Р айна Василева, вдовицата на Антон Дончев, сподели пред „Телеграф“, че във Варна са посегнали на романа „Време разделно“ със спектакъла, който са направили по този символ на българщината, с промяната на смисъла и дописване на сцени, които ги няма в книгата.
Тя първо излезе с острата реакция в „Словото днес“ - издание на Съюза на българските писатели.
Ръководство
Райна Василева започва хронологично: „Преди година ръководството на театъра се обърна към мен за правата върху романа и изрази огромното си желание публиката да се докосне отново до произведението на писателя Антон Дончев „Време разделно“ да бъде част и чест за репертоара. Драматизацията, така е записано в договора, ще се повери на елитния тандем – драматург Юрий Дачев и режисьор Бина Харалампиева. Но спектакълът излиза не като драматизация, а „по мотиви от романа“. Консултирах се с адвокатска кантора. В договора няма клаузи за свободни интерпретации на героите, темите, идеите. Спектакълът е в грубо нарушение на интелектуалната собственост на автора, на авторските права на романа!“.
Пред „Телеграф“ Райна Василева уточни: „Този материал, който може да се използва като реплики в една постановка, има огромно богатство. Но то не се използва, а се преразказва. Хората отиват с нагласата да видят един успех на сцената. Защото „Време разделно“ за тях е успешно произведение. Аз не съм дала разрешение за „по мотиви“, а за „драматизация“. Всичко е изключително грубо нарушение на авторски права, интелектуалната собственост и т.н.“.
Г-жа Василева, която е и прочута актриса, е детайлно запозната и с тънкостите на това как се прави театър, но нейната болка е преди всичко да бъде запазен духът на романа, създаден от съпруга й.
Обяснява дилемата си, защото смята, че актьорите много добре са се справили, но са представили различни тези от написаното от съпруга й Антон Дончев. „Актьорите не могат друго да направят, играят с ентусиазъм. Това е театърът, това е целта му – да завладява публиката. Когато има емоция на сцената, убеденост в това, което вършат актьорите, то е заразително. То влияе на оценката на това, което се гледа“.
Шарж
В „Словото днес“ признава: „Гледах постановката два пъти, на премиерата и при гостуването й в София. Трябва да кажа, че оценката ми ще бъде от позицията на човек, който познава театралните закони и романа до подробности. Не мога да не задам въпроса: защо се взима едно класическо произведение на българската литература, посветено на най-трагичните страници от живота и съдбата на народа ни, при това световноизвестно, върху което да се шаржира, да се пренаписва текст на върхови сцени, да се създават нови такива? Това не говори ли за желание да се променя възприятието на публиката, особено на хора, които не са чели оригинала, хора, които са го позабравили, или пък се питат – така ли беше? Няма нищо по-лесно от това да вземеш 30 процента от едно богато, добре написано произведение и като ги понагласиш, да получиш успешна постановка. Но това ще се случи, защото успешен е романът и успехът ще е наличен в аванс“.
Водевил
Г-жа Василева разказва: „Вечерта след премиерата, стараейки се да запазя относително спокойствие, разменихме няколко реплики с режисьора Бина Харалампиева. Тя сподели, че се интересува не толкова от насилственото помохамеданчване като явление, интересуват я повече характерите на героите. Как да се разбира това? Характерите на героите без социалната среда ли? Но щом понятието „характери“ е акцентът, да погледнем романа, който трябваше да бъде драматизиран.
Героите на романа са максимално колоритни образи, с богата душевна характеристика. Това са герои с установена самоличност. Герои с обаяние, герои с ценностна система на поведение и достойнство. Каква е идеята на спектакъла? Да се променят „личните им данни“ ли? Защото Манол въобще не е „Манол стоте братя“. Дори бих казала, че е показан във водевилен план. В спектакъла изобщо не е включена сцена, която да показва силата на духа, на личността му. Няма сцена, която да го противопоставя на Караибрахим, да го издига на висотата на национален герой. Вместо това дори е унизен и сложен на колене да се моли в краката на еничарина!
