З абележителна година за Карлос Насар, забележителна и за българските щанги. Едно момче, тръгнало от Червен бряг, накара цяла България да изпитва национална гордост. Всичко, каквото можеше да спечели – спечели, феноменален атлет, усмихнат, но и с мъдри послания. Как се изгражда такава спортна личност вероятно най-добре знае майката. Тя се казва Поля Иванова.
"Тъй като отрасна в малък град и нямаше много възможности, аз ги записах на всичко, та те да си изберат пътя, по който да вървят (б.р. – говори и за тримата си сина). Карлос мина през леката атлетика, после шахмат, спортна гимнастика…При него чувството да побеждава е от малък", заяви Иванова в интервю за предаването "Звездите в спорта" на БНР.
Тя си спомня и за първия му треньор: "Да достигне до върха беше най-голямата мечта на него и на Илиян Илиев, мир на душата му. Той винаги ще бъде с нас. Цял Червен бряг знаеше как треньорът казваше: "Той ще стане световен шампион, той ще стане олимпийски шампион."
За себе си допълва: "Моята роля е била да го подкрепям. Когато каза: "Аз ще стана олимпийски шампион", може би е бил на 10 години. И аз не му се подиграх, аз повярвах. Може би това е единствената мотивация, която съм му дала. Осъзнавам, че вече е национално богатство и не трябва да го искам само за себе си, а трябва да го споделя."
Поля Иванова си спомня за фурора на олимпийските игри в Париж: „Тогава получихме доза допамин, която него го е държала две седмици, а на мен ми отне около 40 дни. Ние знаехме, че ще стане олимпийски шампион, вярвахме го. Преди това бяхме ходили в Белмекен и се разхождахме по коридора – там бяха наредени всички олимпийски шампиони по коридорите. И аз му казах: "Карле, твоята снимка ще бъде тук". В целия си житейски път той беше подготвян за този момент. Ако му проследите кариерата – той винаги побеждава с рекорди. Той вдъхновява децата, за мен самата той е вдъхновение. На 20 години е, а аз вече се уча от него – това не е нормално. Не го съветвам, даже искам съвети от него.
Когато той прави опит, аз всеки път… На олимпиадата не го направих, защото ме снимаха и гледах да си обера емоциите. Но когато съм вкъщи, аз вдигам с него. Ставам и ръцете са право нагоре изпънати. Вярвам че ще успее и гледам да го видя в реалност. И "хайде, майче".
