- Део, преди година навърши 50 години. Сега мина и 51-вият ти рожден ден. Успя ли през тези 12 месеца наистина да осмислиш и „опаковаш“ този половин век зад гърба си?
- Не знам точно какъв е отговорът на този въпрос. Чувствам се добре. Горе-долу като че ли познавам себе си. Вече плюсовете и минусите си ги знам и донякъде съм се приел такъв, какъвто съм. Опитвам се да се движа в някаква посока на развитие и се надявам, че успявам.
- Беше споделил, че на 50 още се чувстваш като на 18. Промени ли се този тийнейджърски дух през последната година или просто добави малко повече мъдрост?
- Това усещане според мен го има в повечето хора. Оставаме на 18 като че ли, поне мъжете. Говорих с баба ми Даша скоро, която стана на 100 на 24 септември, и тя каза, че се чувства още на 18.
- Ако трябва да направиш бърз микс от изминалите 51 години, кои три момента би пуснал на преден план като най-решаващи за човека, който си днес?
- Раждането на двете ни деца и бракът със съпругата ми.
- Какво си пожела за рождения ден, което не си позволи да си пожелаеш на 50?
- Още една годишна отпуска на Лимнос, да отида една седмица сам и да карам сърф.
- Само преди дни твоята прекрасна баба Даша навърши забележителните 100 години. Какво е усещането да прегърнеш столетница и какво ти каза тя в този специален ден?
- Ние бяхме цялото семейство около нея и имаше една изненада от танцов състав „Гайтан“, по идея на малкия ни син Теодор. Излязоха децата и изиграха шопска сюита. Беше много емоционално. Мира Добрева беше там. Всички ние бяхме – моите братя, сестра ми, майка ми, снахата на баба ми, въобще цялото семейство беше около нея. Тя много се развълнува, поплака си. Нямаше сили тогава да ни каже нещо. Да, има интервю на Мира Добрева, което скоро ще го гледаме по телевизията, и тогава ще разберем какво има да ни каже.
- Като бивш математик тя сигурно има точна формула за живота. Кой е най-ценният житейски урок, който си получил от нея през годините?
- Тя, въпреки че има проблеми със ставите и с едното коляно, винаги ми е казвала, че е добре човек да се движи. Освен това тя не яде много. Яде малки количества храна, не се ограничава за някакви неща, но просто не яде много и гледа да се движи, доколкото е възможно. И не таи зли мисли. Много любезен човек е.
- Има ли някакъв специфичен ген на дълголетието и усмивката, който усещаш, че си наследил директно от нея?
- Надявам се, че е така. И другата ми баба, баба Данка, също може да се каже, че беше дълголетница – почина на 93, преди година, малко повече от година. И тя също много се движеше и се усмихваше. Баба Даша се отличава, ако за нея говорим, със сериозно чувство за хумор. И до момента, въпреки че забравя някакви неща, пуска страхотни шeги.
- В момента си специален гост в мащабното национално турне на Д2. Какво е усещането отново да си на една сцена с Дичо, Митко Кърнев и момчетата след толкова време?
- За мен е като сън. Все едно живея втора младост. Хората знаят песните наизуст. Дичо и Митака се събраха и се прегърнаха. Мисля, че това е символ на това как трябва да се отнасяме един към друг и че накрая любовта винаги ще победи.
- Името на турнето „100 години“ съвпада по невероятен начин със 100-годишния юбилей на баба ти. Откриваш ли някаква висша символика и космическа случайност в това съвпадение?
- Наистина. Все пак баба ми Даша малко ни изправи така на нокти. Четири месеца и половина преди да стане на 100, падна и се движеше между двата свята. Оперираха я, възстанови се от операцията и някак си тогава все още не мислех за турнето „100 години“ и че тя ще стане на 100. Но явно и тя успя да стане на 100 години, и Д2 да направят това турне. Така че явно има някаква синхроничност – или както се нарича, не знам. Като застана на една сцена с момчетата, се чувствам като в някакъв… не знам точно – в супер скъп луксозен автомобил, който вози много сигурно и комфортно. И това ми дава сили и спокойствие въпреки вълнението, което изпитвам, преди да се кача на сцената, да се постарая да дам най-доброто от себе си.
Както казах по-рано – като сън. Страхотно се чувствам и съм благодарен на съдбата.
- Как се издържа на темпото на едно рок турне, когато вече си улегнал семеен човек? Има ли го все още онзи адреналин от безкрайните пътувания?
