Виждаме се само 10 дни след като Христина Йосифова е изкачила Еверест от страховитата северна страна. За разлика от другите си експедиции тя е нямала търпение тази да свърши, защото е продължила повече от месец в един дом, който тя описва като „студен, недостъпен, непознат и негостоприемен“. Ето какво разказа специално за „Телеграф“ 46-годишната Йосифова, която само за 9 месеца стъпи на втори осемхилядник след Манаслу (8163 м) и стана едва четвъртата българка на Еверест.
- Хриси, откога мечтаехте да отидете на Покрива на света?
- Като всеки планинар съм имала такива идеи, но никога не съм искала да го изкачвам по стандартния маршрут през Непал от юг, защото има много хора. По-лесно е, но за мен това как се чувствам в планината е от супер голямо значение. Когато около мен е навалица, а в лагерите са палатка до палатка, няма да съм добре. Но Еверест през Тибет беше затворен след ковида. През януари научих, че миналата година са го отворили за първи път от китайска страна, и си казах: „Сега е моментът“. Имах инерцията още от предишния връх, а и за какво да отлагам? При мен е така: ако решението е взето, трябва да се започне изпълнение възможно най-скоро. Веднага писах на моя приятел в Непал и той ми намери фирма, която вече беше събрала група. Непал е туристическа държава и там всичко става по-лесно, за разлика от Китай. Единственото условие на китайците беше да имаш изкачен осемхилядник, за да получиш разрешително.
- По-скъпо ли е разрешителното в Китай?
- Не знам конкретно, но цялата експедиция беше по-скъпа – 50 000 долара, макар че не разбирам на какво отгоре. Може би, защото не е популярно и трябва да плащат по-големи заплати на хората и е по-сложна организацията на лагерите. Самата група бяхме 7 души: 4 латвийци, едно момче от Колорадо и Анна от Австралия, с която бях и на Манаслу. Бяхме щастливи да сме заедно – хубаво е да видиш женско лице в тази мъжка компания.
- Имахте ли си свой водач?
- Да, от 8300 метра. Поради естеството на самия маршрут и това, че няма много хора, бяхме оставени сами да се оправяме. В базов лагер ни съобщиха, че имаме един водач на групата, а всеки си ходи с неговото си темпо, всеки си има своите преживявания в планината. Водачът оставаше с последните – по-възрастните и по-бавните. И аклиматизационните преходи, дори и вече във височините лагери, всичко сами си правихме. Накратко - липса на достатъчно шерпи, никакво спасително и здравно осигуряване (аз бях единственото медицинско лице в района, имаше дни, в които преглеждах по 4-5 шерпи), изграждане на лагерите буквално пред очите ни, трудности с осигуряване на храна и вода, особено във височинните лагери.
- Това стресна ли ви?
- Аз се чувствам добре сама в планината, имам добра ориентация и навигация, ако стане нещо. В Европа обаче биха ги осъдили, че оставят планинар сам на въжето, в цепнатини, вятър, сняг, виелици. Любимото ми беше: “Тръгвай по въжето, ама бавно и внимавай, ще се видим в следващия лагер”. С чиста съвест мога да кажа, че се “разхождах” из планината и си носих багажа съвсем сама до 8300 м. Когато сега си погледнах договора, наистина с дребния шрифт пише, че всеки има индивидуален водач след 8300 м. От въже на въже сам трябваше да се прекачваш, хайде в ниското наистина не е драматично, защото пътеката се вижда.
- Как се справяхте с багажа?
- Точно това ми създаде дискомфорт. На слизане толкова ме заболя гърбът, че трябваше да останем да спим на 8300 м, за да пия обезболяващи и да мога да продължа надолу на следващия ден. Издържам много да нося тежко, но да се катериш и да носиш, и то по тези отвеси… Шерпът можеше да ни помогне максимум с 5 кг. А на такава височина всеки килограм си има значение, а по-нагоре трябваше да се добави и кислородната бутилка.
- Защо експедицията продължи толкова дълго?
- В Катманду чакахме 10 дни разрешението за Тибет, което се подава на място. През това време направихме преход в Непал, качихме връх на 5000 м. И после отлетяхме до столицата на Тибет – Лхаса, откъдето с джипове се стига до базов лагер на 5100 м. Всичко ставаше много бавно – първо трябваше да изчакаме екипа, който осигуряваше лагерите. После китайците, които правеха осигуряването до върха. До обяд времето беше хубаво, но всеки следобед валеше сняг, температурата в базовия лагер бе около нулата. Постоянно духаха ветрове. Нагоре по лагерите беше минус 10.
- Имахте ли проблеми с аклиматизацията?
- Не, заложено ми е да нямам проблеми на височина. Единствено, че организмът работи на забавено темпо. Нито сънят, нито храненето са както трябва, дишането и движението също са затруднени. Мен лично чакането много ме натовари чисто психологически, а и цял месец живот на палатки е много дълго. Трудно се издържа – говорим за храна, за вода, за хигиена, за дрехи, за усещане. Навличаш всички дрехи и си с два спални чувала, изтощително е наистина.
