- Нори, от 7 февруари по кината тръгва новият български филм „Дяволски игри“, където се превъплъщавате в ролята на Ива. Разкажете ни малко за героинята си, успя ли ролята да докосне сърцето ви?
- Много бързо се влюбих в Ива. Не ми беше трудно да вляза в този образ, защото много харесах героинята си още от самото начало. С Ива имаме много допирни точки. Тя е един по-смел мой вариант. Макар да е поставена в една изключително вредна за нея среда, тя вирее и изключително успешно се справя с живота в тази среда, дори има силата по нейния собствен начин да се опълчи на всичко.
- По какво най-много си приличате и се различавате с героинята си?
- Слава богу, моят и нейният живот са много различни. Както казах, тя живее в една много токсична среда и, за щастие, това не е общото между нас (смее се). Мисля, че нейното желание да търси и силата й да обича въпреки отровния свят, в които се намира, е нещото, което ни свързва.
- А вие как успявате да бъдете толкова позитивна в един също немалко токсичен съвременен свят?
- Мисля, че това е някакъв вроден талант, с който съм се родила. Много по-често виждам доброто и у хората, и в дадена ситуация. Не бих се определила като оптимист, но наистина по-често гледам към позитивните неща и рядко към негативните. Съзнателно се старая да не се вторачвам в даден проблем, защото това означава, че ти започваш да боготвориш този проблем. Не казвам, че е здравословно да си сложиш розовите очила и да игнорираш проблемите, не, но човек не трябва да задълбава в неща, които не може да промени. Аз се опитвам да се боря само за нещата, които мога да променя.
- С настъпването на новата година поставихте ли си цел да промените нещо конкретно?
- Аз, честно казано, не си поставям цели. При мен нещата сами си идват. Има много теми, които ме вълнуват и за които обичам да говоря. Смятам, че и филмът ни също ги засяга. Като артист това е моят начин да говоря за важните за мен неща. В „Дяволски игри“ се разглежда темата за доброто и за злото и на мен ми харесва начинът, по който е засегната тази тема, защото филмът подсказва, че зад всяко много добро нещо има и нещо тъмно. Аз вярвам, че един филм е добър, когато създава дискусия, а не дава готови отговори.
- Сега искам да обърнем поглед и към един специален спектакъл „Игри в задния двор“, който се оказва и доста образователен за подрастващото поколение особено с дискусиите, които правите след края му.
- Много се радвам, че ме попита за това, защото, докато отговарях на предния въпрос, си мислех и за това. Това е един спектакъл, който е насочен към тийнейджъри, както и към възрастни. Разглежда се насилие върху едно момиче от няколко по-големи от нея момчета. Първо искам да кажа, че пиесата е по реални събития. Този случай е дискретно потулен и ние сме го поставили така в спектакъла, че да бъде подходящ за всички възрасти. Традиция на театъра стана след този спектакъл да правим дискусии с публиката. Всеки път остават доста хора - и ученици, и възрастни, като се отваря темата за насилието, за манипулациите, как трябва да бъдат възпитавани тези млади хора, които наистина много лесно могат да се подлъжат, и кога от играчка може да стане страшно. Спектакълът разгръща една тема, която, за жалост, е все още табу, а аз не смятам, че не трябва да се говори открито. Ето това е моя цел за тази година – да се играе повече този спектакъл, който наистина е важен за мен.
- Когато имате такива дискусии и си говорите с млади хора, ученици, кой според вас е най-големият проблем на младото поколение днес?