- Турнето някак си е разположено така, че успяваме да се възстановим между датите. В Пловдив и Стара Загора бяха една след друга двете дати, но ние точно семейно се прибирахме от годишна отпуска и имах доста енергия. Не ми направи голямо впечатление, че двете дати бяха една до друга. Иначе преди съм пътувал с първото турне с Д2 – бяха 10 дати и бяха една след друга. Бяхме в много интересно състояние тогава. И Д2 бяха в абсолютния си пик в този момент. Беше просто епично. Ама и бяхме млади. Сега просто гледам да спортувам, доколкото мога да си лягам навреме, да ставам навреме. Не консумирам алкохол, така че се възстановявам бързо. Даже имам чувството, че в определени моменти издържам повече. Наскоро имах три ангажимента в един ден, за които преди само от единия сигурно бих се възстановявал след това седмица. Докато сега минаха трите, на другия ден си станах, заведохме децата на училище. Явно човек с годините свиква с подобно натоварване до някаква степен.
- Промени ли се значението на песента „100 години“ за теб лично, откакто я изпълняваш на това турне?
- Аз съм само наблюдател на тази песен. Дичо я изпълнява с бандата. Мисля, че това е една от най-хубавите песни на Д2. Много емоции има в нея. Сега „100 години“ истински я свързвам основно със 100-те години на баба ми Даша. Но всъщност тя все пак е песен за любовта. Може би донякъде е стъпила и на „100 години самота“ – класиката. Не знам. Трябва да питаме Гаро. Мисля, че той е автор на текста.
- Преди години направи голяма крачка - да замениш столицата с по-спокойния живот в Годеч. Днес, от позицията на времето, това ли се оказва твоят истински оазис, спасение и пристан?
- За мен, с над 25 години в нашия, какъвто и да е, шоубизнес с всичките му проблеми и плюсове, много ми помага. Чистият въздух, спокойствието, градината. Чувствам се значително по-добре на този етап и за децата е добре. Още имаме един прозорец според мен от две години и след това вече ще решаваме как ще действаме с жена ми, свързано с образованието на децата и така. Но за мен в момента няма по-добър вариант за здравето ми и за психиката.
- Казваш, че съпругата ти Марияна те е направила баща и това е най-голямото щастие. Как те промениха твоите момчета в личен план?
- Това е някак си най-голямата отговорност. И идва това цялото нещо с абсолютен хаос. И ти пред себе си имаш един великолепен проблем, който се развива. Два такива проблема имаме. Хем проблем, хем радост са двете ни деца – карат ни да се чувстваме щастливи и горди родители. И същевременно е доста сложно за логистика, за изхранване, за обличане, за изрязване на нокти, миене на зъби, създаване на навици. Цялото това нещо се развива пред теб и ти съответно се развиваш с него. И не ти е ясно как си се справил, чак може би след години, като се обърнем назад с жена ми, ще видим децата ни какво отношение имат към нас и какво са запомнили от детството си. Но при всички положения най-великото нещо, което според мен един човек може да преживее – мъж или жена – е да се превърне в майка или в баща. Много от нещата след това изглеждат второстепенни. Важното е децата да са здрави, да се усмихват и да се превърнат в готини хора. Надяваме се, че ще успеем в тази посока. Сега това ни е основната задача.
- На какви ценности държиш най-много да ги научиш? Искаш ли те да приличат на теб или се опитваш да ги предпазиш от твоите грешки?
- Те най-вероятно ще направят своите грешки. Надявам се съдбата да е благосклонна към тях и грешките им да не са непоправими, а да са грешки, от които да се научат и да се превърнат в по-добри хора. Ние с жена ми, каквото и да се опитваме да им казваме и да ги превърнем в нещо, предполагам, че най-адекватно ще им влияем с личния си пример. В момента мисля, че поне, въпреки вътрешните демони, които имам, се старая да съм някаква най-добра версия на себе си, възможно най-добрата, и се надявам да запомнят това поне от мен. Жена ми – тя ще си каже за нея какво очаква да запомнят от нея. Но и двамата се стараем и даваме най-доброто от себе си. Животът не е лесен, но не за всеки е лесен. И същевременно е страхотно преживяване. То е живот.
- Как поддържате с Марияна баланс в семейството, когато всекидневието е разкъсано между телевизията и концертите?
- Минаваме през своите етапи, израстваме, движим се, компромиси правим. Всеки има своя път и се старае да се развива по него и да помага, доколкото може, на другия. Но е ясно, че с две деца ситуацията си е сериозна и мисля, че се учим в движение, както всички – всяка една двойка, като станат родители, вижда за какво става въпрос. Не е лесно и същевременно е велико преживяване. Но това се надявам, че ни прави по-търпеливи, по-добри хора и че се развиваме в правилната посока. При нас мъжете е по-лесно, защото имаме доста по-сериозен периметър да направим деца, докато за една дама – говоря конкретно за жена ми – е много по-трудно да намери партньор, да роди деца и след това да се развие в бизнес план и да се реализира в живота. Така че смятам, че на мен ми е по-лесно, но се стараем и си действаме и смятам, че се справяме относително добре.
- Ти никога не си крил, че си минал през много бурни периоди и зависимост. Когато погледнеш назад към тъмните си години, какво би казал на младите хора, които днес са на същия кръстопът?
