сезонът беше свършил. Но бях станал баща. Това бе най-важното. Футболът бе на второ място.
И ти, моя мила Джоя, като истинска Гьотце дойде на този свят преждевременно. И твоите тонове заглъхваха, но поне този път научихме новината в болницата и си спестихме част от цялата дандания.
Начало
Още като малко дете обичах да играя футбол, но тогава не си давах сметка, че той ще се превърне в моя професия. На 18 г. станах шампион с отбора от родния ми град Дортмунд. Тогава всички ме обичаха, но реших да премина в по-голям клуб – Байерн. И всички ме намразиха. Наричаха ме предател.
Тормозиха майка ми, биеха братята ми в училище. Пред дома ни имаше паркирана полицейска кола, за да ни пази. А аз просто исках да видя нови неща, да пътувам и да поживея в нова среда с нови хора. Един ден на мама й писна и отсече – „Местим се в Мюнхен”. Единствената причина за всички главоболия бях аз. На следващата година вкарах гол, с който Германия стана световен шампион. Тогава всички казваха, че аз ще съм новата футболна звезда на следващото десетилетие. Следващият Меси. Тези свръхочаквания бяха огромен товар за мен. По онова време не мислех толкова напред. Исках всичко веднага. Тази моя нетърпеливост ми изигра лоша шега.
Перипетии
През 2016 г. почти преминах в Ливърпул. Там треньор беше Юрген Клоп. С него бяхме много близки. Той беше мой треньор в Дортмунд. Отидох му на гости в Ливърпул. „Слушай, Марио, тук може играеш много често, а и много да се забавляваш. Клубът е страхотен. Помисли си”, каза ми той. Много исках отново да играя под негово ръководство, но тогава бях нетърпелив. Ливърпул бяха осми в Англия, а Дортмунд, втори в Германия. Аз исках веднага да играя в Шампионската лига и тогава не си дадох сметка, че Юрген полага основите на чисто нов отбор, а това изисква време. Върнах се в Германия и въпреки че обичам Дортмунд, вътре в мен винаги ще ме гложди съмнението, че в онзи момент изпуснах с лекота огромен шанс за моето развитие. Но Дортмунд винаги е имал специално значение за мен и ако можех да върна времето, вероятно щях да направя същия избор. Когато мама забременя за първи път през 2019 г., аз се опитах да планирам бъдещето, защото договорът ми изтичаше през следващото лято и за първи път в живота ми щях да стана свободен агент и да обмисля спокойно всички оферти. През зимата ми се обадиха от Манчестър Юнайтед, но аз им отказах. После през март 2020 г. ми се обади Ханзи Флик. Дали да се върна отново в Байерн? Защо пък не? Разбрахме се да поддържаме връзка. И неусетно стана октомври. Крайният срок за картотекиране на играчи в европейските клубни турнири изтичаше. Бях на 29 г., със семейство и бебе. Без работа и без доходи. Знаех, че няма да остана без отбор. Все пак бях играл в Дортмунд и Байерн – най-големите клубове в Германия. Само преди няколко месеца ме търсиха от Манчестър Юнайтед и Байерн, а сега тишина. Как стана така? Хоп и всичко свършва. Сигурно си мислите, че преходът след края на активната спортна кариера е плавен. Нищо подобно. На никого не му пука. Всеки казва: „Тоя беше футболист. Остави го, има пари, ще се оправи. Вярно е, че за щастие ние получаваме добри заплати, докато играем. Мнозина искат да са на наше място, но преди всичко и ние сме хора. Когато спортната кариера приключи, губим част от нашата идентичност. Днес съм футболистът Марио Гьотце, а ако утре не съм футболист, кой ще бъда?
Човек
Искам да бъда запомнен не само като човека, който вкара решителния гол на световното първенство. Това беше просто една глава от книгата на моя живот. Когато ме питат кой е бил най-щастливият момент в живота ми, просто се усмихвам. Има толкова много неща, които тепърва искам да постигна.
Това е моята история. Ако искате да ви разкажа още, просто питайте. Аз винаги ще бъда до вас и ще съм готов да отговоря на всички въпроси. Ако вашите приятели разпитват за мен, кажете им, че съм имал добри и лоши моменти и, че се гордея с всичко, което съм постигнал. Дали можех да се справя по-добре? Естествено. Но животът не е съвършен. Аз сбъднах моята мечта и се забавлявах страхотно, докато го правих. Благодарен съм, защото получих всичко, което съм поискал. Имам две страхотни деца и великолепна съпруга. Здрав съм и сега играя в страхотен отбор (б.р. - Айнтрахт). Забавлявам се повече от всякога, защото разбрах, че важното е да си баща, а футболът е просто игра. Преди телефонът ми беше пълен с отзиви и коментари на мачове, сега в него има само ваши снимки. Благодаря ви, че дадохте смисъл на живота ми.
Обичам ви. Тати.
The Players’ Tribune