- Какво правехте в свободното време?
- Имах електронна книга, прочетох 6-7 фантастики, криминалета. Когато си ходил 6-7 часа, хапваш нещо, говориш си с останалите в общите палатки и после лежиш в безвремие. Тялото си почива, но не може много да се спи, не се чувства и глад на тази височина. Казваха ни да следим за рязка загуба на апетит, каквато аз нямах, но с малко се наяждах. Отслабнах 2-3 кг, а мъжете, на които им трябва повече енергия, загубиха по 10.
- И големият ден дойде на 24 май?
- Да, всъщност, когато ни дадоха три дати като подходящо време и ние изкачихме на последната, 24 май. Радвах се, че е такава чудесна, светла дата. Явно е било писано точно на този ден да се случи. Тръгнахме към 2 сутринта, което е странно за такъв вид експедиция. Винаги се тръгва вечерта, но първо пуснахме китайската експедиция, която беше от 15 души този ден с по двама шерпи, тоест около 40 човека. Те почистиха въжетата, които поради вятъра и ниските температури се заледяват. Така устройствата за изкачване не правят добър контакт, което е много опасно. После ги настигнахме по пътя и всички се движихме по едно и също време.
- Как протече изкачването?
- Отне 9 часа, като единственото изкачване имахме около час и половина на т.нар. Втора стъпка. Там скалите са много отвесни и поради непрекъснатия вятър не се задържа нито сняг, нито лед и реално са скали, което затруднява изкачването с пълна екипировка и котки. Колегите се оплакваха, че им е студено, но на мен не ми беше – бях се облякла много добре с няколко чифта термобельо под експедиционния костюм и два чифта чорапи. Правех стъпки, танцувах, шегувах се, но някои хора просто засядаха, паниката ги поваляше. Една китайка седеше половин час, без да мръдне, и накрая водачът буквално я издърпа нагоре.
- Чувствахте ли опасност?
- Не, въпреки че маршрутът е доста сложен, но китайците бяха пуснали добре въжетата, бяха нови, също и парапетите. Но се иска изключителна концентрация от прекачване от въже на въже. На мен обаче ми беше най-трудно на слизане. Първо, защото целта е изпълнена и леко се отпускаш, а и много по-сложно е слизането по отвес, отколкото изкачването. Най-малкото, че ти гледаш непрекъснато надолу, виждаш, че е пропаст и вече е светло. До 8300 м слизахме 6 часа, а общо до базов лагер – два дни. На третия ден вече имахме транспорт до най-близкия град.
- И там най-накрая се изкъпахте?
- Всички си мечтаехме за този душ, но нямаше ток и топла вода заради авария. Така че спахме в бели чаршафи, ала още веднъж некъпани (смее се). Но бяхме в безопасност, вече е друго усещане.
Последните 50 метра били най-сладки за Хриси и тя се разплакала, когато видяла върха.
- Какво никога няма да забравите?
- Мъничко си поплаках, когато бяхме минали всички отвеси и 50 метра преди върха той изведнъж се откри. Това е мястото, където разбрах, че Еверест е близо и ще го изкача. Все едно някаква тежест се маха. Остава ти само да се наслаждаваш на тия последни метри, това беше абсолютно удоволствие, само ходене. Водачът откачи въжето, защото искахме по-бързо да стигнем. На самия връх беше чиста суета, шумотевица, махнах си маската, за да се снимам, а не е добре да се седи дълго без кислород на такава височина. Радвах се, но самото усещане е свързано с пътя до върха. Изкачването на Еверест беше абсолютно изненадващо за мен, защото знаех, че от юг няма да опитвам, а не бих направила компромис само и само за да стъпя на него. Моите мечти по друг начин работят.
- Имате ли следваща мечта?
- Пак бих отишла на осемхилядник. Чувствам се добре във високата планина, макар че не я бях усещала така досега, както на Еверест. Примерно тръгвам в Пирин, виждам Вихрен и едно такова топло чувство ме обзема, общуваме си на друго ниво, чисто приятелски. Докато Еверест не го приемах като враг, но стоеше там студен. Виждахме го през цялото време – непристъпна стена. Един вид ми казваше: "Окей, заповядай, ако ти стиска“. Не усетих това топло привличане. Просто беше по-различно усещане, все пак е от върха на света. А и беше абсолютно безлюдно, в ниското имаше планински кози, дебели птици, подобни на яребици, но над 6000 м – нищо. Само във втори лагер две мишки видях.
- Близките ви притесняваха ли се за вас?
- Да, повече от обичайното, но на базовия лагер имаше хубав интернет и им пишех съобщения след аклиматизационните изкачвания. Наистина не беше лесно – в някои нощи се будех и се питах какво правя тук и че това място не е за жена. Все пак това още се възприема като мъжко занимание, дори за Манаслу екипировката и обувките ми бяха мъжки. Но явно в България е дошла епохата на женския височинен алпинизъм.
- Догодина ли ще ходите пак във високата планина?
- Да, евентуално. Нали знаеш, че душата, като тегли не трябва да се съпротивляваме.
Таня Манова