Какъв е изводът от такова решение?! Поне тържествуващата реплика на Караибрахим от премиерата: „Манол се моли! Молиш ли се, Маноле?“, е съкратена, но образът на Манол от спектакъла не излиза от тази схема. Манол не е водачът! С една генерална промяна на действието е свален от пиедестала и решенията за хода на събитията не ги взема той, а Елица. Момиче със съвременни рефлекси, което си знае цената, Елица иска сватба! Иска бащата на доскорошния й любим да се ожени за нея. Манол бяга неубедително, стреснат се опитва да откаже, но думите му са спрени с „яка“ целувка и… защо пък да не се съгласи?!. А на Момчил, на сина си, по-късно ще каже: „…тя не те иска!“ (Тук се остава без думи).
От прекрасните поетични сцени на романа няма и следа. По същество изчезва обаянието, духовното величие на Манол. Такова е режисьорското решение. В резултат на „мотивите“ в постановката Момчил изчезва като значим герой. Неговата саможертва, изобщо темата за саможертвата, отпада. Той се налага в представите като страхливец, предал своите, за да запази главата на раменете си. Няма да разказвам с какъв Happy end беше премиерата във Варна, но поне това не се случи на сцената на театър „Народна армия“.
Г-жа Василева продължава още: „На този фон е създадена и несъществуваща в романа сцена между Караибрахим и дядо Галушко. Текстът е събран от богатия контекст на литературното произведение. Сцената е за вината. Чия е вината за съдбата на младите момчета (кръвния данък – девширмето), от които се попълва войската на Империята?! Това е сцена, в която Караибрахим не вини този, по чиито закони е взет и превърнат в еничарин, по чиято воля идва в Елинденя да я потопи в кръв и да обърне вярата ѝ. Караибрахим вини бащата, който го е дал! Той не роптае, че е взет, той роптае, че е даден от бащата. Вината е на бащата! Въобще не става въпрос за насилие! И как завършва сцената? Дядо Галушко с вината си получава инфаркт. Този, който донася вестта, е наказан. А Караибрахим според постановката е освободен от бремето да хвърли баща си и брат си в черната дупка на кучетата, ако имаме предвид характера му на еничарин…
Масовите сцени в представлението се разказват, но тук има мълчание, а проблемът е „изпран“, казано на съвременен жаргон“.
И поставя въпроса: „Имената Манол, Момчил, Елица са същите, но изпълнителите с тези имена отговарят ли на истинските характери от романа?
На виталната Гюлфие няма да правя характеристика. Ханъмата ще пророкува от кого ще дойде възмездието. Сюлейман ага и Ибрахим бей са обединени в един човек и може би затова новият образ се лута неопределено…, а казано символично – и буквално, шпагата на Венецианеца е заменена с ножче…
След спектакъла ме попитаха: „От какво си недоволна, живеем в разделно време.“ Отговорът ми е: „Тъжното е, че еничарството приемаме естествено, без съпротива“.
Антон Дончев, когато говореше за онова време, казваше: „...Написах една нежна книга… Истината е била такава, че литературата не може да я понесе“. И повтаряше, и повтаряше: „Да пазим историята, защото без история няма народ!“.
Зеле
За съпруга си Антон Дончев Райна Василева каза пред „Телеграф“: „Той се бореше през целия си живот светът да разбере какво представлява историята на България, хората какви са, светът да знае и уважава историята ни. А ние какво правим с историята си – на кисело зеле, даже не и на това, защото то е вкусно. Неприятно ми е да употребявам епитети!“. Спомена: „Аз съм решена да ги съдя, но съм сигурна, че всичко само ще отиде на моите нерви и средства. Като пенсионер, ще ходя да моля някой да спонсорира делото ли? Ще се намери ли някой?“.
