Нападателят на Арсенал Габриел Жезус беше големият герой за Арсенал при победата 3:1 над Интер в Милано в Шампионската лига. Той се развихри година след тежката контузия в коляното, която го извади от игра до началото на декември. Самият той изля душата си и разказа за тежките дни извън терена в изповед пред сайта playerstribune.com.
След като скъсах предната кръстна връзка, имах 300 лоши дни поред. Когато лекарят ми каза, че ще бъда извън игра 12 месеца, психически се сринах.
Семейството ми ме спаси, без тях щях да откача. През първите няколко месеца от възстановяването трябваше буквално да живея на дивана. Дъщеря ми Елена е само на 3 години, взимаше играчките си и ги носеше, за да играем заедно. Аз ѝ казвах: „Съжалявам, любов моя. Трябва да лежа тук“. По това време я учехме да споделя нещата си и един ден тя грабна патерицата ми и започна да ходи с нея, като ме имитираше. Обърнах се към нея: „Трябва да ми я върнеш. Ще се нараниш“. А тя отвърна: „Тате, какво говорехме? Трябва да си споделяш нещата“.
Ще пея
Гледах мачовете на Арсенал по телевизията и за мен това бе най-ужасното чувство на света. Бях напълно безпомощен. Всеки път, когато пропускахме, мятах възглавници. Всичко, което искаш, е да помогнеш, а не можеш. Елена виждаше, че съм изнервен, но тя още не разбира нищо от футбол. Започваше да се върти из стаята пред телевизора и обявяваше на мен и жена ми: „Всички да млъкнат. Ще пея“. На телевизора Сака овладява топката на крилото, а тя се върти пред мен и ми пречи да гледам. След две минути й омръзваше и отиваше в другата стая да вземе нещо. „Няма ли да гледаш, Елена? Това е Арсенал“. „Не, искам да играем на Давид и Голиат“.
Тя гледа разни клипчета в YouTube за Библията и обожава историята за Давид и Голиат. Отива, взима навит чорап от стаята си и казва: „Мамо, днес ти си Голиат. Татко не може да стане“. Удря те с чорапа по главата и ти трябва да паднеш. После застава над теб победоносно. Първите 200 пъти е наистина сладко!
Съюзник
Спомням си, че Жоржиньо беше един от първите хора, които ме посетиха след контузията. Елена посрещаше всеки, който идваше у дома с думите: „Ела да видиш раничката на тати!“.
Хващаше го за ръка и го водеше при „пациента“. После целуваше коляното ми. Уж не разбира, но в същото време много добре разбира. Всеки път, когато ми трябва сила, се сещам за този спомен и очите ми се насълзяват. Тя помогна да спра да се вманиачавам по футбола и болката.
Трябва да благодаря и на Бог за жена ми Раяне. В най-трудните дни тя се доказа като верен съюзник. Когато дори не можех да стана от дивана, тичаше напред-назад из къщата, за да ми носи лед за коляното. В най-мрачните ми дни тя беше майка, медицинска сестра и мой приятел за гледане на футбол.
Беден
Като футболисти често пренебрегваме истинския живот. Преди контузията аз определено пренебрегвах моя. Не бях съпругът или бащата, който трябваше да бъда.
Още от малко дете, израснало в бедняшкия квартал, винаги съм вярвал, че Бог има план за мен. Винаги ще има решения за всеки проблем. Мисля, че това важеше и за контузията ми. По онова време жена ми беше бременна със сина ни.
Никога не съм говорил за това преди, но раждането на Елена беше много болезнено за нас. Тогава водех живота на професионален играч и не бях много до Раяне. Тя трябваше да роди в Англия на 10 000 км от семейството си, в чужда страна, където се говори на чужд за нея език. Имаше усложнения, получи кръвоизлив и загуби много кръв. Когато си в подобна ситуация, термините, които използват сестрите, са страшни, дори ако са на твоя език. Всичко се случва толкова бързо. Безпомощен си. Но когато тепърва учиш езика и се случи нещо такова, е още по-ужасяващо.
Всичко приключи добре, но бяхме смазани от преживяното. Държах дъщеря си само един ден. На следващия отново стягах багажа. Трябваше да хвана полет за мач на националния отбор. Футболът никога не спира.
Два пъти
Чувствах огромна вина, защото израснах без баща. Понякога дори не виждах и майка си през целия ден, защото тя излизаше много рано. Когато си лягах вечер, все още не се беше прибрала. Работеше като чистачка.
Когато започнах да играя за Палмейрас, вкарах ли гол, поглеждах към трибуните, но там нямаше никой, дошъл специално заради мен. Един ден мама ме изненада. Още помня усещането, когато погледнах нагоре и я видях там, усмихната. Беше божествено. Едно от най-великите чувства в живота ми.
Зарекох се, че когато стана баща, винаги ще бъда до децата си. Когато се роди Елена, забравих и не изпълнявах това обещание. Бях там, но главата ми беше на друго място. Постоянно трябваше да бързам и да гоня полети.
Така че, когато се контузих, сякаш бях благословен. Арсенал ми позволиха да бъда със съпругата ми, докато се възстановявах, за да може тя да роди Даниел у дома в Бразилия. Този път беше съвсем различно. Да, мечтата ми от професионална гледна точка винаги е била да стана футболист. Но мечтата ми в личния живот беше да бъда баща.
Като футболист благословията идва само веднъж - когато станеш професионалист. Но като баща бях благословен два пъти.
История
Това беше най-нереалната година в живота ми. Тъкмо когато почувствах, че съм във върхова форма, усетих „щракване“ срещу Юнайтед и светът ми се срина. Но вярвам, че Бог не би ми дал предизвикателство, от което не мога да се върна по-силен. Той ми даде благословията си, за да премина през това. Даде ми жена ми, децата ми, съотборниците ми и медицинския екип на Арсенал.
Хората ме питаха защо просто не си тръгна, защо не поема към Саудитска Арабия, или пък защо не се върна в Бразилия. Някой ден бих искал кръгът да се затвори и да играя пак в Палмейрас, но не днес.
Чувствам, че имам още работа в Арсенал. Когато дойдох тук, целта ми не беше само да вкарвам голове. Целта ми беше да печеля титли. В Манчестър Сити играех на много позиции. Понякога вкарвах, рамо до рамо с Агуеро. Друг път бях на крилото. А понякога използвах физиката си, за да връзвам играта. Мисля, че затова Микел Артета ме доведе тук преди години. Невинаги трябва да съм номер 9, за да помагам на отбора.
Не съм тук и заради времето, нали? Тук съм, за да пиша история. Нека изнеса кратък урок: Когато ме извикаха в първия отбор на Палмейрас, бях на 18, а те не бяха печелили бразилското първенство от 22 години. Събудихме „спящия гигант“ и спечелихме титлата, а сега не могат да спрат да печелят. Понякога се връщам там, вървя по коридорите на клуба и навсякъде виждам трофеи, трофеи, трофеи. Снимки на стари и нови легенди.
Мисля, че същото може да се случи и в Арсенал. Можем да събудим спящия гигант. Знам какво изисква от мен Артета. Същото, което изисква от готвача. Всичко, всеки ден.
А сега, Елена, най-накрая можеш да ме гледаш как играя наистина.
Спри танците за момент, прибери играчките. Това не е някой от приятелите на тати по телевизора, това съм аз. Най-накрая.