- Социалните мрежи помагат на всички нас да бъдем много лесно манипулируеми. За децата и за подрастващото поколение е още по-страшно, защото те не познават живота без социалните мрежи. Така ни е затрупал този виртуален свят, че ужасно много ни разсейва от истинските ни чувства. Ние сме пренаситени, във всеки момент имаме достъп до толкова много информация и забавление, увличаме се и започваме да имаме постоянно нужда от този хормон на щастието, който социалните мрежи с лекота ни предлагат. Все по-рядко се обръщаме към себе си и към реалните ни мисли и чувства. Много по-лесно е да грабнеш телефона и да избегнеш някакви по-дълбоки мисли и чувства. Когато израстваш по този начин, ти свикваш да бъдеш сам. Аз мисля, че самотата е големият проблем на нашето поколение, защото ние привидно сме с всички, имаме толкова много приятели, толкова сме харесвани, а всъщност, като изключиш телефона, си сам. Много по-трудно споделяме и смятам, че това е много страшно. Вярвам, че тези поколения, които идват, много по-бързо ще се наситят на този начин на живот и ще успеем заедно отново да стигнем човек до човека.
- Вие самата успявате ли да отделите време без социални мрежи и работни ангажименти. Когато това се случи, какво обичате да правите в тези моменти?
- Много си мечтая да си взема един телефон с копчета, ама не знам какво ще правя без музика и навигация (смее се). Аз също съм много зависима към телефона си, което е много тъжно, но си имам едно мое бягство, което никой не може да ми отнеме – изкуството под каквато и да е форма. Не става въпрос за работа. Аз обожавам да чета и това е моето време, в което успявам да се изключа от бита и да презаредя. Изкуството е най-доброто бягство от виртуалния свят. Те нямат почти никакви допирни точки.
- Казахте, че не можете без навигация, което означава, че вече сте и шофьор, нали?
- След някой друг месец ще стане година откакто имам книжка. Шофирам, трудно се ориентирам, опитвам се да бъда най-отговорният човек зад волана. Вече виждам какви неща се случват по пътищата и много често оставам шокирана. Старая се да бъда изрядна спрямо пътната обстановка и, пак казвам, максимално отговорна, защото си давам сметка къде се намирам!
- Освен шофьор сте вече и асистент в театралната школа на Башар Рахал и Зафир Раждаб.
- Да. Там също имам възможността да работя с много млади хора, а за мен тези срещи са изключително вдъхновяващи. Аз ужасно много научвам от тях, много ме презареждат, страхотно е да си говоря с тях за изкуство. Те са като едни бели платна, които чакат да бъдат изцапани с боички. Това е много сериозно и аз приемам работата си изключително отговорно. Много съм щастлива, когато имам спектакъл някъде и ги видя в публиката, а след това седнем и дискутираме какво са видели. Много е приятно и се радвам, че тези млади хора са ми се доверили. Прекрасна е много тази работа, макар и доста трудна.
- Къде могат да ви гледат нашите читатели?
- Искам да ги поканя да гледат „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на 4 и на 20 февруари. Този спектакъл също е много важен за мен и тази роля приемам с голяма отговорност. Февруари месец излиза още един филм с мое кратичко участие. Казва се „Есента на ловеца“. Той също засяга едни много важни теми. В главната роля е моят любим професор Ивайло Христов, който винаги си заслужава да се види. Аз плаках още докато четох сценария, а сега, когато изгледах филма, не само плаках, а и се смях. Смятам, че това е една човешка история, която е нужна.
- За финал… Продължавате ли да сте онова момиче отпреди няколко години, което вярва, че един ден доброто ще победи?
- Винаги ще вярвам и винаги ще бъда толкова посвоему наивна. Това е нещо, което не искам да губя, макар много хора да смятат, че това е по-скоро недостатък. Може, но е негатив само за мен. Аз нямам проблем да търпя разочарованията, които моята наивност ми е донесла. Относно моите мечти аз винаги съм се пускала по течението и то винаги ме е отвеждало там, където трябва. Не се страхувам да чувам ''Не'' и да получавам откази. Търпелива съм и вярвам, че каквото трябва да ми се случи – ще стане. Моите мечти са съвсем дребнички. Може би трябва да бъда по-смела в мечтите си, но аз този живот го минавам, забавлявайки се, не гоня нищо на всяка цена.
Елизабет Методиева
