В чера легендата на Цървена Звезда и Милан - Деян Савичевич, празнува 60-годишен юбилей. Бившият халф е четирикратен шампион на Югославия и спечели КЕШ със „звездашите“ през 1991 г. С екипа на „росонерите“ е трикратен първенец в Серия А, двукратен носител на Купата на Италия и става европейски шампион и носител на Суперкупата на Европа с тях през 1994 г. Гения и Платини на Балканите, както са му прякорите, понастоящем е президент на Черногорския футбoлен cъюз. По случай юбилея си Савичевич говори пред „Гадзета дело Спорт“ и върна лентата назад към активната си футболна кариера.
- Деян, навършихте 60 години. Как се чувствате?
- Отлично. В Будва съм, в дома си на морето, правя разходки с лодка понякога, като цяло винаги съм зает с много работа. Знаете, ангажименти, планове, контакти. Аз съм президент-доброволец, не вземам нито евро, няма недостиг на работа и за щастие все още се забавлявам.
- Често изправяхте трибуните на крака с дрибъл, скорост и много голове. Връщате ли се назад към тези моменти?
- Имам хубави спомени, но имах и късмет. Играх за големи отбори и спечелих две Ушати - с Цървена звезда и Милан.
- На „Сан Сиро“ ви нарекоха Гения...
- О, не, далеч не бях гений. Бях просто много добър играч. Не знам защо ми лепнахте този прякор. Може би защото правех неща, които другите не можеха, може би защото имах повече въображение.
- Обичахте ли този прякор?
- Разбира се. Хубаво е, весело и малко забавно. Приятелите и съотборниците ми ме наричат Гений, когато искат да се подиграват с мен. Всички в Италия го правят, но е преувеличено.
- Преувеличение като гола ви в Барселона през 1994 година?
- Определено най-красивият гол в живота ми. Президентът Берлускони ми каза вечерта преди финала: „Деян, ако си гений, докажи го“. Получи се наистина добре. Всичко беше красиво, от началото до края.
- Как започна пътят ви във футбола?
- Започнах в Подгорица. Баща ми беше началник на железопътната линия. командваше 900 души. Живеехме в къща зад гарата. Брат ми Горан искаше да стане машинист, след което стана агент по недвижими имоти. Аз тичах между релсите и ходех да играя на поле, пълно с камъни. Там се научих да дриблирам. Бях млад разбойник. Имах бъдеще като на главорез. За щастие станах играч, присъединявайки се към ОФК Титоград на 13 години. Бях там две години. Играх просто заради удоволствието. Малко пари, но никога не се чувствах толкова свободен. След това отидох в Будучност, което на сръбски означава „Бъдеще“.
- Дебютирахте в професионалния футбол на 16 години. Вестниците ви наричаха феномен и истински плеймейкър с магически крака. Преувеличено ли беше това?
- Малко. Не вкарвах много голове, а повече давах асистенции. Беше страхотно да давам пасове на съотборниците си. С Будучност стигнах до националния отбор. Бях на 20, победихме Турция с 4:0 и аз вкарах третия гол. През 1988 г. отидох в Цървена звезда, който тогава бе шампион на Югославия.
- И веднага се утвърдихте като №1 в тима.
- Аз бях просто играч в един страхотен отбор. Много шампиони на едно място, които ме караха да се чувствам добре. Те ме обичаха, но аз също винаги съм обичал и тях, и отбора, и всички мои съотборници в другите клубове. Особено Цървена звезда, която си остава първият ми домакински отбор.
- Какво се случи в Милан?
- Винаги ще е в сърцето ми. Пристигнах през 1992 година, въпреки че имаше огромен интерес към мен от Ювентус, Рома, Монако. Все пак бях европейски шампион с Цървена Звезда по това време и се справях се добре. Истината е, че имах труден старт в Милан. Борих се година и половина за място. Беше наистина трудно, а и имах някои физически проблеми. Конкуренцията беше огромна – борих се с играчи като Гулит, Ван Бастен, Рийкард и Папен. По това време в Италия играеха най-добрите футболисти в Европа. Не съжалявам за избора си да отида там. С друг отбор нямаше да спечеля толкова много или да получа популярността, която Милан ми даде и всичко, за което съм мечтал. Феновете бяха великолепни. Техните скандирания бяха най-добрата мотивация за мен. Много е приятно, че хората все още ме помнят след повече от двадесет години. Някои ми казват, че бях като Платини.
Цялото интервю – в новия брой на „Мач Телеграф“
