И ма три събития, които промениха целия ми живот. Първото е свързано с трансфера в Реал Мадрид. Второто – с раждането на сина ми Бенисио, а третото – с появата на другото ми момче Баутиста. За последното семейството ми трябваше да мине през ада.
В Уругвай животът е различен. Трудностите и проблемите са всекидневие. Баща ми работеше като охранител в казино. Мама продаваше дрехи и играчки на пазара. Още помня как буташе огромна сергия на колела, пълна със стока. Беше толкова тежка, че мислех, че единствено Хълк със свръхестествените си сили може да я помръдне. Но мама я буташе в студ, в жега, в бури и в проливен дъжд. Най-лошото идваше вечерта. Тогава цялата стока трябваше да бъде прибрана по пътя обратно към дома. Тя работеше от 8 сутринта до 7 вечерта, а работното време на татко бе от 8 вечерта до 6 сутринта. Схващате ли сметката? Имахме един час в денонощието, в който бяхме тримата заедно и можехме да хапнем мизерните порции храна. Мама правеше и невъзможното да има бутилка кока-кола за мен. Хората в Испания или Америка няма да разберат, но за мен онази бутилка беше моят малък лукс, моето шампанско.
Сега разбирам какви жертви е правила, но като дете бях наивен. Смятах, че тя не се храни, защото не е гладна. Нейното щастие беше да ни види заедно на масата в нашия златен час.
Мизерията
Когато започнах да играя футбол, ме беше срам от мизерията. Боядисана беше само една стена от стаята, леглото ми представляваше стар раздърпан дюшек със стърчащи пружини, който беше сложен направо на пода. Телевизорът имаше само три канала – безплатните. Беше ме срам да каня други деца у дома, защото малчуганите понякога са много жестоки.
Концентрирах цялата си енергия във футбола. Когато подписах първия си професионален договор с Пенярол, бях на 16. Почувствах се като Господ. Вчера бях никой и бях незабележим, а на следващия ден всички искаха да се снимат с мен. В социалните мрежи ми пращаха съобщения момичета, които преди това не ме забелязваха. Дори със страхотни родители като моите е невъзможно да не се поддадеш на изкушенията. Спомням си как баща ми казваше: „Какъв ти е проблемът бе, момче? Слез на Земята. Защо вече не излизаш със старите приятели?”. Но имах нови, с които ги бях заменил. Бяха футболисти, а аз станах келеш. Помня малките деца, които чакаха с часове зад оградата, за да получат автограф, а аз си казвах: „Ох, колко съм уморен”. Тези деца крещяха: „Феде! Хей, Феде, моля те”. Щеше да ми отнеме две минути да спра, но аз им обръщах гръб и ги подминавах. Когато се сещам за тези моменти, побеснявам. Родителите ми не ме бяха възпитали така. Бях станал поредният идиот, който играе футбол и преследва голямата мечта. Какво стана с хлапето, което се радваше на бутилка кока-кола! Бях заслепен от славата.
Срещата
Една среща промени живота ми. Бях с националния отбор до 17 години на първенството в Парагвай. Висях в хотелската стая и се настройвах за предстоящия мач. На следващия ден щяхме да играем с Аржентина. Родителите ми бяха с мен, за тях бях наел съседната стая. Майка ми се обади и каза: „Ела веднага! Едни хора искат да говорят с теб.” Бяхме в изолация, затова казах: „Не мога, мамо”. И затворих. Но тя пак звънна: „Феде, тези хора са от Реал”. Първо си помислих, че е номер, но отидох и там ме чакаха двама души, а в очите на мама имаше сълзи. Но тя плаче за всичко и още не бях сигурен какво се случва.
Уругваецът е сред водещите играчи на Реал.
Тогава чух: „Ние сме от Реал. Смятаме, че можеш да станеш звезда при нас. Искаме ти и семейството ти да дойдете в Мадрид“. Погледнах мама и агента ми и изтърсих: „Да, бе да, е*авате се с мен”.
В света има 500 000 професионални футболисти, а Реал бяха дошли на крака за мен. Изскочих от стаята. Къде се беше запилял баща ми? Имах нужда от него. Открих го в лоби бара. Крещях: „Татко, татко, Реал са тук!.” Той отвърна: „Как така са тук? Къде са?”. Отвърнах: В стаята. Реал са в стаята ми и искат да подпиша с тях”. Той ме погледна, както се гледа някой откачен, и викна: „Ако те са в стаята, какво правиш тук? Марш обратно, идиот такъв!”.
