П рочутият шведски писател Юнас Юнасон предлага на читателите още един забележителен хумористичен роман - „Пророчицата и идиотът“, издание на „Колибри“. Героите се впускат в невероятно приключение от Швеция през цяла Европа, чак до Африка и Америка и се срещат със световни лидери като Барак Обама и Пан Ки-мун, както и с руската мафия - всичко това е облечено в типичния за Юнасон свеж и разтоварващ хумор. Годината е 2011, а запалената по астрофизика учителка Петра е пресметнала, че след точно 12 дни атмосферата ще се срине и ще настъпи краят на света.
Тя решава, че няма смисъл да посреща края заедно с останалите жители на Земята. Но точно преди да се обеси, караваната й е ударена на пуст паркинг от един кемпер. Шофьор е глуповатият Юхан, който не умее да различава педала на газта от този на спирачката. Макар да не е сред най-схватливите и да е свикнал да го наричат идиот, Юхан притежава невероятен талант като готвач. Пророчицата на края на света и майстор-готвачът се сприятеляват и със 75-годишната инфлуенсърка Агнес и тримата се отправят на пътешествие към Рим. Там Юхан иска да се изправи пред брат си, който цял живот го е потискал и мамил, лишавайки го от милиони, и да му удари едно хубаво кроше в носа. Петра, Юхан и Агнес обаче трябва да побързат, защото остават броени дни, а нищо не се случва по план.
Юнас Юнасон се нарежда сред най-обичаните автори на бестселъри в света. Историческата сатира „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ е абсолютен триумф. Феноменалният успех е затвърден от бестселърите „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, „Убиеца Андерш и неговите приятели” и „Сладко отмъщение АД“.
По времето на този разказ Барак Обама беше президент на САЩ, Бан Ки-мун – генерален секретар на ООН, а Ангела Меркел вече от шест години беше канцлер на Германия и й оставаха още десет.
Русия имаше президент, чието име почти никой не си спомня. Всички обаче знаеха, че министър-председателят Путин всъщност управлява страната.
Арабската пролет заля Северна Африка, поведена от хиляди хора, уморени от корупция и фалшива демокрация, които си въобразяваха, че промяната е възможна.
Земетресение в Тихия океан доведе до цунами, високо колкото пететажна сграда, което връхлетя японското крайбрежие и помете всичко по пътя си – включително атомната електроцентрала във Фукушима.
Азербайджан спечели „Евровизия“ пред няколкостотин милиона зрители. Това обаче не бе нищо в сравнение с двата милиарда, които малко по-късно проследиха сватбата на принц Уилям и Кейт Мидълтън във Великобритания. А през това време САЩ намериха и застреляха Осама бин Ладен без никакви зрители.
През същата година вечният конфликт между Тайланд и Камбоджа се възпламени и после временно угасна. В Швеция управляваше министър-председателят Райнфелд, лидерът на Консервативната партия, който превърна левите каузи в свои собствени и така спечели изборите два пъти поред.
В същата страна глуповатият Юхан остана сам, след като по-големият му брат Фредрик замина за Рим, за да прави кариера в сферата на дипломацията. Майка им отдавна бе починала, а татко им се държеше за ръка с приятеля си някъде по плажовете на Монтевидео.
Ще започнем историята с глуповатия брат. Скоро обаче целият свят ще бъде въвлечен. Включително Обама, Бан Ки-мун и Путинова Русия.
Да ви е сладко!
Лятото на 2011
Юхан беше мил. Отзивчив. И несъразмерно надарен. Толкова неща не разбираше. Като например, че неговият по-голям брат хич не беше най-добрият на света.
Разликата им беше само две години, но Юхан гледаше на Фредрик като на свой баща. Бащата, който и двамата нямаха.
Или всъщност имаха. Бе изчезнал, преди Юхан да се роди. И се появяваше по особени поводи през годините. За последно на погребението на майка им. По време на помена той подари на синовете си дванайсет и половина стайния си апартамент на най-хубавата улица в Стокхолм. Каза на Фредрик, че се гордее с него, а на Юхан, че най-вероятно един ден всичко ще се нареди.
И отново си тръгна.
