К огато през декември бившият шампион в Джрио д'Италия Джей Хиндли беше попитан какво мисли за това, че тазгодишното издание на Обиколката започва в България, единственото, което каза, беше „доста произволно“. И в следващите пет месеца преди старта това беше доста подходящ отговор.
На 2000 км от родината на състезанието, и да, с известна установена колоездачна култура във велотуризма, но с липса на участие в професионалните среди и с несигурност относно качествата на пътищата, както и с болезнено дълги трансфери – около 550 км за три дни – това направи избора съмнителен. Това не трябва да се приема за неуважение към Обиколката на България, но без континентален отбор или каквото и да е присъствие в професионалния пелотон, връзката между България и Джирото беше трудно видима.
Разбира се, реалността на чуждестранните стартове на Джирото се основава повече на финансови сделки и желанието на България да докаже, че може да се справи с домакинството на голямо спортно събитие. Политически ход, но и ход, целящ да се покажат градовете и зашеметяващите пейзажи, като тласък за туристическия бранш.
Но с 250 000 души, които се събраха за третия етап в София според „Гадзета дело Спорт“, и с пътища, които се оцветиха в розово, изборът на България вече не толкова случаен. Всъщност, идването на Обиколката видимо се беше запечатало в общото съзнание на хората, а огромните тълпи, макар и изненадващи за някого, със сигурност бяха добре дошли.
Преди последните 7 дни, всичко, което знаех за България, беше Христо Стоичков и парти дестинацията Слънчев бряг, но има много повече за гледане. Пристигането на летището в Бургас пет дни по-рано в един доста празен вечерен полет на WizzAir не ме изпълни с усещането, че оживлението около Джирото се задава в Източна Европа. Но малък розов банер за състезанието беше знак за предстоящата лудост.