- Десет години от живота ми са минали по този начин. Сега, като ми задавате въпроса, все едно говоря за друг човек. Последните години имаме срещи с деца и с мои близки приятели. Имаме кампании, които организираме, и ме канят от определени места. Общо взето, не се старая да давам на младите съвети. По-скоро споделям някакъв личен пример. Ако те могат да извлекат за себе си някакви ползи, ще е добре. Въпреки че ми е ясно, че основният тест ще бъде вкъщи и дали този въпрос, който правилно ми зададохте за грешките, поне нашите деца по някакъв начин да минат и ние с жена ми да не им създаваме някакви травми, които после трябва да преодоляват по някакъв начин. Не че обвинявам родителите си в момента за това, че аз съм стигнал до някакви зависимости. Донякъде средата ми е повлияла. Основно като че ли тя е била, а после аз съм си намирал някакво оправдание, че съм притъпявал някаква болка от някакви травми и така нататък. Донякъде може и да е било така, но не знам. Наистина е все едно говорим за друг човек. Хубаво е човек да си създаде някакви здравословни зависимости, като най-достъпната от тези зависимости е спортът. Всеки да намери своя спорт или нещо, което го кара да се чувства пълноценно - риболов, не знам, да колекционира нещо, но да не си наврежда на здравето и да не губи някакво време. Основните три валути, като че ли, получаваме – здраве, време и пари. Аз за тия 10 години зависимост доста сериозна част от тях похарчих. И смятам, че имам късмет и че съдбата ми е давала шанс да развия до голяма степен потенциала си, но наистина за това трябва да благодаря на късмета си. Защото 10 години не са малък период и осъзнавам, че в момента много съм благодарен на съдбата докъде съм стигнал, но тия 10 години можех да ги вложа в личностно развитие и да съм някъде, може би, още по-напред от това, което съм в момента. Но съм благодарен на съдбата и за това.
- Смяташ ли, че човек трябва да стигне самото дъно, за да оцени истинската светлина и малките неща в живота?
- Глупавите хора не се учат от грешките си, умните се учат от грешките си, а готините хора се учат от грешките на другите. Аз мисля, че съм от вторите, това, което казахте. Донякъде спирането на зависимостта ми стигна до един момент, в който наистина ударих дъното, поне така го усещах за себе си. За други хора може да не е било чак толкова фрапиращо това, което съм преживял тогава. Явно хората така сме създадени – да трябва да ударим дъното и човекът тогава да си каже: „Мале, вземи се в ръце, оттук нататък, ако това продължи…“Някои хора не го правят и съответно губят приятелите си, работата си, могат и живота си да загубят, ако не го направят това нещо. Тук вече стигаме може би до самия човек – как ги приема тия удари в дъното и доколко иска да се погрижи за себе си, доколко да се отдаде на тия пороци и да финишира по някакъв недобър начин.
- Има ли нещо в кариерата, което все още не си направил, а ти се иска? Може би кино, роля, нова авторска музика или цял нов формат, предаване?
- Как му беше името на другия комик като Стив Харви? Има един американски комик, който… Забравих му името в момента, но е много готин, такъв от по-старото поколение. Той казва, че ако усещаш, че има нещо повече, което да ти се случи, значи наистина има такова нещо. И не знам, виждам колеги, на които много се радвам, въпреки че според мен имаме различно светоусещане, но виждам как успяват и пълнят зали. И големи, и по-малки. Някак си вътрешно усещам, че с един хубав стендъп, който да забавлява хората, бих могъл да напълня зала 1. И след като го усещам, най-вероятно е и така. Иначе, пак да кажа, благодарен съм си на съдбата и съм излизал пред много хора и продължава да се случва това нещо. Но като гледам как… Като се замисля за стендъпа и този опит, който имах една-две години с това, което се наричаше „Как се стигна дотук“, как се вълнувах, какво съм преживял, преди да изляза на сцената и след това… Тъй като за другите неща, за които излизам на сцена, не се вълнувам толкова, явно там ми е изпитанието, към което трябва да се насоча. И да опитам в оставащите ми години да направя нещо такова. Като първата стъпка е да седна да пиша. Пак натам ми е насочен погледът. Другите неща се случват вече и са много готини.
- Ако можеш да се върнеш назад и да срещнеш 18-годишния Део, който тепърва започва да открива света, какъв съвет би му дал?
- Да не се вълнува толкова, да не се притеснява, че нещата ще се подредят. Много се вълнувах. Много подскачах за всичко. Бързах. Това бих му казал: по-спокойно, ще се наредят нещата, не се притеснявай чак толкова. Радвай се на живота и така.
- Какво ще пожелаеш на читателите на „Телеграф“?
- Пожелавам им да са здрави. Да са любезни един към друг.
Екатерина Томова