Братята си приличаха на външен вид, но всъщност бяха безкрайно различни. Големият брат вървеше по стъпките на баща си, вече беше на път да стане дипломат, мечтаеше да бъде посланик. Малкият пък се провали като пощальон.
Докато единият се справяше добре в обучението за дипломат към министерството на външните работи, другият се стараеше да поддържа в добро състояние дванайсет и половина стайния апартамент, след като очевидно за почти нищо друго не го биваше.
Вечерно време Фредрик сядаше на фотьойла в библиотеката с важни документи в ръце, караше Юхан да му донесе уиски, замисляше се колко е гладен и даваше нареждания кога да бъде сервирана вечерята.
– В седем и петнайсет – заръчваше той на брат си. – И като казвам седем и петнайсет, имам предвид точно в седем и петнайсет. Хайде излизай и ме остави на мира.
Юхан се чувстваше полезен. И се гордееше, че помага. А и му беше приятно. Колкото трудно му бе да използва мозъка си, толкова вълнуващо бе да се осланя на вкуса и обонянието си.
Фредрик рядко бе доволен от резултата, всъщност никога. А и защо да бъде? Юхан не умееше нищо. А по-големият брат си падаше по конструктивната критика.
– По-малко риган в соса, идиот такъв!
А и обичаше да се спазва етикетът.
– Никога не сервирай пино ноар в чаша за бордо. Колко пъти да ти повтарям?
И един път бе достатъчен. Кухнята бе основното работно място на Юхан още откакто бе на дванайсет, когато майка му се разболя и не можеше да става от леглото. Шест години по-късно почина от нещо на латински, което Юхан все забравяше.
Да се грижи за Фредрик, започна като игра. И същата игра продължи още дълго, след като вече бяха пораснали.
Фредрик я наричаше „Господар и слуга“. Единият от тях беше господарят, другият – слугата. Ако слугата забравеше да изпълни някоя заповед или да каже „Да, господарю“ или „Не, господарю“, двамата трябваше да си сменят ролите и играта да продължи.
Фредрик беше добър във всичко друго освен в това. Станеше ли слуга, всеки път забравяше и така почти никога не приемаше тази роля. Когато наближи денят, в който той щеше да замине за чужбина и всичко да се обърне с главата надолу, Юхан – като изключим много малко случаи от по няколко минути – беше играл ролята на слугата петнайсет години без прекъсване.
– Просто си твърде умен за мен – отсече Фредрик. – Върви сега и донеси двата куфара от мазето. После можеш да ми изгладиш ризите и да ми наредиш багажа. Но не забравяй и говеждото филе във фурната. Казахме с горгондзола, нали така? Започвам да огладнявам.
– Да, господарю. Да, господарю. Не, господарю. О, да, господарю.
Да забрави говеждото филе ли? Никога. Внимаваше с температурата. Печеше се на 110 градуса, вадеше се, когато вътрешността на месото достигнеше 54,5 градуса, и се оставяше на поднос да изстине до 50 градуса. Това значеше, че Юхан имаше единайсет минути да сложи масата.
Предстоеше първата работа на Фредрик като дипломат в чужбина. По-големият брат имаше много неща, за които да мисли преди пътуването. С огромна буца в корема Юхан се приготви да остане сам в парадния апартамент на Страндвеген, но явно сърцето на Фредрик беше твърде голямо за нещо подобно. Той продаде дванайсет и половина стайния апартамент и с парите купи на малкия си брат кемпер. Обзаведен с кухня!
Юхан получи и предплатена карта с код 1-2-3-4-5.
– Сам го измислих, така че дори ти да не го забравиш. От банката не се съгласиха на 1-2-3-4 – обясни Фредрик.
– 1-2-3-4 – повтори Юхан.
– 1-2-3-4-5, идиот такъв – избухна Фредрик.
Беше заредил картата с двайсет хиляди крони и каза на Юхан, че от този ден нататък той трябва да порасне и сам да се оправя.
– Да, господарю – отвърна Юхан, уплашен от неизвестното, но все пак благодарен за помощта.
Освен всичко друго Фредрик се бе погрижил за продажбата на всички вещи на татко им Льовенхулт, които се бяха предавали от поколение на поколение.
