Роберто Баджо публикува книга за живота си – „Светлина в мрака“, написана заедно с дъщеря му Валентина и с Матео Марани. Ден преди излизането на биографията си, легендарният №10 даде интервю пред „Кориере дела Сера“. Той призна, че още чувства вина и срам заради изпуснатата дузпа на финала на световното в САЩ'94 срещу Бразилия.
- Наистина ли е така, Роберто?
- Дори и днес не мога да си простя напълно. Знам, че може да изглежда странно, защото футболът се гради на грешки, но такива моменти ми тежат много. Наведената ми глава стана образ, с който много хора свързват финал на световното. За мен това не беше някакъв тип поза, просто така се почувствах. Тих, вероятно несъзнателен начин да се извиня на Италия и на всички хора. Като дете мечтаех да играя финал на световно срещу Бразилия. Беше древна мечта. До днес ми е трудно да обясня какво се случи.
- Бразилците са уверени, че топката е отклонена от Рая.
- Малко преди това загина Аертон Сена. Знам, че някои хора в Бразилия мислят и за това като за знак за нещо по-голямо. Казват, че той е отклонил топката над гредата. Тези неща принадлежат към мистерията, към усещането на всеки. За мен тази топка все още остава окачена на място, труднодостъпно с думи.
- Вярвате ли в Бог?
- Вярвам в човешките същества. Вярвам в силата, която всеки носи в себе си, дори и да не я виждаме, дори да мислим, че нищо не е останало. Не мисля толкова за външен Бог, който взема решения вместо нас, а по-скоро за вътрешна сила, която трябва да се търси, култивира, уважава.
- Какви са били предишните ви животи?
- Не мога да съм сигурен, разбира се. Но винаги съм вярвал, че в предишен живот сигурно не съм се държал добре. Казвам това много просто, без да се опитвам да поучавам някого. В този живот ми се е наложило да се сблъскам с толкова много враждебност, толкова много физическа болка, толкова много трудности. Понякога имах чувството, че съм пристигнал тук с тежка карма нещо, което трябва да трансформирам, да облекча чрез отдаденост и страдание. Може би плащам за нещо, може би уча нещо. Във всеки случай се опитвам да не пропилявам това, на което ме е научила болката.
- Плащате за нещо? Вие сте един от най-обичаните хора в Италия в последните 40 години и имат много успехи.
- Любовта на хората ми дава огромно удоволствие и ме трогва, защото не е нещо, което трябва да се приема за даденост. Благодарен съм, дори и днес да ме спре някой и да ми каже нещо мило. Успехът обаче трябва да третира деликатно. Трябва да останеш скромен, да работиш здраво. Аз винаги съм го правил. Но чувствам, че физическото и психическото страдание, през което преминах, е част от кармата ми. Любовта, която получавам, не заличава болката, но я осветява.
- Роден сте в католическо семейство във Венето през 60-те. Как преминахте към будизма?
- Открих го в края на 80-те, благодарение на мой приятел – Маурицио Болдрини, който имаше музикален магазин, където ходех след тренировки. Той ме запозна с будизма и ми обясни, че може да ми помогне да се чувствам по-добре в един от най-мрачните моменти от живота ми. Оттогава започна постоянна работа върху себе си, която продължава и до днес.
- Кой е най-ранният ви спомен?
- Определено топката. Спях с нея, винаги я държах при мен.
- Какво беше семейството ви?
- Бяхме 10. Помня обядите и вечерите с всички край масата. Нямахме много, но имахме всичко. Баща ми беше трудолюбив, обичаше много футбола и колоезденето и беше голям фен на Интер.
- Кой тим подкрепяхте като момче?
- Виченца с Паоло Роси, моят роден отбор. Карах до стадиона на рамката на колелото на баща ми, бяха годините на строги икономии. Никога няма да забравя онзи студ. Нито онова щастие.
- Какъв щяхте да бъдете, ако не бяхте футболист?
- Стругар, с татко. Той беше феномен; знаеше как да прави всичко. Стругът беше под прозореца ми. Лягах си и чувах шумовете от работилницата. Събуждах се и той вече работеше. Ходехме заедно на лов: не беше хоби, а начин да имаме нещо на масата. Никога не ни липсваше нищо, но си спомням първия път, когато ядох пържола. Току-що бях започнал да се срещам с Андреина. Свекър ми ми приготви пържола и си помислих, че си струва да я споделя. Спомням си изненадата си, когато ми каза, че всичко е за мен. Вкъщи разделяхме пържолата така между десет души.
Цялото интервю четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