Затичах, те още бяха там, значи не беше сън, а съвършеният ден. Видях колко се вълнуват родителите ми. Този път и татко, който иначе е твърд като скала, се пропука.
Началото
Когато пристигнах в Мадрид, не стъпвах по земята. Чувствах се като Меси и Кристиано, събрани в едно. Когато си на 17, не можеш да си дадеш сметка, че си просто глупак, който е заслепен от славата и парите. Комбинацията от двете е мощен наркотик.
Първата тренировка мина като в мъгла. Осъзнах се чак в съблекалнята и тогава се огледах. Даже юношите носеха маркови дрехи. Замислих се къде ли съм попаднал. Моята тениска струваше 2 евро. Огледах се и видях часовници, които струваха повече от бащината ми къща. Беше ме срам да се изправя, защото се страхувах, че може да имам дупка на гащите. Седях цели 20 минути и се правех, че проверявам нещо жизненоважно на телефона. Онази вечер отидох в H&M и казах: „Искам 10 чифта от най-хубавото ви бельо!”. Бях тръгнал нагоре.
Детето
Най-важният урок научих не от футбола, а от Бенисио. Най-важната глава от моя живот е тази, когато станах баща.
Семейството най-голямото богатство на Феде
Бях келеш, който вади много пари от футбола, кара скъпи коли и има всичко, което може да се купи. Когато се роди синът ми, бях на 21 и целият свят се промени. Вече не бях съвършен. Почувствах се човек. Независимо дали съм имал слаб или силен мач, той ме чакаше у дома и тичаше да ме гушне. Не му пукаше за резултата, просто искаше да си играем. Станах малко като майка ми, точно като Хълк. Когато си на 17, те вълнуват марковите дрехи. Когато станеш баща, живееш, за да бъдеш супер герой.
Няма да е изненада, ако кажа, че сезон 2021/22 е най-силният в кариерата ми. Тогава Бенисио беше на две години и започваше да изгражда собствената си личност. Спечелихме и Шампионската лига. За първи път почувствах, че оставям своя следа в Реал. Няколко месеца по-късно разбрахме, че жена ми отново е бременна. Бяхме много щастливи. Но след поредния преглед на Мина всичко се разпадна на парчета.
Адът
Докторът ни каза, че рискът да загубим бебето е огромен. Животът на любимата ми също беше в риск. През целия следващ месец я наблюдаваха. Нищо не можехме да направим. Просто чакахме. Не мога да опиша болката. Жена ми понасяше зверско физическо и психическо натоварване. Аз се затворих в себе си. Не ми се играеше футбол. Исках само тишина и да съм сам. Плачех с часове. Не играех добре и чувах освиркванията. Трябваше да отговарям на въпросите на медиите, но не можех да им кажа през какво минавам.
През април ударих дъното (б.р. - в мач срещу Виляреал Валверде удари съперник). На терена всеки може да ме обижда колкото си иска. За Бога, аз съм уругваец. Мога много да нося, когато става дума за мен или за футбола. Но не и за семейството ми. Това вече не е футбол. Става лично. Тогава избухнах. През онзи ден бе пресечена червената линия. Дали трябваше да контролирам гнева си и да не реагирам? Може би, но и аз съм жив човек. Дали съжалявам за реакцията си? Не, защото последвалите събития ме направиха по-силен. Заболя ме, че медиите ме описваха като жесток човек. Тогава за първи път жена ми проговори пред медиите и сподели за нашата битка. А аз видях отново слънцето. Усетих подкрепата на съотборниците ми и на фенове. Не мога да опиша чувството, когато чуваш 80 0000 да скандират името ти. Почувствах 80 000 прегръдки.
След още месец и половина чухме страхотна новина. Резултатите от изследванията бяха положителни. Останалата част от бременността също беше напрегната, но виждахме светлина в тунела. Отдъхнахме си едва когато прегърнахме нашия син, който се роди с божията помощ през юни. Здрав и щастлив. Нашето чудо. Онази сутрин, когато видях съпругата ми, прегърнала Баутиста, си казах: „Феде, това е!”.
Заб.: Личната изповед на Федерико Валверде е публикувана в сайта theplayerstribune.com.
